Тони Николов: Мир или „кореизация“ на Украйна?
Последиците от всичко това ще са големи – освен за днешните генерации, само че и за техните деца. Европа е оставена на самата себе си, тя е пред решителен избор. Врагът е пред портите, а най-големият ѝ съдружник в лицето на Съединените американски щати е на път да отдръпна поддръжката си за европейските демокрации, да дестабилизира НАТО, както и да замрази поддръжката си за Украйна.
Всичко това може и да е единствено „ краткотрайно “. Вече виждаме по какъв начин решенията в Белия дом се взимат и сменят след 24 часа, а от време на време и по-скоро.
Не знам кой е наясно с това, което прави сега Доналд Тръмп, само че самичък той разгласи в речта си пред Конгреса на Съединени американски щати, че била настъпила „ революцията на здравия разсъдък “. Навярно предвид на този нов „ политически рационализъм “ Тръмп и вицепрезидентът му Ванс унижиха и безусловно изгониха от Белия дом Володимир Зеленски, водача на борещата се за свободата си Украйна. След което отново поканиха жертвата да се „ върне “, само че едвам когато е подготвена да подпише ултимативно помирение с агресора Русия. Сетне на 3 март замразиха военната помощ на Украйна, на 4 март стопираха да обменят с украинците разследващи данни, само че от нощес американската помощ наподобява, че отново е „ отчасти размразена “. Всичко това явно върви в пакет със съглашението за редкоценните минерали, с което Украйна (колкото и колониално да звучи това) ще би трябвало да преотстъпи свои естествени благосъстояния, с цел да си „ заплати сметката “. Но по този начин Доналд Тръмп схваща интернационалната политика – всичко е пари, пари и отново пари, нали парите са „ полезности “… Вярно, че някои приказват и за други „ полезности “, които не били „ пари “ – примерно строгото съблюдаване на интернационалните контракти или лоялността към стратегическите съдружници, включително и към европейците, само че това са „ вторични полезности “, над които стопанинът на Белия Дом нито има време, нито има предпочитание да се замисля. За него всичко се взема решение „ тук и в този момент “ предвид на действителни или мислени изгоди (например съглашението за редкоценните украински запаси може да стане факт едвам след едно-две десетилетия, което не пречи изнудването да продължи).
„ Пробуждането “ на европейците и техният проект за Украйна
Световни медии кръстиха срамното шоу в Белия дом, което Тръмп и Ванс разиграха със Зеленски, „ 10 минути, които раздрусаха света “. Оказа се, че „ резултатът Тръмп “ може да има и ползотворни последствия за Европа: „ спящата хубавица “ най-накрая отвори очи, с цел да види какво се случва или би могло да се случи с нея и по нейните граници.
Изведнъж Англия се „ върна “ в Европа. Оказа се, че има ядро от европейски страни, разполагащи с по-големи военни запаси, които, първо, са подготвени да градят обща защита, и второ, да формулират собствен проект за преустановяване на войната в Украйна (съгласуван с Киев). Протегната бе ръка за помощ от Канада и от Австралия, към новата „ коалиция на искащите “, застанала зад Украйна, наподобява, че се подрежда (по своя си начин) и Турция.
Снощи президентът Еманюел Макрон предизвести френските жители в обезпокоително послание пред нацията, че „ Европа е пред война “. „ Войната е към този момент тук и визира всички, Русия е прекрачила границата “. Заплахата е действителна, съобщи той, защото Москва трансформира спора в Украйна в международен спор, там към този момент се борят севернокорейски бойци (препратка към Корейската война) и се употребяват ирански оръжия. Макрон директно упрекна Русия, че „ престъпва нашите граници, с цел да убива опозиционери, че манипулира изборите в Румъния и Молдова, че провежда хакерски атаки против наши лечебни заведения и се пробва да манипулира публичното мнение посредством неистини, популяризирани из обществените мрежи “.
Френският президент призна, че Европа е в сложна обстановка, че тя „ желае да има вяра “ в своя огромен атлантически съдружник, само че никой сега не може да подсигурява къде се нарежда президентът Доналд Тръмп, нито дали на следващия ден той няма да се окаже в лагера на Владимир Путин.
Затова днешният Европейски съвет в Брюксел е от такова решаващо значение – като институционално „ броене на силите “. Отсега е ясно, че така наречен „ Ваймарско ядро “ (Франция, Германия и Полша) ясно ще съобщи своя лагер, търсейки да притегли колебаещите се измежду 27-те страни. Тук тезата е ясна: сигурността на Европа минава през отстояването на независимостта на Украйна. Френско-британското спокойно предложение за Украйна сигурно ще бъде поставено на масата: едномесечно преустановяване на бойните дейности по въздух и вода; замяна на пленници; предоставяне на съществени европейски (и други) гаранции за Киев при подписване на по-трайно и действително помирение с Москва (включително с европейско наличие на място). И второ, Обединена Европа би трябвало сама да може да подсигурява сигурността си – с внезапно увеличение на военните бюджети, с огромна военна реиндустриализация и „ сглобяване “ на европейска войска в най-кратки периоди. За задачата през идната седмица в Париж ще се организира невиждана и първа по рода си среща на ръководителите на генералните щабове на страните членки.
Отсега е ясно, че в Брюксел ще съобщи себе си и „ евразийското ядро “, предвождано от Виктор Орбан, в което (засега) влизат единствено Унгария и Словакия. Подчертавам „ към този момент “, тъй като българската позиция продължава да бъде уклончива и неуверена даже след извършения Съвет за национална сигурност от премиера Росен Желязков. Ако се съди по изказванията на министъра на защитата Запрянов военният бюджет на България ще се увеличава; страната ни обмисля доста разрастване на военната ни промишленост (включително като кандидатства с планове по оповестения Европейски фонд за защита в размер на 750 милиарда евро). Тоест изборът на България е към „ остарялото ядро “ на Европа, а не към „ евразийските ѝ околности “.
Ала какво ще се случи, в случай че Тръмп непосредствено поддържа Орбан във връзка на Украйна? Тоест при обстановка на „ непълен разпад “ в Европейски Съюз? Ще устоят ли тогава „ атлантическите сърца “ на нашите ръководещи, или ще слязат от боязън в петите? И най-важното – по какъв начин ще работи България, в случай че се стигне до изключително решителен процес за Европейски Съюз, в който Тръмп директно поддържа Путин в цялостен ущърб на Европа (вече нищо не е изключено)? Ето го въпросът на въпросите, тъй като е и въпрос за българската независимост. И той не трябва да бъде замитан под килима, колкото и да се надяваме тази горчива чаша да ни отмине.
„ Корейско решение “ на Тръмп за Украйна?
Какво тъкмо планува прословутият „ кротичък проект “ на Тръмп във връзка с Украйна, това никой не знае. Наскоро Иван Кръстев в една своя публикация прикани европейците да не губят скъпо време, с цел да гадаят какво е измислил стопанинът на Белият дом, нито да се жалват, че не са на масата на договарянията, а да формулират личното си предложение. Тъй като самият Тръмп желае да реализира нещо в договарянията си с Путин, без да е наясно тъкмо какво, само че държи да е бързо, доста бързо, с цел да смае всички останали. И почти това се случва.
Най-лошото е, че освен това „ бързо бързане “ Тръмп е много предразположен на ответните оферти на Путин, както и за всевъзможни „ вторични съглашения “ за „ бизнес покупко-продажби “ и пренареждания на света. Вече се появиха известия от „ анонимни източници “ от Белия дом, че ще бъдат (пак бързо) свалени някои от глобите против Русия, ще бъде амнистиран част от „ близкия кръг “ на Путин и така нататък
А що се отнася до Украйна, там мощният американски напън върху Зеленски посредством отдръпването на военна поддръжка вероятно ще докара до краткотрайно „ помирение “, закрепващо статуквото на агресора. „ Примирие “, което Тръмп гръмогласно ще прогласи като „ велика победа на велика Америка “ и което, дано признаем, мощно припомня на решението с „ двете Кореи “.
И защото все по-често американски анализатори приказват за „ кореизацията “ на Украйна, може би е добре да се подсети защо иде тирада. Още повече че Северна и Южна Корея не престават да са във война и то до ден сегашен.
След капитулацията на Япония през август 1945 година Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати се договарят за „ помирение “ на Корейския полуостров. Съответно Москва разполага собствен боен контингент в северната част на полуострова, който поема по социалистически път на развиване, а американски елементи се откриват в южната част, насочена към демокрацията. Разделителната линия минава по фамозния 38-и паралел.
С което Белият дом и президентът Труман считат нещата за „ решени “, само че Москва не е на същото мнение. Методисткият свещеник Ли Сън Ман, който поема управлението на Южна Корея, не е умел политик, бързо се замесва в корупционни кавги, само че страната въпреки всичко следва демократични стандарти. Южна Корея съблюдава всички условия и главно разполага с полицейски подразделения.
В северната част на Корея нещата са изцяло разнообразни. Там настаненият на власт от руснаците партизански пълководец Ким Ир Сен (Изгряваща звезда) организира колективизация, постанова напълно руския модел и незабавно провежда своя войска благодарение на съветски и китайски съветници.
През 1949 година руските и американските войски публично напущат двете елементи на Корея, където са извършени избори, довели на власт Ли Сън Ман в Сеул и Ким Ир Се в Пхенян. След тяхното евакуиране те оставят след себе си военна техника и муниции, задоволителни за въоръжаването на 100 000 войска във всяка една от двете елементи на полуострова.
На 17 март 1949 година Москва подписва скрито военно съглашение с КНДР, с което се задължава да даде танкове и артилерия на Ким Ир Сен, задоволителни за сформирането на 6 дивизии и съответните механизирани съединения. На Пхенян е възложен и голям брой трофейна японска техника.
В същото това време Вашингтон нехае, за президентът Труман „ корейският въпрос “ е решен. А се оказва, че въобще не е по този начин. От края на 1949 година Ким Ир Сен се засилва. Той непрестанно изпраща в Москва военни проекти по какъв начин би могла да се превземе Южна Корея. Отначало Сталин е внимателен. Той не има вяра в подготвеността на севернокорейците, не търси директен спор в Съединени американски щати, притеснява се от Трета международна война. Но от началото на 1950 година вижданията му се трансформират. За което способства позицията на Мао Цзедун, който разрушава силите на Гоминдана в Китай и принуждава Чан Кай Ши да се отдръпна в Тайван. И второ, Сталин към този момент има атомна бомба, която е гаранция против международна война, така че не е срещу конфликтът да се пренасочи по 38-ия паралел.
На 12 януари се случва нещо, което смайва всички: на фона на дрънкането на оръжие на Корейския полуостров държавният секретар на Съединени американски щати Дан Ачесън декларира на конференция, че „ американският защитителен периметър включва Алеутските острови Япония и Филипините “. Нито дума за Южна Корея. И за какво това? За да не се нервира ненужно „ чичо Джо “?
Сталин добре разчита сходни сигнали, дава зелена светлина и на няколко пъти приема Ким Ир Сен в Кремъл. Формулира пред него следните инструкции: при положение на потребност Китай може да помогне с войски, само че войната би трябвало да бъде мълниеносна, съперникът не трябва да успее да пристигна на себе си. Запазило се е и следното секретно напътствие на Сталин, в което той приказва за себе си в трето лице, назовавайки се с псевдонима Филипов: „ В беседата с корейските приятели Филипов и неговите другари изрекоха мнението, че по отношение на изменилата се интернационална конюнктура те са съгласни с предлагането на корейците да се премине към обединяване. При това въпросът би трябвало да бъде решен от корейските и китайски приятели дружно, а при положение на противоречие на китайските приятели въпросът да бъде отсрочен до ново разискване “.
Така Китай се оказва по-намесен от руснаците в корейската война. Дори отстъпва пред настояванията на Ким Ир Кен войната да стартира на 21 юни 1950 година, защото от края на юли стартира тежкият дъждовен сезон.
Атаката на „ севера “ и краят на „ примирието “ в Корея е цялостен потрес за Съединени американски щати и другите западни страни. На 20 юни държавният секретар Ачесън към момента убеждава Конгреса, че войната в Корея е доста малко евентуална. И едвам когато армията на КНДР потегля в нахлуване Западът стартира да проумява обстановката. Както и схваща, че опасността от Трета международна война е напълно действителна.
Става ясно и друго: Москва и Пекин са построили за 5 години „ помирение “ боеспособна и добре подготвена войска в КНДР, която превъзхожда в пъти южнокорейските формирования: армията на „ севера “ има два пъти повече артилерия, шест пъти повече танкове и самолети и така нататък
Президентът Труман подрежда на Пентагона да поеме нещата в свои ръце и Седми американски флот се насочва към 38-ия паралел. Спешно се отделя военна техника за южнокорейците, само че към този момент е късно. Под управлението на военачалник Дъглас Макартър от края на юни 1950 т. военновъздушните сили на Съединени американски щати директно бомбардират севернокорейките позиции. И това трансформира нещата. Сталин оказва помощ с оръжие, само че подрежда на своя дипломат в Пхенян да се създаде възможен проект за евакуиране зад 38-ия паралел.
И тук идва най-интересното. От 25 юни 1950 година контингентът на Съединени американски щати в Корея и техните съдружници стартират да се борят под флага на Организация на обединените нации. Вашингтон упорства за привикване на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, в което се осъжда севернокорейската експанзия и се дава мандат за поддръжка на Южна Корея. Югославия се въздържа при гласуването, а Съюз на съветските социалистически републики (най-неочаквано) бойкотира съвещанието. Няма по какъв начин решението за този протест да не е било персонално решение на други Сталин. Потвърждава го и тази негова паметна бележка до чехословашкия комунистически водач Клемент Готвалд: „ Сега Съединените щати са отвлечени от Европа на Далечния изток. Дава ли ни това плюс от позиция на салдото на международните сили? Безспорно ни дава. Първо, Америка, както и всяка друга страна, не може да се оправи с Китай, който има в подготвеност големи въоръжени сили. Второ, попадайки в този капан, Америка ще е неспособна за Трета международна война. Така че Третата международна война ще се отсрочи, което ни подсигурява обезпечаването на социализма в Европа. Да не приказваме за това, че битката сред Америка и Китай ще революционизира Далекоизточна Азия “.
И прогнозата на кремълския водач общо взето се сбъдва. До края на септември силите на Организация на обединените нации (САЩ и Великобритания) печелят преимущество, освобождават Сеул. Сталин е заставен да реалокира от Приморието полк от изтребители Як-9, които да бранят Пхенян. Но през октомври 1950 година китайците вземат решение да се намесят директно във войната в Корея.
Отначало президентът Труман не има вяра на тези известия, счита, че Мао го шантажира. Залогът е прекомерно огромен. Но се оказва, че китайски войски са подготвили контраудар по силите на Организация на обединените нации. Американската пехота е принудена да се отдръпна зад 38-ия паралел. Що се отнася до китайската войска, тя понася големи загуби, в това число и от небивалите студове в Корея: 45 000 души умират от измръзвания; половината от китайските бойци са избити или ранени. Но заповедта на Мао е „ да се върви напред “.
Оттук насетне войната в Корея се води с изменчив триумф. През април 1951 година президентът Труман освобождава военачалник Макартър, който позволява освен тактически неточности, само че и „ прегаря “ в борбите – упорства да се нанесе нуклеарен удар по Китай.
Постепенно излиза наяве, че се върви към „ заледяване “ на спора. Корейският полуостров е в руини, жертвите и от двете страни са големи и от август 1951 година потеглят първите диалози. Но бойните дейности не стопират, те не престават с нечуван интензитет.
Чак на 27 юли 1953 година Китай, КНДР и Съединени американски щати подписват единодушие за „ помирение “. Южна Корея като жертва на експанзията отхвърля да постави подписа си под сходен документ и подписва съглашение единствено със Съединени американски щати, който дава военни гаранции за нейното битие. Китай извежда войските си от КНДР едвам през 1958 година
Жертвите от тази война измежду мирното население (по разнообразни оценки) доближават сред 3–4 млн. души. Броят на убитите и ранени китайци съгласно някои историци варира съвсем до 1 млн. души. Армията на КНДР дава 600 000 жертви, тази на Южна Корея – към 415 000 души. Жертвите в контингента на Организация на обединените нации се пресмятат на 155 000, от които 140 000 са американци.
Резултатът от тази война – тръгнала от едно „ помирение “ и завършила посредством „ помирение “ с доста пролята кръв – е прочут с термина „ кореизация “. Не е ясно какво Доналд Тръмп знае за войната в Корея, в каква степен има вяра на Кремъл, нито това ли е „ решението “, към което клони неговият екип. Но в случай че е по този начин, някои от най-лошите кошмари на европейците са на път да се осъществен.
Тони Николов,
Всичко това може и да е единствено „ краткотрайно “. Вече виждаме по какъв начин решенията в Белия дом се взимат и сменят след 24 часа, а от време на време и по-скоро.
Не знам кой е наясно с това, което прави сега Доналд Тръмп, само че самичък той разгласи в речта си пред Конгреса на Съединени американски щати, че била настъпила „ революцията на здравия разсъдък “. Навярно предвид на този нов „ политически рационализъм “ Тръмп и вицепрезидентът му Ванс унижиха и безусловно изгониха от Белия дом Володимир Зеленски, водача на борещата се за свободата си Украйна. След което отново поканиха жертвата да се „ върне “, само че едвам когато е подготвена да подпише ултимативно помирение с агресора Русия. Сетне на 3 март замразиха военната помощ на Украйна, на 4 март стопираха да обменят с украинците разследващи данни, само че от нощес американската помощ наподобява, че отново е „ отчасти размразена “. Всичко това явно върви в пакет със съглашението за редкоценните минерали, с което Украйна (колкото и колониално да звучи това) ще би трябвало да преотстъпи свои естествени благосъстояния, с цел да си „ заплати сметката “. Но по този начин Доналд Тръмп схваща интернационалната политика – всичко е пари, пари и отново пари, нали парите са „ полезности “… Вярно, че някои приказват и за други „ полезности “, които не били „ пари “ – примерно строгото съблюдаване на интернационалните контракти или лоялността към стратегическите съдружници, включително и към европейците, само че това са „ вторични полезности “, над които стопанинът на Белия Дом нито има време, нито има предпочитание да се замисля. За него всичко се взема решение „ тук и в този момент “ предвид на действителни или мислени изгоди (например съглашението за редкоценните украински запаси може да стане факт едвам след едно-две десетилетия, което не пречи изнудването да продължи).
„ Пробуждането “ на европейците и техният проект за Украйна
Световни медии кръстиха срамното шоу в Белия дом, което Тръмп и Ванс разиграха със Зеленски, „ 10 минути, които раздрусаха света “. Оказа се, че „ резултатът Тръмп “ може да има и ползотворни последствия за Европа: „ спящата хубавица “ най-накрая отвори очи, с цел да види какво се случва или би могло да се случи с нея и по нейните граници.
Изведнъж Англия се „ върна “ в Европа. Оказа се, че има ядро от европейски страни, разполагащи с по-големи военни запаси, които, първо, са подготвени да градят обща защита, и второ, да формулират собствен проект за преустановяване на войната в Украйна (съгласуван с Киев). Протегната бе ръка за помощ от Канада и от Австралия, към новата „ коалиция на искащите “, застанала зад Украйна, наподобява, че се подрежда (по своя си начин) и Турция.
Снощи президентът Еманюел Макрон предизвести френските жители в обезпокоително послание пред нацията, че „ Европа е пред война “. „ Войната е към този момент тук и визира всички, Русия е прекрачила границата “. Заплахата е действителна, съобщи той, защото Москва трансформира спора в Украйна в международен спор, там към този момент се борят севернокорейски бойци (препратка към Корейската война) и се употребяват ирански оръжия. Макрон директно упрекна Русия, че „ престъпва нашите граници, с цел да убива опозиционери, че манипулира изборите в Румъния и Молдова, че провежда хакерски атаки против наши лечебни заведения и се пробва да манипулира публичното мнение посредством неистини, популяризирани из обществените мрежи “.
Френският президент призна, че Европа е в сложна обстановка, че тя „ желае да има вяра “ в своя огромен атлантически съдружник, само че никой сега не може да подсигурява къде се нарежда президентът Доналд Тръмп, нито дали на следващия ден той няма да се окаже в лагера на Владимир Путин.
Затова днешният Европейски съвет в Брюксел е от такова решаващо значение – като институционално „ броене на силите “. Отсега е ясно, че така наречен „ Ваймарско ядро “ (Франция, Германия и Полша) ясно ще съобщи своя лагер, търсейки да притегли колебаещите се измежду 27-те страни. Тук тезата е ясна: сигурността на Европа минава през отстояването на независимостта на Украйна. Френско-британското спокойно предложение за Украйна сигурно ще бъде поставено на масата: едномесечно преустановяване на бойните дейности по въздух и вода; замяна на пленници; предоставяне на съществени европейски (и други) гаранции за Киев при подписване на по-трайно и действително помирение с Москва (включително с европейско наличие на място). И второ, Обединена Европа би трябвало сама да може да подсигурява сигурността си – с внезапно увеличение на военните бюджети, с огромна военна реиндустриализация и „ сглобяване “ на европейска войска в най-кратки периоди. За задачата през идната седмица в Париж ще се организира невиждана и първа по рода си среща на ръководителите на генералните щабове на страните членки.
Отсега е ясно, че в Брюксел ще съобщи себе си и „ евразийското ядро “, предвождано от Виктор Орбан, в което (засега) влизат единствено Унгария и Словакия. Подчертавам „ към този момент “, тъй като българската позиция продължава да бъде уклончива и неуверена даже след извършения Съвет за национална сигурност от премиера Росен Желязков. Ако се съди по изказванията на министъра на защитата Запрянов военният бюджет на България ще се увеличава; страната ни обмисля доста разрастване на военната ни промишленост (включително като кандидатства с планове по оповестения Европейски фонд за защита в размер на 750 милиарда евро). Тоест изборът на България е към „ остарялото ядро “ на Европа, а не към „ евразийските ѝ околности “.
Ала какво ще се случи, в случай че Тръмп непосредствено поддържа Орбан във връзка на Украйна? Тоест при обстановка на „ непълен разпад “ в Европейски Съюз? Ще устоят ли тогава „ атлантическите сърца “ на нашите ръководещи, или ще слязат от боязън в петите? И най-важното – по какъв начин ще работи България, в случай че се стигне до изключително решителен процес за Европейски Съюз, в който Тръмп директно поддържа Путин в цялостен ущърб на Европа (вече нищо не е изключено)? Ето го въпросът на въпросите, тъй като е и въпрос за българската независимост. И той не трябва да бъде замитан под килима, колкото и да се надяваме тази горчива чаша да ни отмине.
„ Корейско решение “ на Тръмп за Украйна?
Какво тъкмо планува прословутият „ кротичък проект “ на Тръмп във връзка с Украйна, това никой не знае. Наскоро Иван Кръстев в една своя публикация прикани европейците да не губят скъпо време, с цел да гадаят какво е измислил стопанинът на Белият дом, нито да се жалват, че не са на масата на договарянията, а да формулират личното си предложение. Тъй като самият Тръмп желае да реализира нещо в договарянията си с Путин, без да е наясно тъкмо какво, само че държи да е бързо, доста бързо, с цел да смае всички останали. И почти това се случва.
Най-лошото е, че освен това „ бързо бързане “ Тръмп е много предразположен на ответните оферти на Путин, както и за всевъзможни „ вторични съглашения “ за „ бизнес покупко-продажби “ и пренареждания на света. Вече се появиха известия от „ анонимни източници “ от Белия дом, че ще бъдат (пак бързо) свалени някои от глобите против Русия, ще бъде амнистиран част от „ близкия кръг “ на Путин и така нататък
А що се отнася до Украйна, там мощният американски напън върху Зеленски посредством отдръпването на военна поддръжка вероятно ще докара до краткотрайно „ помирение “, закрепващо статуквото на агресора. „ Примирие “, което Тръмп гръмогласно ще прогласи като „ велика победа на велика Америка “ и което, дано признаем, мощно припомня на решението с „ двете Кореи “.
И защото все по-често американски анализатори приказват за „ кореизацията “ на Украйна, може би е добре да се подсети защо иде тирада. Още повече че Северна и Южна Корея не престават да са във война и то до ден сегашен.
След капитулацията на Япония през август 1945 година Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати се договарят за „ помирение “ на Корейския полуостров. Съответно Москва разполага собствен боен контингент в северната част на полуострова, който поема по социалистически път на развиване, а американски елементи се откриват в южната част, насочена към демокрацията. Разделителната линия минава по фамозния 38-и паралел.
С което Белият дом и президентът Труман считат нещата за „ решени “, само че Москва не е на същото мнение. Методисткият свещеник Ли Сън Ман, който поема управлението на Южна Корея, не е умел политик, бързо се замесва в корупционни кавги, само че страната въпреки всичко следва демократични стандарти. Южна Корея съблюдава всички условия и главно разполага с полицейски подразделения.
В северната част на Корея нещата са изцяло разнообразни. Там настаненият на власт от руснаците партизански пълководец Ким Ир Сен (Изгряваща звезда) организира колективизация, постанова напълно руския модел и незабавно провежда своя войска благодарение на съветски и китайски съветници.
През 1949 година руските и американските войски публично напущат двете елементи на Корея, където са извършени избори, довели на власт Ли Сън Ман в Сеул и Ким Ир Се в Пхенян. След тяхното евакуиране те оставят след себе си военна техника и муниции, задоволителни за въоръжаването на 100 000 войска във всяка една от двете елементи на полуострова.
На 17 март 1949 година Москва подписва скрито военно съглашение с КНДР, с което се задължава да даде танкове и артилерия на Ким Ир Сен, задоволителни за сформирането на 6 дивизии и съответните механизирани съединения. На Пхенян е възложен и голям брой трофейна японска техника.
В същото това време Вашингтон нехае, за президентът Труман „ корейският въпрос “ е решен. А се оказва, че въобще не е по този начин. От края на 1949 година Ким Ир Сен се засилва. Той непрестанно изпраща в Москва военни проекти по какъв начин би могла да се превземе Южна Корея. Отначало Сталин е внимателен. Той не има вяра в подготвеността на севернокорейците, не търси директен спор в Съединени американски щати, притеснява се от Трета международна война. Но от началото на 1950 година вижданията му се трансформират. За което способства позицията на Мао Цзедун, който разрушава силите на Гоминдана в Китай и принуждава Чан Кай Ши да се отдръпна в Тайван. И второ, Сталин към този момент има атомна бомба, която е гаранция против международна война, така че не е срещу конфликтът да се пренасочи по 38-ия паралел.
На 12 януари се случва нещо, което смайва всички: на фона на дрънкането на оръжие на Корейския полуостров държавният секретар на Съединени американски щати Дан Ачесън декларира на конференция, че „ американският защитителен периметър включва Алеутските острови Япония и Филипините “. Нито дума за Южна Корея. И за какво това? За да не се нервира ненужно „ чичо Джо “?
Сталин добре разчита сходни сигнали, дава зелена светлина и на няколко пъти приема Ким Ир Сен в Кремъл. Формулира пред него следните инструкции: при положение на потребност Китай може да помогне с войски, само че войната би трябвало да бъде мълниеносна, съперникът не трябва да успее да пристигна на себе си. Запазило се е и следното секретно напътствие на Сталин, в което той приказва за себе си в трето лице, назовавайки се с псевдонима Филипов: „ В беседата с корейските приятели Филипов и неговите другари изрекоха мнението, че по отношение на изменилата се интернационална конюнктура те са съгласни с предлагането на корейците да се премине към обединяване. При това въпросът би трябвало да бъде решен от корейските и китайски приятели дружно, а при положение на противоречие на китайските приятели въпросът да бъде отсрочен до ново разискване “.
Така Китай се оказва по-намесен от руснаците в корейската война. Дори отстъпва пред настояванията на Ким Ир Кен войната да стартира на 21 юни 1950 година, защото от края на юли стартира тежкият дъждовен сезон.
Атаката на „ севера “ и краят на „ примирието “ в Корея е цялостен потрес за Съединени американски щати и другите западни страни. На 20 юни държавният секретар Ачесън към момента убеждава Конгреса, че войната в Корея е доста малко евентуална. И едвам когато армията на КНДР потегля в нахлуване Западът стартира да проумява обстановката. Както и схваща, че опасността от Трета международна война е напълно действителна.
Става ясно и друго: Москва и Пекин са построили за 5 години „ помирение “ боеспособна и добре подготвена войска в КНДР, която превъзхожда в пъти южнокорейските формирования: армията на „ севера “ има два пъти повече артилерия, шест пъти повече танкове и самолети и така нататък
Президентът Труман подрежда на Пентагона да поеме нещата в свои ръце и Седми американски флот се насочва към 38-ия паралел. Спешно се отделя военна техника за южнокорейците, само че към този момент е късно. Под управлението на военачалник Дъглас Макартър от края на юни 1950 т. военновъздушните сили на Съединени американски щати директно бомбардират севернокорейките позиции. И това трансформира нещата. Сталин оказва помощ с оръжие, само че подрежда на своя дипломат в Пхенян да се създаде възможен проект за евакуиране зад 38-ия паралел.
И тук идва най-интересното. От 25 юни 1950 година контингентът на Съединени американски щати в Корея и техните съдружници стартират да се борят под флага на Организация на обединените нации. Вашингтон упорства за привикване на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, в което се осъжда севернокорейската експанзия и се дава мандат за поддръжка на Южна Корея. Югославия се въздържа при гласуването, а Съюз на съветските социалистически републики (най-неочаквано) бойкотира съвещанието. Няма по какъв начин решението за този протест да не е било персонално решение на други Сталин. Потвърждава го и тази негова паметна бележка до чехословашкия комунистически водач Клемент Готвалд: „ Сега Съединените щати са отвлечени от Европа на Далечния изток. Дава ли ни това плюс от позиция на салдото на международните сили? Безспорно ни дава. Първо, Америка, както и всяка друга страна, не може да се оправи с Китай, който има в подготвеност големи въоръжени сили. Второ, попадайки в този капан, Америка ще е неспособна за Трета международна война. Така че Третата международна война ще се отсрочи, което ни подсигурява обезпечаването на социализма в Европа. Да не приказваме за това, че битката сред Америка и Китай ще революционизира Далекоизточна Азия “.
И прогнозата на кремълския водач общо взето се сбъдва. До края на септември силите на Организация на обединените нации (САЩ и Великобритания) печелят преимущество, освобождават Сеул. Сталин е заставен да реалокира от Приморието полк от изтребители Як-9, които да бранят Пхенян. Но през октомври 1950 година китайците вземат решение да се намесят директно във войната в Корея.
Отначало президентът Труман не има вяра на тези известия, счита, че Мао го шантажира. Залогът е прекомерно огромен. Но се оказва, че китайски войски са подготвили контраудар по силите на Организация на обединените нации. Американската пехота е принудена да се отдръпна зад 38-ия паралел. Що се отнася до китайската войска, тя понася големи загуби, в това число и от небивалите студове в Корея: 45 000 души умират от измръзвания; половината от китайските бойци са избити или ранени. Но заповедта на Мао е „ да се върви напред “.
Оттук насетне войната в Корея се води с изменчив триумф. През април 1951 година президентът Труман освобождава военачалник Макартър, който позволява освен тактически неточности, само че и „ прегаря “ в борбите – упорства да се нанесе нуклеарен удар по Китай.
Постепенно излиза наяве, че се върви към „ заледяване “ на спора. Корейският полуостров е в руини, жертвите и от двете страни са големи и от август 1951 година потеглят първите диалози. Но бойните дейности не стопират, те не престават с нечуван интензитет.
Чак на 27 юли 1953 година Китай, КНДР и Съединени американски щати подписват единодушие за „ помирение “. Южна Корея като жертва на експанзията отхвърля да постави подписа си под сходен документ и подписва съглашение единствено със Съединени американски щати, който дава военни гаранции за нейното битие. Китай извежда войските си от КНДР едвам през 1958 година
Жертвите от тази война измежду мирното население (по разнообразни оценки) доближават сред 3–4 млн. души. Броят на убитите и ранени китайци съгласно някои историци варира съвсем до 1 млн. души. Армията на КНДР дава 600 000 жертви, тази на Южна Корея – към 415 000 души. Жертвите в контингента на Организация на обединените нации се пресмятат на 155 000, от които 140 000 са американци.
Резултатът от тази война – тръгнала от едно „ помирение “ и завършила посредством „ помирение “ с доста пролята кръв – е прочут с термина „ кореизация “. Не е ясно какво Доналд Тръмп знае за войната в Корея, в каква степен има вяра на Кремъл, нито това ли е „ решението “, към което клони неговият екип. Но в случай че е по този начин, някои от най-лошите кошмари на европейците са на път да се осъществен.
Тони Николов,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ