Жак Атали: Основната реформа не е свързана с пенсиите, а с труда
Постоянният дисбаланс на пенсионните схеми във всички страни е разследване от положителни вести: продължителността на живота се усилва и от ден на ден финансови запаси би трябвало да се отделят за финансиране на живота на тези, които към този момент не работят.
Въпреки че съвсем всички признават тази нужда, протестът в доста страни, изключително във Франция, против избора на финансиране посредством удължение на работното време, повдига два доста дълбоки въпроса за същността на нашите общества: от една страна, разделянето сред заплатите, без значение дали са незабавни или отсрочени, и облагите. От друга страна, естеството на труда.
Всъщност тези два казуса са свързани, защото най-богатите, най-могъщите и артистите, тези, които са щастливи да работят колкото се може по-дълго, го вършат със лично движение, за удоволствие; те вършат всичко допустимо да избегнат пенсионирането и нямат предпочитание да се намесват в грижите на другите, най-много на служащите, чиято работа се претърпява в по-голямата си част като страдалчество или във всеки случай като незадоволително възнаграждаваща, с цел да не желаят да я прекратят допустимо най-скоро.
Затова гневът на стачкуващите против отлагането на пенсионната възраст би трябвало да се преглежда на първо място като протест против несправедливостта на труда. Този яд не се демонстрира на всички места по един и същи метод. В някои страни, без значение дали са протестантски или азиатски, потребността от непоколебим и сложен труд, избран и натрапен от културна, религиозна или политическа позиция, се приема покорно, защото разрешава да се надяваме на парадайс или на благополучие, или и на двете, или най-малко на положително място в обществото. В други страни, изключително в католическите, работата се претърпява като страдалчество, което би трябвало да се заобикаля, още повече че за тях благосъстоянието не е път към безконечния живот; тя се претърпява като отчуждение, като по-голямата част от добавената стойност отива при акционерите, до момента в който не се прави нищо, с цел да се подсигурява, че чиновниците са заинтригувани интелектуално, политически и финансово от триумфа на предприятието.
Затова този яд би трябвало да се схваща като проява на неуспеха на повече или по-малко амбициозните опити за възстановяване на изискванията на труд; против обстоятелството, че от епохи насам е направено толкоз малко, с цел да се подсигурява, че животът в офиса или в завода е допустимо най-пълноценен, и че се задоволяваме да осигурим средства за повече или по-малко заслужен живот през дребното, прекомерно къси години, които остават, откакто човек напусне работа, която се претърпява като затвор: тук, както и на всички места другаде, се занимаваме с неотложните неща, забравяйки значимите.
Освен нужното финансиране на предвидимите дефицити, което може да бъде контрактувано по хиляди способи, на първо място е значимо да се работи за основаване на условия, при които всеки да желае да работи по-дълго, тъй като работата би станала свободна и удовлетворяваща и тъй като за всеки биха били избрани и проведени действителни проекти за кариера. Можем даже да мечтаем за общество, в което всеки ще намира толкоз огромно наслаждение и избавление в работата си, която ще му носи задоволство и достолепие, че ще желае в никакъв случай да не я напуща.
Ето за какво би трябвало да стартираме този огромен план, за който се приказва от дълго време и за който актуалната рецесия във Франция демонстрира, че не сме съумели да реализираме: да автоматизираме неизбежно повтарящите се, неблагодарни или унизителни задания (поддръжка, разчистване, строителство, индустриални линии) и да придадем обществена и финансова стойност на задачите на грижа, гостолюбие, предаване и запазване на природата. С други думи, би трябвало да оценим работните места, които са потребни за стопанската система на живота, и да премахнем посредством автоматизация тези, които са от стопанската система на гибелта.
Обществото, в което всеки би имал вълнуваща, обществено и екологично потребна работа, е възможно; то не би възхвалявало мързела по мъчителен и гибелен начин; не би приравнявало работата към рутината, умората, депресията, отчуждението, унижението, употребата и унищожаването на околната среда, а към откриването, основаването, насладата и разнообразието. Постигането на това е вълнуваща задача. /БГНЕС
----------
Жак Атали е френски икономист, финансист и мъдрец. През 1991 година става създател и първи началник на новата Европейска банка за възобновяване и развиване. Автор е на романи, есета и монографии, измежду тях се откроява книгата „ Евреите, светът и парите “, която е преведена и на български език.
Въпреки че съвсем всички признават тази нужда, протестът в доста страни, изключително във Франция, против избора на финансиране посредством удължение на работното време, повдига два доста дълбоки въпроса за същността на нашите общества: от една страна, разделянето сред заплатите, без значение дали са незабавни или отсрочени, и облагите. От друга страна, естеството на труда.
Всъщност тези два казуса са свързани, защото най-богатите, най-могъщите и артистите, тези, които са щастливи да работят колкото се може по-дълго, го вършат със лично движение, за удоволствие; те вършат всичко допустимо да избегнат пенсионирането и нямат предпочитание да се намесват в грижите на другите, най-много на служащите, чиято работа се претърпява в по-голямата си част като страдалчество или във всеки случай като незадоволително възнаграждаваща, с цел да не желаят да я прекратят допустимо най-скоро.
Затова гневът на стачкуващите против отлагането на пенсионната възраст би трябвало да се преглежда на първо място като протест против несправедливостта на труда. Този яд не се демонстрира на всички места по един и същи метод. В някои страни, без значение дали са протестантски или азиатски, потребността от непоколебим и сложен труд, избран и натрапен от културна, религиозна или политическа позиция, се приема покорно, защото разрешава да се надяваме на парадайс или на благополучие, или и на двете, или най-малко на положително място в обществото. В други страни, изключително в католическите, работата се претърпява като страдалчество, което би трябвало да се заобикаля, още повече че за тях благосъстоянието не е път към безконечния живот; тя се претърпява като отчуждение, като по-голямата част от добавената стойност отива при акционерите, до момента в който не се прави нищо, с цел да се подсигурява, че чиновниците са заинтригувани интелектуално, политически и финансово от триумфа на предприятието.
Затова този яд би трябвало да се схваща като проява на неуспеха на повече или по-малко амбициозните опити за възстановяване на изискванията на труд; против обстоятелството, че от епохи насам е направено толкоз малко, с цел да се подсигурява, че животът в офиса или в завода е допустимо най-пълноценен, и че се задоволяваме да осигурим средства за повече или по-малко заслужен живот през дребното, прекомерно къси години, които остават, откакто човек напусне работа, която се претърпява като затвор: тук, както и на всички места другаде, се занимаваме с неотложните неща, забравяйки значимите.
Освен нужното финансиране на предвидимите дефицити, което може да бъде контрактувано по хиляди способи, на първо място е значимо да се работи за основаване на условия, при които всеки да желае да работи по-дълго, тъй като работата би станала свободна и удовлетворяваща и тъй като за всеки биха били избрани и проведени действителни проекти за кариера. Можем даже да мечтаем за общество, в което всеки ще намира толкоз огромно наслаждение и избавление в работата си, която ще му носи задоволство и достолепие, че ще желае в никакъв случай да не я напуща.
Ето за какво би трябвало да стартираме този огромен план, за който се приказва от дълго време и за който актуалната рецесия във Франция демонстрира, че не сме съумели да реализираме: да автоматизираме неизбежно повтарящите се, неблагодарни или унизителни задания (поддръжка, разчистване, строителство, индустриални линии) и да придадем обществена и финансова стойност на задачите на грижа, гостолюбие, предаване и запазване на природата. С други думи, би трябвало да оценим работните места, които са потребни за стопанската система на живота, и да премахнем посредством автоматизация тези, които са от стопанската система на гибелта.
Обществото, в което всеки би имал вълнуваща, обществено и екологично потребна работа, е възможно; то не би възхвалявало мързела по мъчителен и гибелен начин; не би приравнявало работата към рутината, умората, депресията, отчуждението, унижението, употребата и унищожаването на околната среда, а към откриването, основаването, насладата и разнообразието. Постигането на това е вълнуваща задача. /БГНЕС
----------
Жак Атали е френски икономист, финансист и мъдрец. През 1991 година става създател и първи началник на новата Европейска банка за възобновяване и развиване. Автор е на романи, есета и монографии, измежду тях се откроява книгата „ Евреите, светът и парите “, която е преведена и на български език.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ