Историята на завърнал се в родината емигрант и мечтата му да е индианец
Поразителна е историята на 66-годишния Сал Якубов – Канадеца, от доспатското село Бръщен. На 17-годишна възраст той, с още четирима младежи като него, несъгласни да им сменят имената през така наречен Възродителен развой, вземат решение да избягат от родината с риск за своя живот. Пресичат една нощ границата с Гърция и попадат в тамошните затвори. Разделени в килии, управляващите ги подлагат на разпити по два пъти дневно, с цел да схванат дали не са шпиони. Освобождават ги след хиляди премеждия. Бедни и ошмулени, само че с вяра за независимост, отпътуват за Канада, където се откриват трайно. Всички основават фамилии там, раждат им се деца. Четирима са и до през днешния ден в Канада, единият се връща в България.
И… като пенсионер сбъдва детската си фантазия да е индианец. От две години насам се е потопил в поминък, чужд за нас – да прави индиански лъкове и стрели. Влага цялата си душа в направата им. Рисува ги и им поставя пера. И им се радва като малко дете.
" Откак се помня, имах някакво възприятие, че съм индианец. Исках да съм индианец. Правех си лъкчета, стрелички и ходех по ниви, градини, по гората. Не ме увличаха игрите на другите деца. Ходех и правех примки за яребички. В детските години прочетох всички книги за индианци. Много ме интересува тяхната история, техните обичаи и метод на живот. 40 години в Канада ловувах с лък и стрела. Ловувал съм с индианци. Имам другари индианци. Те са част от живота ми ", споделя Сал, чието рождено име е Салих.
Откакто се е прибрал, всички го назовават Канадеца.
Казва, че решил да се впусне в това занимание, тъй като ненавижда да си губи времето. " Винаги съм обичал да работя, да се изучавам. Енергичен съм и непрекъснато си диря някакво занятие. Това е нещото, което ми храни душата ", добавя той.
(Сал в Канада с ловджийски трофей)
За лъковете употребява клони от дървета, които са му подръка - бял и черен габър, леска, дива върба. Маклурата, която е наричана също дива ябълка, адамова ябълка, божи подарък, див портокал - е едно от най-подходящите. Също и тис.
" Трябва обаче да имаш усет. Не е просто да вземеш едно дърво и да започнеш да го дялкаш. Има си формули и правила, които се следват. Дървото се " лекува " най-малко една година, само че още по-добре - да са две-три. Сурово дърво не става за лъкове, тъй като се огъва доста елементарно и остава огънато. То би трябвало да се огъва, само че да е като пружина - като пуснеш стрелата, лъкът да се върне назад в първичната му позиция ", споделя майсторът.
А по какъв начин " лекува " дърветата?! Като донесе сурово дърво, първо му смъква кората. След това запечатва краищата му с лепило или с хубава багра, с цел да не се напука, защото по време на сушене влагата желае да избие отвред. Оставя го на хладно и мрачно място, тъй като на слънцето доста бързо ще изсъхне и се пропука.
Когато дървото към този момент е изсъхнало, търси " най-хубавата " му страна, с цел да дефинира местата на " стомаха " и " гърба " на лъка. " Страната, която е напред, се споделя тил, а тази, която е към теб, е корем. Гърбът не се пипа изобщо, с изключение на най-после да се заглади с шкурка ", разяснява Канадеца.
След това чертае формата на лъка. Определя размера му. Почва с брадвичка да го оформя жестоко, само че доста деликатно, до момента в който стигне до към средата. Продължава с рукан и други дърводелски принадлежности. Някои хора употребяват електрически уреди, като банциг и други Той обаче ги прави напълно ръчно.
" Работя със сърцето си, с душата си. Може да ви прозвучи неуместно, само че аз изпитвам дървото, чувствам душата му. Като го докосна, чувствам силата му, която не мога елементарно да обясня. Има дървета, от чиято сила тялото ми напряко трепери. Само като пипна едно дърво, чувствам дали ще стане прекрасен лък или ще се чупи. Двете плещи на лъка би трябвало да се огъват в една арка, да са еднообразно огънати. За да стреля добре, лъкът би трябвало да е с съвършена арка. Сложна работа е. Има едни лъкове, които се споделят " Recurve bow " - върхове на раменете им са огънати обратно. Те са още по-сложни. Снощи довърших един. Правя и един различен, от бял габър, само че прекарах от ковид. Здравето ми не разрешава да работя доста. По един-два часа дневно “, споделя Сал.
Сам си ги рисува - отново каквото му подскаже душата. Не употребява чертежи, нито мостри, нито картини. Както индианците са работили преди време - каквото им иде от вътрешната страна.
" Те споделят, че в съня си виждат какво да бъде изобразено на лъка му. Обикновено рисуват фигури на животни - орли, коне ", споделя Сал. За тетива поръчва конци от Америка, намазани с восък, които оплита по 10 до 18 ката, според от лъка.
В момента има над 20 лъка подготвени – изрисувани, натъкмени. Има поръчки от Съединени американски щати, Европа, Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Аляска. Има и стрели. Тях по-рядко ги прави, тъй като в страните, от които търсят лъкове, стрели се продават в магазини.
" Отвреме-навреме продавам някой лък в чужбина за 500 до 750 щатски $, само че не ми е това задачата. У нас има интерес от хора, които спортуват с лък, само че като им кажа цената, се дръпват. А аз не се пазарувам, не съм джамбазин. Даже ми е обидно като ми кажат да смъква цената. Те не схващат какво влагам в тях. Това просто ме държи жив. Не е бизнес, не ги върша за облага. Имам интерес заран да се събудя, да отида в гората, да открия подобаващ клон за лък, да поработя след това в гаража. Един ден ще ги подаря на някой музей, евентуално в Доспат ", изяснява майсторът.
Наскоро подарил един лък на доктор Кръстанов от смолянската болница, който се грижи за здравето му. Той толкоз доста го харесал, че подарил един и на сина му, също доктор в София, за спомен.
Когато го помолих да опише по какъв начин е избягал от България, въздъхва изтежко и млъква. След това внезапно се отприщва.
" През 1972-ра година ме изгониха от гимназията в Девин, тъй като не желаех да си сменя името. Тогава бях 17-годишен. Заплашиха ме, че в случай че не си сменя името, ще ме изгонят от гимназията и най-вероятно ще умра като безпаричен, елементарен помак в Северна България. Дадоха ми три дни за размисъл. Изпратиха ме да се върна в село и ми споделиха, че ще ме одобряват със заменено име. Прибрах се у дома. Реших, че няма да си сменя името. Бях уверен, че е единствено опасност, само че го направиха. Изгониха ме и от учебното заведение, и от пансиона ", спомня си с тъга 66-годишният бръщенец.
Баща му доста се ядосал. Даже мислел, че са го изгонили по някаква друга причина, не му вярвал. Вечерта отсякъл: " Щом няма да учиш, ще пасеш кравите и овцете. Това е! ".
Домъчняло му доста. От едната страна го плашат, че ще почине по пандизите, а от друга – го санкционират да пасе крави и овце.
" Много се засегнах. Бях надълбоко засегнат. Започнах всеки ден да виждам към границата. Мислех си: " Защо пък не опитам да избягам!? Ако съумея, ще пребивавам свободен. Ако пък ме убият, по този начин е било писано. Тук така и така за мен живот тук няма! ". Ох, историята е дълга ", въздиша още веднъж завърналият се бежанец.
Първоначално решил да събере 20-тина младежи, с които дружно да избягат. С концепцията – в случай че съумеят, да опишат на свободния свят какво става в България с този " Възродителен " развой.
" Исках да направя нещо положително за мюсюлманите, да спрат да ги тормозят. Исках да създадем дружно по този начин, че управляващите в България да се уплашат и да схванат посредством напън извън, че не е положително това, което правят. Започнах да върша проект, да шпионирам по кльона по кое време имат дежурства, какво вършат, до момента в който са наряд, къде ще е най-добре да пресечем. Установих, че 20 души няма по какъв начин да минем, а би трябвало да сме най-вече петима. Събрах още 4 момчета, на които имах доверие, че няма да ме издадат. И благодарение на Великия Аллах - Великия Господ, го направихме ", споделя Сал.
(Очаквайте продължение)
Още от ЛЮБОПИТНО:
И… като пенсионер сбъдва детската си фантазия да е индианец. От две години насам се е потопил в поминък, чужд за нас – да прави индиански лъкове и стрели. Влага цялата си душа в направата им. Рисува ги и им поставя пера. И им се радва като малко дете.
" Откак се помня, имах някакво възприятие, че съм индианец. Исках да съм индианец. Правех си лъкчета, стрелички и ходех по ниви, градини, по гората. Не ме увличаха игрите на другите деца. Ходех и правех примки за яребички. В детските години прочетох всички книги за индианци. Много ме интересува тяхната история, техните обичаи и метод на живот. 40 години в Канада ловувах с лък и стрела. Ловувал съм с индианци. Имам другари индианци. Те са част от живота ми ", споделя Сал, чието рождено име е Салих.
Откакто се е прибрал, всички го назовават Канадеца.
Казва, че решил да се впусне в това занимание, тъй като ненавижда да си губи времето. " Винаги съм обичал да работя, да се изучавам. Енергичен съм и непрекъснато си диря някакво занятие. Това е нещото, което ми храни душата ", добавя той.
(Сал в Канада с ловджийски трофей)
За лъковете употребява клони от дървета, които са му подръка - бял и черен габър, леска, дива върба. Маклурата, която е наричана също дива ябълка, адамова ябълка, божи подарък, див портокал - е едно от най-подходящите. Също и тис.
" Трябва обаче да имаш усет. Не е просто да вземеш едно дърво и да започнеш да го дялкаш. Има си формули и правила, които се следват. Дървото се " лекува " най-малко една година, само че още по-добре - да са две-три. Сурово дърво не става за лъкове, тъй като се огъва доста елементарно и остава огънато. То би трябвало да се огъва, само че да е като пружина - като пуснеш стрелата, лъкът да се върне назад в първичната му позиция ", споделя майсторът.
А по какъв начин " лекува " дърветата?! Като донесе сурово дърво, първо му смъква кората. След това запечатва краищата му с лепило или с хубава багра, с цел да не се напука, защото по време на сушене влагата желае да избие отвред. Оставя го на хладно и мрачно място, тъй като на слънцето доста бързо ще изсъхне и се пропука.
Когато дървото към този момент е изсъхнало, търси " най-хубавата " му страна, с цел да дефинира местата на " стомаха " и " гърба " на лъка. " Страната, която е напред, се споделя тил, а тази, която е към теб, е корем. Гърбът не се пипа изобщо, с изключение на най-после да се заглади с шкурка ", разяснява Канадеца.
След това чертае формата на лъка. Определя размера му. Почва с брадвичка да го оформя жестоко, само че доста деликатно, до момента в който стигне до към средата. Продължава с рукан и други дърводелски принадлежности. Някои хора употребяват електрически уреди, като банциг и други Той обаче ги прави напълно ръчно.
" Работя със сърцето си, с душата си. Може да ви прозвучи неуместно, само че аз изпитвам дървото, чувствам душата му. Като го докосна, чувствам силата му, която не мога елементарно да обясня. Има дървета, от чиято сила тялото ми напряко трепери. Само като пипна едно дърво, чувствам дали ще стане прекрасен лък или ще се чупи. Двете плещи на лъка би трябвало да се огъват в една арка, да са еднообразно огънати. За да стреля добре, лъкът би трябвало да е с съвършена арка. Сложна работа е. Има едни лъкове, които се споделят " Recurve bow " - върхове на раменете им са огънати обратно. Те са още по-сложни. Снощи довърших един. Правя и един различен, от бял габър, само че прекарах от ковид. Здравето ми не разрешава да работя доста. По един-два часа дневно “, споделя Сал.
Сам си ги рисува - отново каквото му подскаже душата. Не употребява чертежи, нито мостри, нито картини. Както индианците са работили преди време - каквото им иде от вътрешната страна.
" Те споделят, че в съня си виждат какво да бъде изобразено на лъка му. Обикновено рисуват фигури на животни - орли, коне ", споделя Сал. За тетива поръчва конци от Америка, намазани с восък, които оплита по 10 до 18 ката, според от лъка.
В момента има над 20 лъка подготвени – изрисувани, натъкмени. Има поръчки от Съединени американски щати, Европа, Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Аляска. Има и стрели. Тях по-рядко ги прави, тъй като в страните, от които търсят лъкове, стрели се продават в магазини.
" Отвреме-навреме продавам някой лък в чужбина за 500 до 750 щатски $, само че не ми е това задачата. У нас има интерес от хора, които спортуват с лък, само че като им кажа цената, се дръпват. А аз не се пазарувам, не съм джамбазин. Даже ми е обидно като ми кажат да смъква цената. Те не схващат какво влагам в тях. Това просто ме държи жив. Не е бизнес, не ги върша за облага. Имам интерес заран да се събудя, да отида в гората, да открия подобаващ клон за лък, да поработя след това в гаража. Един ден ще ги подаря на някой музей, евентуално в Доспат ", изяснява майсторът.
Наскоро подарил един лък на доктор Кръстанов от смолянската болница, който се грижи за здравето му. Той толкоз доста го харесал, че подарил един и на сина му, също доктор в София, за спомен.
Когато го помолих да опише по какъв начин е избягал от България, въздъхва изтежко и млъква. След това внезапно се отприщва.
" През 1972-ра година ме изгониха от гимназията в Девин, тъй като не желаех да си сменя името. Тогава бях 17-годишен. Заплашиха ме, че в случай че не си сменя името, ще ме изгонят от гимназията и най-вероятно ще умра като безпаричен, елементарен помак в Северна България. Дадоха ми три дни за размисъл. Изпратиха ме да се върна в село и ми споделиха, че ще ме одобряват със заменено име. Прибрах се у дома. Реших, че няма да си сменя името. Бях уверен, че е единствено опасност, само че го направиха. Изгониха ме и от учебното заведение, и от пансиона ", спомня си с тъга 66-годишният бръщенец.
Баща му доста се ядосал. Даже мислел, че са го изгонили по някаква друга причина, не му вярвал. Вечерта отсякъл: " Щом няма да учиш, ще пасеш кравите и овцете. Това е! ".
Домъчняло му доста. От едната страна го плашат, че ще почине по пандизите, а от друга – го санкционират да пасе крави и овце.
" Много се засегнах. Бях надълбоко засегнат. Започнах всеки ден да виждам към границата. Мислех си: " Защо пък не опитам да избягам!? Ако съумея, ще пребивавам свободен. Ако пък ме убият, по този начин е било писано. Тук така и така за мен живот тук няма! ". Ох, историята е дълга ", въздиша още веднъж завърналият се бежанец.
Първоначално решил да събере 20-тина младежи, с които дружно да избягат. С концепцията – в случай че съумеят, да опишат на свободния свят какво става в България с този " Възродителен " развой.
" Исках да направя нещо положително за мюсюлманите, да спрат да ги тормозят. Исках да създадем дружно по този начин, че управляващите в България да се уплашат и да схванат посредством напън извън, че не е положително това, което правят. Започнах да върша проект, да шпионирам по кльона по кое време имат дежурства, какво вършат, до момента в който са наряд, къде ще е най-добре да пресечем. Установих, че 20 души няма по какъв начин да минем, а би трябвало да сме най-вече петима. Събрах още 4 момчета, на които имах доверие, че няма да ме издадат. И благодарение на Великия Аллах - Великия Господ, го направихме ", споделя Сал.
(Очаквайте продължение)
Още от ЛЮБОПИТНО:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ