Откровение от Твърдица: Разликата беше във времето – преди и след мините
Попадаме на прям роман на жена, която е очевидец на това по какъв начин закриването на един занаят води до обезлюдяване на региона. Но това не е тъжно размишление, а по-скоро пост, който вдъхва вяра, че смяната не постоянно е нещо неприятно. Понякога е неизбежна и мъката не ражда оптимизъм.
Blagoevgrad24.bg разгласява, без редакторска интервенция, думите на един сътрудник публицист:
От Твърдица съм - едно градче, основано в края на 19-и век поради залежите на въглища. Потомка съм на миньори, даже баба ми е работила подземен по времето, когато този непосилен труд е бил позволен за дамите. Някои евентуално помнят какви борби водих, с цел да не сменят формулата за пресмятане на пенсиите на миньорите, която щеше да им ги понижи, написа Дина Христова.
В детството ми единствено на нашата улица имаше деца като за два футболни тима. Беше необикновено детство.
Когато се роди синът ни, не зная дали имаше и едно дете към неговата възраст в махалата, с което да играе.
Разликата беше във времето – преди и след мините.
Да, след закриването на мините градчето от към 15 000 стигна до 5000 души.
А мините си отидоха, тъй като си отиде " Кремиковци " и за черните коксуващи се въглища нямаше пазар у нас. Според татко ми единствено два ТЕЦ-а или три, не помня добре, разполагаха с технология да ги употребяват поради прекомерно високата им калоричност. Отделно от това, себестойността им стана непоносима. Инвестициите в нови технологии бяха неоправдани, а и изискванията подземен в тези мини не позволяваха въвеждането на кой знае каква автоматизация.
Днес разбирам миньорите и енергетиците и техния митинг – борят се за работните си места. Но истината е, че нямат избор. Рано или късно и мините, и тецовете ще си отидат, а с тях и работните им места. Екологичната политика на Съюза ще унищожи пазарите на продукцията им, производството им ще стане прекомерно скъпо (то към този момент е) и недостъпно за хората.
Но когато това стане, няма да ги има парите, с които да бъдат обезпечени нови работни места, да бъдат развити работещи и построени нови производства, където да ги наемат на работа. Рискът да останат на улицата след няколко години е доста по-голям, в сравнение с в този момент да се огледат, да се преквалифицират и да стартират нова работа.
Поставянето на условия, които мъчно могат да бъдат изпълнени, единствено отсрочва мъката, само че не подсигурява бъдеще. Знам го от личен опит.
Няколко години се вършиха опити да се избави вестникът, в който започва журналистическата ми кариера. Накрая въпреки всичко беше закрит. Във вихъра на икономическата рецесия през 2009 година Беше ужасно. Ревах и се чудих какво да върша. И тогава другарка ми подаде ръка. Покани ме да работя във в. " Сега ". Наложи се да се преквалифицирам внезапно – от състезателен публицист в обществен кореспондент, от булевардния жанр на в. " Нощен Труд " в сериозния на в. " Сега ". Ами съумях! Не е ужасно! Даже беше и мотивиращо да се развъртвам.
Blagoevgrad24.bg разгласява, без редакторска интервенция, думите на един сътрудник публицист:
От Твърдица съм - едно градче, основано в края на 19-и век поради залежите на въглища. Потомка съм на миньори, даже баба ми е работила подземен по времето, когато този непосилен труд е бил позволен за дамите. Някои евентуално помнят какви борби водих, с цел да не сменят формулата за пресмятане на пенсиите на миньорите, която щеше да им ги понижи, написа Дина Христова.
В детството ми единствено на нашата улица имаше деца като за два футболни тима. Беше необикновено детство.
Когато се роди синът ни, не зная дали имаше и едно дете към неговата възраст в махалата, с което да играе.
Разликата беше във времето – преди и след мините.
Да, след закриването на мините градчето от към 15 000 стигна до 5000 души.
А мините си отидоха, тъй като си отиде " Кремиковци " и за черните коксуващи се въглища нямаше пазар у нас. Според татко ми единствено два ТЕЦ-а или три, не помня добре, разполагаха с технология да ги употребяват поради прекомерно високата им калоричност. Отделно от това, себестойността им стана непоносима. Инвестициите в нови технологии бяха неоправдани, а и изискванията подземен в тези мини не позволяваха въвеждането на кой знае каква автоматизация.
Днес разбирам миньорите и енергетиците и техния митинг – борят се за работните си места. Но истината е, че нямат избор. Рано или късно и мините, и тецовете ще си отидат, а с тях и работните им места. Екологичната политика на Съюза ще унищожи пазарите на продукцията им, производството им ще стане прекомерно скъпо (то към този момент е) и недостъпно за хората.
Но когато това стане, няма да ги има парите, с които да бъдат обезпечени нови работни места, да бъдат развити работещи и построени нови производства, където да ги наемат на работа. Рискът да останат на улицата след няколко години е доста по-голям, в сравнение с в този момент да се огледат, да се преквалифицират и да стартират нова работа.
Поставянето на условия, които мъчно могат да бъдат изпълнени, единствено отсрочва мъката, само че не подсигурява бъдеще. Знам го от личен опит.
Няколко години се вършиха опити да се избави вестникът, в който започва журналистическата ми кариера. Накрая въпреки всичко беше закрит. Във вихъра на икономическата рецесия през 2009 година Беше ужасно. Ревах и се чудих какво да върша. И тогава другарка ми подаде ръка. Покани ме да работя във в. " Сега ". Наложи се да се преквалифицирам внезапно – от състезателен публицист в обществен кореспондент, от булевардния жанр на в. " Нощен Труд " в сериозния на в. " Сега ". Ами съумях! Не е ужасно! Даже беше и мотивиращо да се развъртвам.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ