Последният оцелял от румънското клане в Одеса: Паметта е по-важна от паметниците
Последният оживял от румънското кръвопролитие в Одеса: Паметта е по-важна от паметниците
Майка му, братчето му, трите му дребни сестри - цялото семейство изгаря в пламъците. Той обаче оцелява като по знамение. Михаил Заславски е последният жив очевидец на клането в Одеса през октомври 1941. Ето какво ни описа:
Михаил Заславски е на 16 години, когато през октомври 1941 немски и румънски войски окупират родния му град Одеса. При бомбено нахлуване против щаба на нацистите на 22 октомври умират 67 от окупаторите. Отмъщението не закъснява. За всеки немски или румънски офицер би трябвало да бъдат убити 200 "болшевики", а за всеки умрял боец - 100. В Одеса обаче няма "болшевики". Почти няма и мъже. Затова отмъщението се насочва против еврейското население, най-вече дами и деца. Окупаторите ги натъпкват в остарели хранилища за муниции в покрайнините на града, където ги изгарят. Михаил Заславски, последният жив очевидец на клането в Одеса, споделя пред Дъждовни води своите мемоари:
Дъждовни води: Г-н Заславски, по какъв начин преживяхте събитията от октомври 1941 година?
Михаил Заславски: Роден съм в Одеса и обичам моя град. Затова участвах в защитата на града през август и септември 1941 година. Както всички младежи. Издигахме барикади, като за задачата изравяхме павета от улиците, ремонтирахме разрушените къщи, с цел да не се срутят, помагахме при изнасянето на ранените.
Аз съм евреин. Баща ми, майка ми и всичките ми предшественици също са евреи. Затова 16 октомври беше черен ден за нас - денят, в който окупаторите пристигнаха в нашия град. На 19 октомври у дома влезе един фашистки румънски офицер. Водеше със себе си още двама бойци и един украински преводач, който ни преведе заповедта му: "Евреи, събирайте си багажа! Имате 20 минути!". Майка ми събра небрежно каквото можеше и когато излязохме на открито, видяхме, че всичките ни съседи, всичките ни другари към този момент стояха пред вратите на къщите си. И никой не знаеше какво ни чака.
Дъждовни води: Какво се случи по-късно?
Заславски: Откараха ни в 121-во учебно заведение. По това време то беше ново, на четири етажа. Държаха ни там до сутринта. На другия ден ни подкараха към пандиза - под ударите на палки и с кучешки лай. Водеха ни по улица "Портофранская". По тротоарите се бяха натрупали доста хора, мои другари, съученици и техните родители. Всички те бяха стъписани. Но имаше и такива безчувствени хора, които дърпаха багажа от ръцете ни, чантите с храната и с персоналните ни движимости.
В пандиза ни натъпкаха по 16 души в килия. Абсолютно безсистемно - младежи, дами, деца, възрастни. Спомням си, че не ни пускаха до тоалетната. Трябваше да вървим по потребност в килиите. Просто сложиха в ъгъла едно продънено гърне и толкоз.
На 22 октомври беше взривена постройката на комендантството. Впоследствие научихме, че при детонацията са починали стотина фашисти, измежду които и комендантът на града Йон Глогояну. Виновни бяха, естествено, евреите. Още на идната заран ни натикаха в складовете за муниции.
Дъждовни води: Знаехте ли към този миг за детонацията?
Заславски: Да, някой ни описа. Помня, че носех на ръце 5-годишния ми брат, само че щом пристигнахме в склада, незабавно го издърпаха от ръцете ми и ме повалиха на земята със мощен удар в гърба. После ме завлякоха в единия ъгъл, където бяха натикали възрастните мъже и младежите. Всички дружно ни откараха в една от крайните постройки, а майка ми, брат ми и дребните ми сестри бяха натикани в една друга колиба.
Малко по-късно чух звук от авто мотор. Пристигна една кола и всичко беше залято с бензин и подпалено. От всички страни виждах единствено пламъци, само че внезапно в една от стените се образува дупка и аз съумях да се промъкна през нея. Бях млад и мощен, борех се за живота си.
Измъкнах се на открито, прекосих през едно заграждение и хукнах напред. Веднага започнаха да стрелят по мен. Чувах крясъци. Обърнах се и видях, че всички бараки бяха в пламъци, които се издигаха до небето. Помня, че тичах през едно царевично поле, само че в един миг се сринах от безсилие. Лежах там до вечерта. По мрачно се промъкнах до полското гробище и се трансферирах през зидовете му. Там прекарах нощта.
Дъждовни води: На гробището?
Заславски: Да, на гробището, в една крипта. Останах там един ден, без храна и вода. Следващата нощ се промъкнах до гарата. Но това, което претърпях по време на окупацията през идващите две години и половина, не мога да го опиша за две минути. Преминах в конспиративност, цели две години и половина! На 10 април 1944 година Одеса беше освободена. Още на идващия ден се записах в армията.
Дъждовни води: От жадност за възмездие?
Заславски: В началото изпитвах неизразим яд. Но човек не може да ненавижда цялостен живот. Времето лекува болката. А идват и други грижи. Имам две деца, трима внуци и четирима правнуци. Разказвам им за фамилната покруса. Но за тях това е единствено история. Те са надалеч от тези неща.
Дъждовни води: Кого изгубихте в пламъците?
Заславски: Сестра ми Ева, която беше на 12 години, другата ми сестра Женя, на 9 години, петгодишния ми брат Иля, който носех на ръце. Майка ми носеше дребната Ана. Всички те изгоряха. Станаха на пепел. Казват, че дни наред над града се носела миризмата на изгорели тела.
Дъждовни води: Ходите ли на мястото, където се е случило всичко това?
Заславски: Да, всяка година съм там. Но монумент издигнахме напълно неотдавна.
Дъждовни води: Днес на това място има жилищни здания, гаражи, детски площадки. Не Ви ли смущава?
Заславски: Не, животът продължава и това е обикновено. Важно е единствено едно: такива нещастия да не се повтарят в никакъв случай повече. Паметта е по-важна от паметниците. /БГНЕС
Майка му, братчето му, трите му дребни сестри - цялото семейство изгаря в пламъците. Той обаче оцелява като по знамение. Михаил Заславски е последният жив очевидец на клането в Одеса през октомври 1941. Ето какво ни описа:
Михаил Заславски е на 16 години, когато през октомври 1941 немски и румънски войски окупират родния му град Одеса. При бомбено нахлуване против щаба на нацистите на 22 октомври умират 67 от окупаторите. Отмъщението не закъснява. За всеки немски или румънски офицер би трябвало да бъдат убити 200 "болшевики", а за всеки умрял боец - 100. В Одеса обаче няма "болшевики". Почти няма и мъже. Затова отмъщението се насочва против еврейското население, най-вече дами и деца. Окупаторите ги натъпкват в остарели хранилища за муниции в покрайнините на града, където ги изгарят. Михаил Заславски, последният жив очевидец на клането в Одеса, споделя пред Дъждовни води своите мемоари:
Дъждовни води: Г-н Заславски, по какъв начин преживяхте събитията от октомври 1941 година?
Михаил Заславски: Роден съм в Одеса и обичам моя град. Затова участвах в защитата на града през август и септември 1941 година. Както всички младежи. Издигахме барикади, като за задачата изравяхме павета от улиците, ремонтирахме разрушените къщи, с цел да не се срутят, помагахме при изнасянето на ранените.
Аз съм евреин. Баща ми, майка ми и всичките ми предшественици също са евреи. Затова 16 октомври беше черен ден за нас - денят, в който окупаторите пристигнаха в нашия град. На 19 октомври у дома влезе един фашистки румънски офицер. Водеше със себе си още двама бойци и един украински преводач, който ни преведе заповедта му: "Евреи, събирайте си багажа! Имате 20 минути!". Майка ми събра небрежно каквото можеше и когато излязохме на открито, видяхме, че всичките ни съседи, всичките ни другари към този момент стояха пред вратите на къщите си. И никой не знаеше какво ни чака.
Дъждовни води: Какво се случи по-късно?
Заславски: Откараха ни в 121-во учебно заведение. По това време то беше ново, на четири етажа. Държаха ни там до сутринта. На другия ден ни подкараха към пандиза - под ударите на палки и с кучешки лай. Водеха ни по улица "Портофранская". По тротоарите се бяха натрупали доста хора, мои другари, съученици и техните родители. Всички те бяха стъписани. Но имаше и такива безчувствени хора, които дърпаха багажа от ръцете ни, чантите с храната и с персоналните ни движимости.
В пандиза ни натъпкаха по 16 души в килия. Абсолютно безсистемно - младежи, дами, деца, възрастни. Спомням си, че не ни пускаха до тоалетната. Трябваше да вървим по потребност в килиите. Просто сложиха в ъгъла едно продънено гърне и толкоз.
На 22 октомври беше взривена постройката на комендантството. Впоследствие научихме, че при детонацията са починали стотина фашисти, измежду които и комендантът на града Йон Глогояну. Виновни бяха, естествено, евреите. Още на идната заран ни натикаха в складовете за муниции.
Дъждовни води: Знаехте ли към този миг за детонацията?
Заславски: Да, някой ни описа. Помня, че носех на ръце 5-годишния ми брат, само че щом пристигнахме в склада, незабавно го издърпаха от ръцете ми и ме повалиха на земята със мощен удар в гърба. После ме завлякоха в единия ъгъл, където бяха натикали възрастните мъже и младежите. Всички дружно ни откараха в една от крайните постройки, а майка ми, брат ми и дребните ми сестри бяха натикани в една друга колиба.
Малко по-късно чух звук от авто мотор. Пристигна една кола и всичко беше залято с бензин и подпалено. От всички страни виждах единствено пламъци, само че внезапно в една от стените се образува дупка и аз съумях да се промъкна през нея. Бях млад и мощен, борех се за живота си.
Измъкнах се на открито, прекосих през едно заграждение и хукнах напред. Веднага започнаха да стрелят по мен. Чувах крясъци. Обърнах се и видях, че всички бараки бяха в пламъци, които се издигаха до небето. Помня, че тичах през едно царевично поле, само че в един миг се сринах от безсилие. Лежах там до вечерта. По мрачно се промъкнах до полското гробище и се трансферирах през зидовете му. Там прекарах нощта.
Дъждовни води: На гробището?
Заславски: Да, на гробището, в една крипта. Останах там един ден, без храна и вода. Следващата нощ се промъкнах до гарата. Но това, което претърпях по време на окупацията през идващите две години и половина, не мога да го опиша за две минути. Преминах в конспиративност, цели две години и половина! На 10 април 1944 година Одеса беше освободена. Още на идващия ден се записах в армията.
Дъждовни води: От жадност за възмездие?
Заславски: В началото изпитвах неизразим яд. Но човек не може да ненавижда цялостен живот. Времето лекува болката. А идват и други грижи. Имам две деца, трима внуци и четирима правнуци. Разказвам им за фамилната покруса. Но за тях това е единствено история. Те са надалеч от тези неща.
Дъждовни води: Кого изгубихте в пламъците?
Заславски: Сестра ми Ева, която беше на 12 години, другата ми сестра Женя, на 9 години, петгодишния ми брат Иля, който носех на ръце. Майка ми носеше дребната Ана. Всички те изгоряха. Станаха на пепел. Казват, че дни наред над града се носела миризмата на изгорели тела.
Дъждовни води: Ходите ли на мястото, където се е случило всичко това?
Заславски: Да, всяка година съм там. Но монумент издигнахме напълно неотдавна.
Дъждовни води: Днес на това място има жилищни здания, гаражи, детски площадки. Не Ви ли смущава?
Заславски: Не, животът продължава и това е обикновено. Важно е единствено едно: такива нещастия да не се повтарят в никакъв случай повече. Паметта е по-важна от паметниците. /БГНЕС
Източник: bgnes.com
КОМЕНТАРИ