Теодора Димова: Не съм си представяла, че сцените, които описвам през 1944 г. могат да се повтарят буквално, в същия мащаб, 77 години по-късно
" Поразените " (Les Dévastés) излезе във Франция при започване на годината. Автора на " Поразените - българската писателка, драматург и есеист Теодора Димова завоюва френската литературна премия " Фрагонар " за романа си. Наградата й бе връчена нощес.
" Когато аз започнах да пиша романа " Поразените ", през 2016 година, писах в продължение на съвсем четири години. Мислех, че това е разказ за паметта, за първите месеци на гнет след установяването на тоталитарния режим в България. Никога не съм предполагала, че този разказ може да придобие такава смразяваща, печална, плашеща новост.
Не съм си представяла, че сцените, които разказвам през 1944 година могат да се повтарят безусловно, в същия мащаб, 77 години по-късно, на 300 км от нас. Тази повтаряемост на историята, на историческата орис и на литературата от време на време е толкоз мистична, толкоз стряскаща. Като че ли " Поразените " се оказа един разказ, не за паметта, а един разказ - предусещане за това, което ни следва ", сподели Теодора Димова в изявление за Българска телеграфна агенция.
Писателката показа, че след 24 февруари (началото на войната в Украйна) съвсем не може да работи и се пробва да осмисли това, което се случва. " Тоталитаризмът видимо изчезна, само че се прикри доста надълбоко в нас, в душите ни. Остана в реакциите ни, в отношението ни към света, в отношението към другия, в омразата, в злобата, в завистта, в пренебрежението към хората.
И това е най-дълготрайната и най-коварна последица от тоталитарния интервал - тоталитаризмът сменя дрескода си, сменя говора си, само че в същността си остава еднакъв. И виждаме това през днешния ден с печална изясненост, виждаме в Украйна. ", сподели Теодора Димова.
Според нея е доста значимо обединяването на обществото ни в този миг. " Да имаме единодушие за национална цел. Както през 1989 година, както през 1997 година, когато имахме такова общо единодушие, обща цел. И по тази причина ми се коства, че ролята на литературата и изкуството тук стават изключително значими.
Да приказваме между тях не с ненавист, не с възприятието, че сме разграничени, не с възприятието, че сме настръхнали един против различен, както постоянно към този момент се случва. А в противен случай - че сме българи, че имаме едно и също родно място. И че вървим към една и съща цел ".
Госпожо Димова, какво са за Вас премиите?
Наградите са радостно събитие, само че за жалост, кратковременно. Радостта от тях трае няколко дни и по-късно се продължава с този всекидневен писателски труд. И в действителност мога да кажа, че същинската наслада за един публицист е тъкмо този труд, който е черноработнически, от време на време непосилен, сложен и изчерпващ, само че същинският триумф е една книга да бъде написана.
Разбира се и да бъде оценена от публиката, и да стигне до своите читатели. И в този смисъл премиите са път, по който книгата стига по-лесно до читателите. И това прави премиите радостно събитие.
А кои са " Поразените " и кое поразява - нещо външно, независещо от нас или нещо вътре в нас?
Поразените сме всички ние, които сме родени и израснали в тоталитарния интервал. Аз мисля, че няма човек от нашите генерации, а и от идващите генерации, който да не носи стигмите на този интервал, по един или по различен метод. Съзнателно или неумишлено.
Понякога, доста постоянно, ние не осъзнаваме, че тоталитаризмът видимо изчезна, само че се прикри доста надълбоко в нас, в душите ни. Остана в реакциите ни, в отношението ни към света, в отношението към другия, в омразата, в злобата, в завистта, в пренебрежението към хората. И това е най-дълготрайната и най-коварна последица от тоталитарния интервал - тоталитаризмът сменя дрескода си, сменя новговора си (изкуствен език в романа " 1984 " на Джордж Оруел), само че в същността си остава еднакъв. И виждаме това през днешния ден с печална изясненост.
А по какъв начин би трябвало, можем ли да реагираме на експанзията, на омразата, на злото?
Можем да реагираме, само че по тази причина се изискват духовни сили, душевни сили. Да не отвръщаме на злото със зло, на омразата с ненавист. Да се борим съгласно християнския светоглед - да се борим със злото посредством положително. И това е доста мъчно, когато през днешния ден пред екраните на тв приемниците и компютрите виждаме какво става в Украйна.
Но положителното е да се пази страната, отечеството, родината, когато е нападната от агресора. В този случай това е положителното, което би трябвало да надделее, което се надяваме всички да надделее. Когато аз започнах да пиша романа " Поразените ", през 2016 година, писах в продължение на съвсем четири години. Мислех, че това е разказ за паметта, за първите месеци на гнет след установяването на тоталитарния режим в България. Никога не съм предполагала, че този разказ може да придобие смразяваща, печална, плашеща новост.
Не съм си представяла, че сцените, които разказвам от 1944 година могат да се повтарят безусловно, в същия мащаб, 77 години по-късно, на 300 км от нас. Тази повтаряемост на историята, на историческата орис и на литературата от време на време е толкоз мистична, толкоз стряскаща. Като че ли " Поразените " се оказа един разказ, не за паметта, а един разказ - предусещане за това, което ни следва. Но това е мистичната страна на това да се занимаваш с литература.
Доста от есетата Ви в последно време са отдадени на войната в Украйна. Казвате " цивилизационният разлом прави неговото цивилизовано разрешаване невероятно ". Неизбежна ли е следователно войната?
Като че ли е неизбежна. Въпреки че всеки един от нас би трябвало да поставя сили, с цел да си подаваме ръце. Това е и смисълът на литературата и на изкуството - да съединява. Войната е неизбежна в този смисъл, че тя е крайният израз на грехопадението.
След убийството на Авел войни има непрестанно в света. Но както прегрешението, по този начин и войната постоянно разделят хората, раздробяват ги, откъсват ги един от различен, вършат ги на части. В българския език думата " излекуване " идва от целокупност, от повсеместен. Да бъда изцелен, да бъда здрав значи да стана цялостен - тези обособени части от мен да се съединят.
Това би трябвало да прави литературата, да основава мостове, да подава ръце. Литературата и изкуството. Разбира се, тук опираме до огромния смисъл откакто литературата не може да предотвратява войната, тогава какъв е нейният смисъл. И за себе си, през време на тези три месеца, които изминаха от началото на войната в Украйна, дадоха отговор, че смисълът на литературата е тъкмо този - да изцелява раните, получени от прегрешението.
Наскоро в изявление казахте, че " живеем в две Българии, приказваме напълно разнообразни езици ", отново във връзка на войната в Украйна. Моят въпрос е по кое време другите отзиви са белег за народна власт и по кое време - това, за което Вие говорихте, изцелението, неналичието на целокупност?
Различните отзиви са белег на народна власт тогава, когато те не са внушени от нечия агитация. Когато те са израз на личен размисъл, на почтен размисъл, израз на съвестта на един човек. Когато те са израз на опорните точки на една агитация, както виждаме, че от години тук работи съветската агитация и намира доста плодородна почва, това не е израз на персонално мнение, това е израз на една хибридна война, която незабележимо и доста сполучливо се води на нашата територия от най-малко десетина години насам.
Целта на тази хибридна война е обществото да бъде разделяно, дестабилизирано, държавната система да бъде нестабилна от промяна на държавни управления, да се върви от едни избори към други. И по този метод да се подкопават устоите на самата държавност. И евентуално по нататъшната цел е да станем лесна плячка на съветската експанзия. Това е моето песимистично виждане.
А съгласно Вас можем ли да запазим полезностите си и в това време да противодействаме на хибридни офанзиви?
Би трябвало да можем и да имаме тези сили. Но е доста значимо обединяването на обществото ни в този миг. Да имаме единодушие за национална цел. Както през 1989 година, както през 1997 година, когато имахме такова общо единодушие, обща цел.
И по тази причина ми се коства, че ролята на литературата и изкуството тук стават изключително значими. Да приказваме между тях не с ненавист, не с възприятието, че сме разграничени, не с възприятието, че сме настръхнали един против различен, както постоянно към този момент се случва. А в противен случай - че сме българи, че имаме едно и също родно място. И че вървим към една и съща цел.
Идеята за " Поразените " се ражда в студен февруарски ден. Началото на романа още веднъж е мразовит февруарски ден, а книгата приключва с една превъзходна есен и доста светлина. Това оптимистична метафора ли е?
Тази есен, за която говорите, тя в действителност е в края на романа, тя е предшестваща гибелта на една от основните героини, Райна, която към този момент е изгубила паметта си, само че по комплицираните пътища на кръвта, нейната внучка, Александра, е съумяла да сглоби пъзела на фамилната история.
Защото, знаете ли на какво необичайно нещо се натъкнах – хората, потърпевши от терора през 1944 година, са пазели страданието си в загадка от своите потомци - от своите внуци, правнуци, даже от децата си. Всички са научили за страданията на своите предшественици след 1989 година Дотогава, сякаш, те са желали да ги предпазят от болката. Искали са по-лесно да ги приготвят да се настроят към тоталитарната система, да я одобряват. Да няма в тях това вътрешно разделяне - прави ли са или не са прави. Просто са желали да им оказват помощ по този метод.
Въпреки че не утвърждавам сходно държание, само че в този смисъл Райна е напълно характерен случай на човек, потърпевш от терора след Деветосептемврийския прелом. Тя е пазила в загадка това, което е претърпяла. Александра, тъй като децата постоянно имат антени, които са доста чувствителни - те усещат лъжата, усещат тайната и някак си съумяват да стигнат до истината.
И тя, парченце по парченце, е сглобявала фамилната история, персоналната история на баба си. И я е понесла върху плещите си. Светлината на есента е предвестител на гибелта на Райна и на просветляващата болежка, която от този миг ще съпътства живота на Александра.
И няколко думи за плана, върху който работите сега.
Проектът е за настоящето ни време, той беше за това по какъв начин преживяхме пандемията. Книгата не е още приключена, само че се случи войната в Украйна и след 24 февруари аз съвсем не мога да работя, съвсем не мога да се съсредоточвам. Опитвам се да одухотворявам това, което се случва. Струва ми се, че новият ми разказ ще бъде за тази война. Не толкоз за пандемията, що се касае за тази война.
" Когато аз започнах да пиша романа " Поразените ", през 2016 година, писах в продължение на съвсем четири години. Мислех, че това е разказ за паметта, за първите месеци на гнет след установяването на тоталитарния режим в България. Никога не съм предполагала, че този разказ може да придобие такава смразяваща, печална, плашеща новост.
Не съм си представяла, че сцените, които разказвам през 1944 година могат да се повтарят безусловно, в същия мащаб, 77 години по-късно, на 300 км от нас. Тази повтаряемост на историята, на историческата орис и на литературата от време на време е толкоз мистична, толкоз стряскаща. Като че ли " Поразените " се оказа един разказ, не за паметта, а един разказ - предусещане за това, което ни следва ", сподели Теодора Димова в изявление за Българска телеграфна агенция.
Писателката показа, че след 24 февруари (началото на войната в Украйна) съвсем не може да работи и се пробва да осмисли това, което се случва. " Тоталитаризмът видимо изчезна, само че се прикри доста надълбоко в нас, в душите ни. Остана в реакциите ни, в отношението ни към света, в отношението към другия, в омразата, в злобата, в завистта, в пренебрежението към хората.
И това е най-дълготрайната и най-коварна последица от тоталитарния интервал - тоталитаризмът сменя дрескода си, сменя говора си, само че в същността си остава еднакъв. И виждаме това през днешния ден с печална изясненост, виждаме в Украйна. ", сподели Теодора Димова.
Според нея е доста значимо обединяването на обществото ни в този миг. " Да имаме единодушие за национална цел. Както през 1989 година, както през 1997 година, когато имахме такова общо единодушие, обща цел. И по тази причина ми се коства, че ролята на литературата и изкуството тук стават изключително значими.
Да приказваме между тях не с ненавист, не с възприятието, че сме разграничени, не с възприятието, че сме настръхнали един против различен, както постоянно към този момент се случва. А в противен случай - че сме българи, че имаме едно и също родно място. И че вървим към една и съща цел ".
Госпожо Димова, какво са за Вас премиите?
Наградите са радостно събитие, само че за жалост, кратковременно. Радостта от тях трае няколко дни и по-късно се продължава с този всекидневен писателски труд. И в действителност мога да кажа, че същинската наслада за един публицист е тъкмо този труд, който е черноработнически, от време на време непосилен, сложен и изчерпващ, само че същинският триумф е една книга да бъде написана.
Разбира се и да бъде оценена от публиката, и да стигне до своите читатели. И в този смисъл премиите са път, по който книгата стига по-лесно до читателите. И това прави премиите радостно събитие.
А кои са " Поразените " и кое поразява - нещо външно, независещо от нас или нещо вътре в нас?
Поразените сме всички ние, които сме родени и израснали в тоталитарния интервал. Аз мисля, че няма човек от нашите генерации, а и от идващите генерации, който да не носи стигмите на този интервал, по един или по различен метод. Съзнателно или неумишлено.
Понякога, доста постоянно, ние не осъзнаваме, че тоталитаризмът видимо изчезна, само че се прикри доста надълбоко в нас, в душите ни. Остана в реакциите ни, в отношението ни към света, в отношението към другия, в омразата, в злобата, в завистта, в пренебрежението към хората. И това е най-дълготрайната и най-коварна последица от тоталитарния интервал - тоталитаризмът сменя дрескода си, сменя новговора си (изкуствен език в романа " 1984 " на Джордж Оруел), само че в същността си остава еднакъв. И виждаме това през днешния ден с печална изясненост.
А по какъв начин би трябвало, можем ли да реагираме на експанзията, на омразата, на злото?
Можем да реагираме, само че по тази причина се изискват духовни сили, душевни сили. Да не отвръщаме на злото със зло, на омразата с ненавист. Да се борим съгласно християнския светоглед - да се борим със злото посредством положително. И това е доста мъчно, когато през днешния ден пред екраните на тв приемниците и компютрите виждаме какво става в Украйна.
Но положителното е да се пази страната, отечеството, родината, когато е нападната от агресора. В този случай това е положителното, което би трябвало да надделее, което се надяваме всички да надделее. Когато аз започнах да пиша романа " Поразените ", през 2016 година, писах в продължение на съвсем четири години. Мислех, че това е разказ за паметта, за първите месеци на гнет след установяването на тоталитарния режим в България. Никога не съм предполагала, че този разказ може да придобие смразяваща, печална, плашеща новост.
Не съм си представяла, че сцените, които разказвам от 1944 година могат да се повтарят безусловно, в същия мащаб, 77 години по-късно, на 300 км от нас. Тази повтаряемост на историята, на историческата орис и на литературата от време на време е толкоз мистична, толкоз стряскаща. Като че ли " Поразените " се оказа един разказ, не за паметта, а един разказ - предусещане за това, което ни следва. Но това е мистичната страна на това да се занимаваш с литература.
Доста от есетата Ви в последно време са отдадени на войната в Украйна. Казвате " цивилизационният разлом прави неговото цивилизовано разрешаване невероятно ". Неизбежна ли е следователно войната?
Като че ли е неизбежна. Въпреки че всеки един от нас би трябвало да поставя сили, с цел да си подаваме ръце. Това е и смисълът на литературата и на изкуството - да съединява. Войната е неизбежна в този смисъл, че тя е крайният израз на грехопадението.
След убийството на Авел войни има непрестанно в света. Но както прегрешението, по този начин и войната постоянно разделят хората, раздробяват ги, откъсват ги един от различен, вършат ги на части. В българския език думата " излекуване " идва от целокупност, от повсеместен. Да бъда изцелен, да бъда здрав значи да стана цялостен - тези обособени части от мен да се съединят.
Това би трябвало да прави литературата, да основава мостове, да подава ръце. Литературата и изкуството. Разбира се, тук опираме до огромния смисъл откакто литературата не може да предотвратява войната, тогава какъв е нейният смисъл. И за себе си, през време на тези три месеца, които изминаха от началото на войната в Украйна, дадоха отговор, че смисълът на литературата е тъкмо този - да изцелява раните, получени от прегрешението.
Наскоро в изявление казахте, че " живеем в две Българии, приказваме напълно разнообразни езици ", отново във връзка на войната в Украйна. Моят въпрос е по кое време другите отзиви са белег за народна власт и по кое време - това, за което Вие говорихте, изцелението, неналичието на целокупност?
Различните отзиви са белег на народна власт тогава, когато те не са внушени от нечия агитация. Когато те са израз на личен размисъл, на почтен размисъл, израз на съвестта на един човек. Когато те са израз на опорните точки на една агитация, както виждаме, че от години тук работи съветската агитация и намира доста плодородна почва, това не е израз на персонално мнение, това е израз на една хибридна война, която незабележимо и доста сполучливо се води на нашата територия от най-малко десетина години насам.
Целта на тази хибридна война е обществото да бъде разделяно, дестабилизирано, държавната система да бъде нестабилна от промяна на държавни управления, да се върви от едни избори към други. И по този метод да се подкопават устоите на самата държавност. И евентуално по нататъшната цел е да станем лесна плячка на съветската експанзия. Това е моето песимистично виждане.
А съгласно Вас можем ли да запазим полезностите си и в това време да противодействаме на хибридни офанзиви?
Би трябвало да можем и да имаме тези сили. Но е доста значимо обединяването на обществото ни в този миг. Да имаме единодушие за национална цел. Както през 1989 година, както през 1997 година, когато имахме такова общо единодушие, обща цел.
И по тази причина ми се коства, че ролята на литературата и изкуството тук стават изключително значими. Да приказваме между тях не с ненавист, не с възприятието, че сме разграничени, не с възприятието, че сме настръхнали един против различен, както постоянно към този момент се случва. А в противен случай - че сме българи, че имаме едно и също родно място. И че вървим към една и съща цел.
Идеята за " Поразените " се ражда в студен февруарски ден. Началото на романа още веднъж е мразовит февруарски ден, а книгата приключва с една превъзходна есен и доста светлина. Това оптимистична метафора ли е?
Тази есен, за която говорите, тя в действителност е в края на романа, тя е предшестваща гибелта на една от основните героини, Райна, която към този момент е изгубила паметта си, само че по комплицираните пътища на кръвта, нейната внучка, Александра, е съумяла да сглоби пъзела на фамилната история.
Защото, знаете ли на какво необичайно нещо се натъкнах – хората, потърпевши от терора през 1944 година, са пазели страданието си в загадка от своите потомци - от своите внуци, правнуци, даже от децата си. Всички са научили за страданията на своите предшественици след 1989 година Дотогава, сякаш, те са желали да ги предпазят от болката. Искали са по-лесно да ги приготвят да се настроят към тоталитарната система, да я одобряват. Да няма в тях това вътрешно разделяне - прави ли са или не са прави. Просто са желали да им оказват помощ по този метод.
Въпреки че не утвърждавам сходно държание, само че в този смисъл Райна е напълно характерен случай на човек, потърпевш от терора след Деветосептемврийския прелом. Тя е пазила в загадка това, което е претърпяла. Александра, тъй като децата постоянно имат антени, които са доста чувствителни - те усещат лъжата, усещат тайната и някак си съумяват да стигнат до истината.
И тя, парченце по парченце, е сглобявала фамилната история, персоналната история на баба си. И я е понесла върху плещите си. Светлината на есента е предвестител на гибелта на Райна и на просветляващата болежка, която от този миг ще съпътства живота на Александра.
И няколко думи за плана, върху който работите сега.
Проектът е за настоящето ни време, той беше за това по какъв начин преживяхме пандемията. Книгата не е още приключена, само че се случи войната в Украйна и след 24 февруари аз съвсем не мога да работя, съвсем не мога да се съсредоточвам. Опитвам се да одухотворявам това, което се случва. Струва ми се, че новият ми разказ ще бъде за тази война. Не толкоз за пандемията, що се касае за тази война.
Източник: zonanews.bg
КОМЕНТАРИ