Близкоизточната криза и руският опит
Последното експлоадиране на арабско-израелския спор още веднъж повдигна въпроса: допустимо ли е спокойно споразумяване, учредено на компромис?
Повечето евреи, живеещи в Израел, и множеството палестински араби, когато дават отговор откровено на този въпрос, дават негативен отговор.
Евреите без изключително наслаждение се съгласяват със основаването на палестинска страна в рамките на автономията на Западния бряг - само че без Ерусалим.
Арабите споделят, че желаят страна в границите от 1967 година, само че в реалност това е единствено първият стадий: множеството биха предпочели да хвърлят Израел в морето.
Позициите са непримирими. Май без геноцид нещата няма да станат. Но съдбовна ли е неизбежността от основаването на етнически чиста арабска страна в Палестина?
Говоря съответно за арабската страна, а не за арабската или еврейската алтернатива, тъй като колкото и мощни да са израелските отбранителни сили и колкото и обединено да е израелското общество, то просто няма опция дефинитивно да завоюва борбата, без значение какъв брой междинни борби и даже войни няма победа.
Сега доста израелци споделят, че арабите имат доста страни, дано си вземат палестинците, тъй като евреите имат единствено една страна. Може да се каже, че това решение е незаслужено по отношение на палестинските араби, само че политиката е прагматична, а не обективна.
Само че наподобява обаче, че с изгонването на арабите от Палестина всичко ще се успокои. Такива опити към този момент са правени сред началото на 50-те и средата на 80-те - и приключват с крах.
Израелско-ливанският спор от 1982 година беше породен от обстоятелството, че арабите, прогонени от Палестина и заселени в бежански лагери в Ливан, тероризираха израелските гранични региони.
Израел разгласи задачата си да изгони Организацията за избавление на Палестина (ООП) от Ливан. Формално палестинците след дълги (по локалните стандарти) и кървави борби се съгласиха да изоставен, само че даже водачите на Израел след това признаха, че ООП е запазила позициите си в Ливан.
Моля, имайте поради, че арабите бяха прогонени от Палестина, само че те бяха принудени да се борят със съпротивата си в Ливан. Преди това през 1970 година имаше палестинско въстание в Йордания. Палестинците се пробваха да завземат властта в кралството, с цел да употребяват територията му като база за война против Израел.
Сега Египет, който води война против ислямистите в Синай от 2011 година, се опасява, че в случай че Израел успее да изтласка палестинците от линията Газа към Синай, тогава, обединявайки се с локалните ислямски радикали, те ще лишат Кайро от така и така нежния му надзор над полуострова.
Като цяло опитът демонстрира, че войната няма да може да се постави завършек на изгонването на палестинците, по-скоро прилежащите арабски страни ще бъдат дестабилизирани и въвлечени в спор с Израел.
Избиването на всички палестинци пред международната общественост също няма да работи. Просто тъй като арабските страни към този момент заплашват Израел с война, в случай че стартира сухопътна интервенция в Газа. Ако палестинците бъдат застрашени от всеобщ геноцид, тогава Турция и Иран ще бъдат принудени да влязат във война с Израел.
Анкара и Техеран се афишират за водачи на ислямския свят. Лидерството им към този момент е под въпрос, защото и двете страни не са арабски, а арабите не имат вяра нито на персите, нито на турците.
Съответно и Турция, и Иран са принудени в някои случаи (което безспорно включва актуалната криза) да следват най-малко не по-малко (ако не и повече) пропалестинска политика от прилежащите арабски страни.
От друга страна, след многочислени провали, до края на предишния век арабите откриха ахилесовата пета на Израел. За еврейската страна е мъчно да води дълга война.
Необходимостта от отбрана на дълга граница при липса на оперативна дълбочина постанова в армията да бъдат привлечени оптимален брой резервисти, което при положение на дълга (години) война подкопава стопанската система и провокира отмалялост в обществото.
Следователно израелската идея за военни дейности допуска Блицкриг. Войната трябваше да завърши след няколко седмици, в най-лошия случай след няколко месеца.
Но такава война е допустима единствено против постоянна страна, която има политически, стопански и логистични центрове, които могат да бъдат застрашени и по този метод да принудят да се предадат.
Сега Израел е заставен да води прокси война, в която врагът е мрежови организации, които са изцяло необвързани с съответно място, способни да вербуват бойци по целия свят и нямат потребност да се грижат за цивилното население (напротив, колкото по-лошо е ситуацията на популацията, толкоз по-мотивирани са новобранците, за които войната с Израел става професия).
Оказва се, че колкото повече Израел бомбардира Газа в отговор на терористични офанзиви и обстрел на нейна територия, толкоз по-голяма става прокси армията, която се бие против него.
Освен това, колкото по-благосклонно става международното публично мнение към арабите и толкоз по-малко международната общественост е склонна да забележи, че при положение на арабска победа, израелските евреи също са изправени пред геноцид и етническо пречистване.
Както писах нагоре, политиката е прагматична и колкото и водачите на разнообразни огромни и дребни сили да въздишат за недопустимостта на етническото пречистване, всички те прелестно схващат, че за разлика от палестинските араби израелските евреи не могат, откакто са били изгонени от Палестина, да се окопаят на територията на някоя прилежаща страна и да не престават борбата.
Наистина има доста арабски страни, само че единствено една еврейска страна, в случай че тя се разпадне, рецесията ще свърши. И международната общественост, с цел да резервира лицето си, ще изиска арабите да съблюдават разпоредбите и нормите за водене на война (особено във връзка с цивилното население) и ще провеждат филантропична интервенция за евакуация на оживелите евреи от Израел.
Може би на някои наподобява, че това е невероятно, само че първоначално, преди към тридесет години, пред очите на целия свят, Карабах беше изчистен от живеещото там азербайджанско население, а напълно неотдавна, към този момент тази година, от арменско население. население.
Формално, първо азербайджанците, а по-късно и арменците си потеглиха „ сами “, само че „ самите те “ си потеглиха, тъй като се опасяваха за живота си.
Повтарям, Израел може да завоюва още дузина победи. Вероятно, макар че това не е несъмнено, той ще успее да завоюва още една война против коалиция от арабски страни. Но той не може да завоюва безкрайната прокси война, която в този момент стартира против него.
Руските „ патриоти “, които през последните години неведнъж дават за образец Израел, наблягайки, че той постоянно е подготвен да даде корав силов отговор на всяка провокация, и които също по този начин обявиха, че е безсмислено да се съобразяваш с мнението на международната общественост - те почитат, споделят, единствено мощните, само че си коства деликатно да проучат израелския опит.
В последна сметка, в границите на продължаващата прокси война, Тел Авив губи на първо място осведомителната акция, губейки поддръжка в света.
Загубата на информация води до обстоятелството, че освен арабските страни (някои от които възстановиха връзките с Израел от дълго време, а други се готвеха да възстановяват в близко бъдеще), само че и Турция, която в началото направи оферти за ходатайство, зае намерено анти- Израелска позиция.
В страните от груповия Запад, които очевидно поддържат Израел, има възходяща вълна от отвращение измежду локалните мюсюлмани, които от дълго време играят значима роля както в американското, по този начин и в европейското общество.
В резултат на това евентуалните съдружници на Израел понижават, враговете му порастват, а на останалите му съдружници им е все по-трудно да го поддържат.
Има ли излаз за Израел от тази задънена улица? Има, само че тя е комплицирана и единствено виновен политик, който се употребява с цялостното доверие на народа си, може да я прави такава работа.
В интервала от ноември 1994 година до премахването на режима на антитерористичната интервенция в Северен Кавказ през април 2009 година се водят две чеченски войни. Това не беше първият конфликт сред чеченци и руснаци.
Имаше и дълга (през първите две трети на 19 век) Кавказка война, в която чеченците изиграха значима роля. Имаше и партизанска опозиция в планините, която продължи от 1918 година, съвсем до началото на Великата отечествена война, имаше и следвоенно обвиняване в колаборационизъм и депортиране на целия чеченски народ в Централна Азия.
Като цяло историята на този спор е не по-малко дълга и кървава от историята на арабо-израелския спор. А взаимното съмнение беше голямо.
Неслучайно Рамзан Кадиров, всякога, когато си спомня за починалия си татко, споделя, че Ахмат-Хаджи е избавил чеченския народ.
През втората половина на 90-те нашите американски „ другари и сътрудници “ се пробваха да стартират прокси война с Русия благодарение на чеченците - почти същата, каквато в този момент арабите водят против Израел.
Въпреки отстъпките, направени в Хасавюрт, Чечня беше принудена да продължи войната, да я популяризира в целия Северен Кавказ, а по-късно и в други мюсюлмански райони на Русия.
От друга страна, след гърмежите на жилищни здания в Москва и Волгодонск, след безкрайните терористични офанзиви и вземания на заложници, след издевателствата над съветски пандизчии и жестоките им убийства пред камера, съветската войска беше изцяло подготвена да извърши геноцида на чеченците (според правилото, в случай че стрелят от селото, селото го изтриваме от лицето на земята), а обществото безмълвно го глоби („ не вижда “).
Американците бяха удовлетворени от този вид: чеченците бяха също толкоз консумативи за тях, колкото украинците, грузинците, балтите, поляците и другите им съдружници, в това число израелците.
Те чудесно пресметнаха, че увеличението на взаимната грубост и все по-жестоката война ще доведат до активизиране против Русия на забележителна част от мюсюлманския свят, който ще отбрани своите едноверци.
Както преди в Афганистан, новобранци от разнообразни страни ще отидат на войната с Русия в Чечения (и го направиха), богатите монархии от Персийския залив, Иран, Турция, Пакистан ще оказват помощ с финанси и оръжия (и го направиха).
Светските режими в Централна Азия ще бъдат дестабилизирани, може би ще стартира нейната ислямизация – и сигурно равнището на русофобията там ще се увеличи.
Съединените щати замениха живота на чеченския народ за безкрайна прокси война против Русия, която трябваше да изчерпи ресурсите на страната и да й попречи да се възвърне от ужаса на 90-те години.
В същото време историите за „ ужасите на СВО “ трябваше да подкопаят интернационалния престиж на Русия и да основат репутацията й на страна, която убива дами и деца (точно както в този момент Израел).
Русия и чеченският народ имаха шанс, че в този преломен миг в историята хора като Владимир Путин и Ахмат Кадиров пристигнаха да управляват и двете страни.
Те съумяха да вземат решения, които бяха непопулярни и в двете враждуващи общества, минаха през кръвопролитията, през недоверието, през желанието за безспорна победа и откриха компромис, който първоначално не удовлетвори съвсем никого, само че доста бързо удовлетвори всички. Чеченският народ оцеля, а Русия избяга от клопката на прокси войната.
Разбира се, обстановките Русия/Чечения и Израел/Палестина не са идентични. В историята и политиката нито едно събитие не се повтаря безусловно. В същото време сходни рецесии се развиват по общи правила и тактиката за процесите на тяхното разрешаване е обща.
Какво виждаме в тази ситуация Русия/Чечения? Мирът стана вероятен с помощта на компромиси и взаимно доверие. Мирът не пристигна незабавно, само че двете страни се бориха за него дружно. Двама авторитетни водачи, Владимир Путин и Ахмат Кадиров, действаха като гаранти, че споразуменията няма да бъдат нарушени.
Арабите нямат влиятелен водач, който да се радва на задоволително доверие в Израел, тъй че първата провокация (а такава сигурно ще има) да не провали мирния развой.
По същия метод еврейските политици не са уважавани от арабите. Следователно единствено задоволително авторитетни политици извън могат да бъдат гаранти за спазването на споразуменията и арбитри.
Вече споделих и написах, че единствено Русия, Китай и Съединени американски щати с общи старания могат да подсигуряват дълготраен мир в Близкия изток. В същото време е явно, че е доста мъчно да се привлекат Съединени американски щати в този тип мирна коалиция.
Но нищо не е невероятно. За триумфа на това „ безнадеждно “ събитие е належащо единствено израелските политици да осъзнаят, че с цел да спасят еврейската страна, рано или късно ще би трябвало да се спогодят с арабите.
Тъй като Съединените щати не желаят да се откажат от статута си на единствен медиатор в мирния развой макар очевидния неуспех на тяхната задача, те би трябвало да бъдат принудени да го създадат. Без Израел не може, по тази причина споделям, че основно в тази ситуация е съзнанието на израелските политици, че няма опция на мирния развой съответно за Израел (арабите могат да играят за победа - има доста от тях и имат цяла безкрайност време пред тях).
Ако Тел Авив се обърне към Москва и Пекин с молба да станат медиатори и гаранти на мирните съглашения от страна на арабите, като се има поради, че Съединени американски щати ще съставляват ползите на Израел, тогава Вашингтон няма да отиде на никое място.
Изправени пред вероятността да бъдат изцяло изхвърлени от процеса на споразумяване в Близкия изток, американците ще бъдат принудени да създадат място и да се съгласят да вземат участие в триото медиатори.
Заедно Москва, Пекин и Вашингтон са в положение да принудят всички страни, участващи в спора, да съблюдават мирните условия. И арабите, и Израел са прекомерно обвързани с това трио стопански, политически и военно, с цел да се пробват да играят лична игра.
Турция и даже Иран (въпреки че последният приказва за предпочитание за заличаване на Израел) са обективно заинтригувани от съществуването на еврейска страна. И персите, и турците, макар че са мюсюлмани, са не по-малко непознати на арабите от евреите.
Техните искания за районно водачество се признават от арабския свят, до момента в който се преглеждат като контраст на въздействието на Израел. Ако няма Израел, тогава тяхното въздействие изчезва - арабите имат по-интересни сътрудници.
Що се отнася до самата Москва, Вашингтон и Пекин, позитивният опит от взаимната работа за разрешаване на близкоизточната рецесия, от разширението на която никоя от тези три страни не е обективно заинтригувана, може да увеличи равнището на доверие сред тях и да способства за уреждането на други световни спорове на компромисна основа.
Не е наложително да има дефинитивно помиряване сред Съединените щати и новите суперсили и Вашингтон не е наложително да се съгласи на равноправно съдействие, само че е допустимо.
Това обаче е към този момент далечна вероятност. За Израел в този момент е значимо да излезе от задънената улица на прокси войната, в която Хамас го вкара с ловък ход и от която няма излаз в границите на обичайна израелска тактика за угнетяване.
Да се опитаме да преминем към тактика на помиряване значи да създадем самоуверен ход, да се опитаме да спасим себе си и да дадем късмет на останалия свят да бъде избавен.
Превод: СМ
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Повечето евреи, живеещи в Израел, и множеството палестински араби, когато дават отговор откровено на този въпрос, дават негативен отговор.
Евреите без изключително наслаждение се съгласяват със основаването на палестинска страна в рамките на автономията на Западния бряг - само че без Ерусалим.
Арабите споделят, че желаят страна в границите от 1967 година, само че в реалност това е единствено първият стадий: множеството биха предпочели да хвърлят Израел в морето.
Позициите са непримирими. Май без геноцид нещата няма да станат. Но съдбовна ли е неизбежността от основаването на етнически чиста арабска страна в Палестина?
Говоря съответно за арабската страна, а не за арабската или еврейската алтернатива, тъй като колкото и мощни да са израелските отбранителни сили и колкото и обединено да е израелското общество, то просто няма опция дефинитивно да завоюва борбата, без значение какъв брой междинни борби и даже войни няма победа.
Сега доста израелци споделят, че арабите имат доста страни, дано си вземат палестинците, тъй като евреите имат единствено една страна. Може да се каже, че това решение е незаслужено по отношение на палестинските араби, само че политиката е прагматична, а не обективна.
Само че наподобява обаче, че с изгонването на арабите от Палестина всичко ще се успокои. Такива опити към този момент са правени сред началото на 50-те и средата на 80-те - и приключват с крах.
Израелско-ливанският спор от 1982 година беше породен от обстоятелството, че арабите, прогонени от Палестина и заселени в бежански лагери в Ливан, тероризираха израелските гранични региони.
Израел разгласи задачата си да изгони Организацията за избавление на Палестина (ООП) от Ливан. Формално палестинците след дълги (по локалните стандарти) и кървави борби се съгласиха да изоставен, само че даже водачите на Израел след това признаха, че ООП е запазила позициите си в Ливан.
Моля, имайте поради, че арабите бяха прогонени от Палестина, само че те бяха принудени да се борят със съпротивата си в Ливан. Преди това през 1970 година имаше палестинско въстание в Йордания. Палестинците се пробваха да завземат властта в кралството, с цел да употребяват територията му като база за война против Израел.
Сега Египет, който води война против ислямистите в Синай от 2011 година, се опасява, че в случай че Израел успее да изтласка палестинците от линията Газа към Синай, тогава, обединявайки се с локалните ислямски радикали, те ще лишат Кайро от така и така нежния му надзор над полуострова.
Като цяло опитът демонстрира, че войната няма да може да се постави завършек на изгонването на палестинците, по-скоро прилежащите арабски страни ще бъдат дестабилизирани и въвлечени в спор с Израел.
Избиването на всички палестинци пред международната общественост също няма да работи. Просто тъй като арабските страни към този момент заплашват Израел с война, в случай че стартира сухопътна интервенция в Газа. Ако палестинците бъдат застрашени от всеобщ геноцид, тогава Турция и Иран ще бъдат принудени да влязат във война с Израел.
Анкара и Техеран се афишират за водачи на ислямския свят. Лидерството им към този момент е под въпрос, защото и двете страни не са арабски, а арабите не имат вяра нито на персите, нито на турците.
Съответно и Турция, и Иран са принудени в някои случаи (което безспорно включва актуалната криза) да следват най-малко не по-малко (ако не и повече) пропалестинска политика от прилежащите арабски страни.
От друга страна, след многочислени провали, до края на предишния век арабите откриха ахилесовата пета на Израел. За еврейската страна е мъчно да води дълга война.
Необходимостта от отбрана на дълга граница при липса на оперативна дълбочина постанова в армията да бъдат привлечени оптимален брой резервисти, което при положение на дълга (години) война подкопава стопанската система и провокира отмалялост в обществото.
Следователно израелската идея за военни дейности допуска Блицкриг. Войната трябваше да завърши след няколко седмици, в най-лошия случай след няколко месеца.
Но такава война е допустима единствено против постоянна страна, която има политически, стопански и логистични центрове, които могат да бъдат застрашени и по този метод да принудят да се предадат.
Сега Израел е заставен да води прокси война, в която врагът е мрежови организации, които са изцяло необвързани с съответно място, способни да вербуват бойци по целия свят и нямат потребност да се грижат за цивилното население (напротив, колкото по-лошо е ситуацията на популацията, толкоз по-мотивирани са новобранците, за които войната с Израел става професия).
Оказва се, че колкото повече Израел бомбардира Газа в отговор на терористични офанзиви и обстрел на нейна територия, толкоз по-голяма става прокси армията, която се бие против него.
Освен това, колкото по-благосклонно става международното публично мнение към арабите и толкоз по-малко международната общественост е склонна да забележи, че при положение на арабска победа, израелските евреи също са изправени пред геноцид и етническо пречистване.
Както писах нагоре, политиката е прагматична и колкото и водачите на разнообразни огромни и дребни сили да въздишат за недопустимостта на етническото пречистване, всички те прелестно схващат, че за разлика от палестинските араби израелските евреи не могат, откакто са били изгонени от Палестина, да се окопаят на територията на някоя прилежаща страна и да не престават борбата.
Наистина има доста арабски страни, само че единствено една еврейска страна, в случай че тя се разпадне, рецесията ще свърши. И международната общественост, с цел да резервира лицето си, ще изиска арабите да съблюдават разпоредбите и нормите за водене на война (особено във връзка с цивилното население) и ще провеждат филантропична интервенция за евакуация на оживелите евреи от Израел.
Може би на някои наподобява, че това е невероятно, само че първоначално, преди към тридесет години, пред очите на целия свят, Карабах беше изчистен от живеещото там азербайджанско население, а напълно неотдавна, към този момент тази година, от арменско население. население.
Формално, първо азербайджанците, а по-късно и арменците си потеглиха „ сами “, само че „ самите те “ си потеглиха, тъй като се опасяваха за живота си.
Повтарям, Израел може да завоюва още дузина победи. Вероятно, макар че това не е несъмнено, той ще успее да завоюва още една война против коалиция от арабски страни. Но той не може да завоюва безкрайната прокси война, която в този момент стартира против него.
Руските „ патриоти “, които през последните години неведнъж дават за образец Израел, наблягайки, че той постоянно е подготвен да даде корав силов отговор на всяка провокация, и които също по този начин обявиха, че е безсмислено да се съобразяваш с мнението на международната общественост - те почитат, споделят, единствено мощните, само че си коства деликатно да проучат израелския опит.
В последна сметка, в границите на продължаващата прокси война, Тел Авив губи на първо място осведомителната акция, губейки поддръжка в света.
Загубата на информация води до обстоятелството, че освен арабските страни (някои от които възстановиха връзките с Израел от дълго време, а други се готвеха да възстановяват в близко бъдеще), само че и Турция, която в началото направи оферти за ходатайство, зае намерено анти- Израелска позиция.
В страните от груповия Запад, които очевидно поддържат Израел, има възходяща вълна от отвращение измежду локалните мюсюлмани, които от дълго време играят значима роля както в американското, по този начин и в европейското общество.
В резултат на това евентуалните съдружници на Израел понижават, враговете му порастват, а на останалите му съдружници им е все по-трудно да го поддържат.
Има ли излаз за Израел от тази задънена улица? Има, само че тя е комплицирана и единствено виновен политик, който се употребява с цялостното доверие на народа си, може да я прави такава работа.
В интервала от ноември 1994 година до премахването на режима на антитерористичната интервенция в Северен Кавказ през април 2009 година се водят две чеченски войни. Това не беше първият конфликт сред чеченци и руснаци.
Имаше и дълга (през първите две трети на 19 век) Кавказка война, в която чеченците изиграха значима роля. Имаше и партизанска опозиция в планините, която продължи от 1918 година, съвсем до началото на Великата отечествена война, имаше и следвоенно обвиняване в колаборационизъм и депортиране на целия чеченски народ в Централна Азия.
Като цяло историята на този спор е не по-малко дълга и кървава от историята на арабо-израелския спор. А взаимното съмнение беше голямо.
Неслучайно Рамзан Кадиров, всякога, когато си спомня за починалия си татко, споделя, че Ахмат-Хаджи е избавил чеченския народ.
През втората половина на 90-те нашите американски „ другари и сътрудници “ се пробваха да стартират прокси война с Русия благодарение на чеченците - почти същата, каквато в този момент арабите водят против Израел.
Въпреки отстъпките, направени в Хасавюрт, Чечня беше принудена да продължи войната, да я популяризира в целия Северен Кавказ, а по-късно и в други мюсюлмански райони на Русия.
От друга страна, след гърмежите на жилищни здания в Москва и Волгодонск, след безкрайните терористични офанзиви и вземания на заложници, след издевателствата над съветски пандизчии и жестоките им убийства пред камера, съветската войска беше изцяло подготвена да извърши геноцида на чеченците (според правилото, в случай че стрелят от селото, селото го изтриваме от лицето на земята), а обществото безмълвно го глоби („ не вижда “).
Американците бяха удовлетворени от този вид: чеченците бяха също толкоз консумативи за тях, колкото украинците, грузинците, балтите, поляците и другите им съдружници, в това число израелците.
Те чудесно пресметнаха, че увеличението на взаимната грубост и все по-жестоката война ще доведат до активизиране против Русия на забележителна част от мюсюлманския свят, който ще отбрани своите едноверци.
Както преди в Афганистан, новобранци от разнообразни страни ще отидат на войната с Русия в Чечения (и го направиха), богатите монархии от Персийския залив, Иран, Турция, Пакистан ще оказват помощ с финанси и оръжия (и го направиха).
Светските режими в Централна Азия ще бъдат дестабилизирани, може би ще стартира нейната ислямизация – и сигурно равнището на русофобията там ще се увеличи.
Съединените щати замениха живота на чеченския народ за безкрайна прокси война против Русия, която трябваше да изчерпи ресурсите на страната и да й попречи да се възвърне от ужаса на 90-те години.
В същото време историите за „ ужасите на СВО “ трябваше да подкопаят интернационалния престиж на Русия и да основат репутацията й на страна, която убива дами и деца (точно както в този момент Израел).
Русия и чеченският народ имаха шанс, че в този преломен миг в историята хора като Владимир Путин и Ахмат Кадиров пристигнаха да управляват и двете страни.
Те съумяха да вземат решения, които бяха непопулярни и в двете враждуващи общества, минаха през кръвопролитията, през недоверието, през желанието за безспорна победа и откриха компромис, който първоначално не удовлетвори съвсем никого, само че доста бързо удовлетвори всички. Чеченският народ оцеля, а Русия избяга от клопката на прокси войната.
Разбира се, обстановките Русия/Чечения и Израел/Палестина не са идентични. В историята и политиката нито едно събитие не се повтаря безусловно. В същото време сходни рецесии се развиват по общи правила и тактиката за процесите на тяхното разрешаване е обща.
Какво виждаме в тази ситуация Русия/Чечения? Мирът стана вероятен с помощта на компромиси и взаимно доверие. Мирът не пристигна незабавно, само че двете страни се бориха за него дружно. Двама авторитетни водачи, Владимир Путин и Ахмат Кадиров, действаха като гаранти, че споразуменията няма да бъдат нарушени.
Арабите нямат влиятелен водач, който да се радва на задоволително доверие в Израел, тъй че първата провокация (а такава сигурно ще има) да не провали мирния развой.
По същия метод еврейските политици не са уважавани от арабите. Следователно единствено задоволително авторитетни политици извън могат да бъдат гаранти за спазването на споразуменията и арбитри.
Вече споделих и написах, че единствено Русия, Китай и Съединени американски щати с общи старания могат да подсигуряват дълготраен мир в Близкия изток. В същото време е явно, че е доста мъчно да се привлекат Съединени американски щати в този тип мирна коалиция.
Но нищо не е невероятно. За триумфа на това „ безнадеждно “ събитие е належащо единствено израелските политици да осъзнаят, че с цел да спасят еврейската страна, рано или късно ще би трябвало да се спогодят с арабите.
Тъй като Съединените щати не желаят да се откажат от статута си на единствен медиатор в мирния развой макар очевидния неуспех на тяхната задача, те би трябвало да бъдат принудени да го създадат. Без Израел не може, по тази причина споделям, че основно в тази ситуация е съзнанието на израелските политици, че няма опция на мирния развой съответно за Израел (арабите могат да играят за победа - има доста от тях и имат цяла безкрайност време пред тях).
Ако Тел Авив се обърне към Москва и Пекин с молба да станат медиатори и гаранти на мирните съглашения от страна на арабите, като се има поради, че Съединени американски щати ще съставляват ползите на Израел, тогава Вашингтон няма да отиде на никое място.
Изправени пред вероятността да бъдат изцяло изхвърлени от процеса на споразумяване в Близкия изток, американците ще бъдат принудени да създадат място и да се съгласят да вземат участие в триото медиатори.
Заедно Москва, Пекин и Вашингтон са в положение да принудят всички страни, участващи в спора, да съблюдават мирните условия. И арабите, и Израел са прекомерно обвързани с това трио стопански, политически и военно, с цел да се пробват да играят лична игра.
Турция и даже Иран (въпреки че последният приказва за предпочитание за заличаване на Израел) са обективно заинтригувани от съществуването на еврейска страна. И персите, и турците, макар че са мюсюлмани, са не по-малко непознати на арабите от евреите.
Техните искания за районно водачество се признават от арабския свят, до момента в който се преглеждат като контраст на въздействието на Израел. Ако няма Израел, тогава тяхното въздействие изчезва - арабите имат по-интересни сътрудници.
Що се отнася до самата Москва, Вашингтон и Пекин, позитивният опит от взаимната работа за разрешаване на близкоизточната рецесия, от разширението на която никоя от тези три страни не е обективно заинтригувана, може да увеличи равнището на доверие сред тях и да способства за уреждането на други световни спорове на компромисна основа.
Не е наложително да има дефинитивно помиряване сред Съединените щати и новите суперсили и Вашингтон не е наложително да се съгласи на равноправно съдействие, само че е допустимо.
Това обаче е към този момент далечна вероятност. За Израел в този момент е значимо да излезе от задънената улица на прокси войната, в която Хамас го вкара с ловък ход и от която няма излаз в границите на обичайна израелска тактика за угнетяване.
Да се опитаме да преминем към тактика на помиряване значи да създадем самоуверен ход, да се опитаме да спасим себе си и да дадем късмет на останалия свят да бъде избавен.
Превод: СМ
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ