Защото все още не сме изгубили всичко
Понякога идват моменти в живота, в които би трябвало да започнеш всичко изначало. Обръщаш се обратно и едвам се познаваш в спомените си.
Онзи смях мой ли е? Онези решения аз в действителност ли ги взе?
Животът към този момент има други цветове, други ухания и други хора. Старите пространства ти се костват по-малки, по-пусти и по-чужди. Дрехите ти, които си обличал, ти наподобяват изхабени и износени, въпреки и да са нови. Дори храната има различен усет.
Усещаш пред себе си едно ново и непознато пространство, което занапред би трябвало да запълниш с нещо и още не знаеш с какво, или дали това ти харесва. Дали си по-щастлив или по-нещастен? Не можеш да отговориш тъкмо в този миг, тъй като очакваш нещо да се случи. Нещо да сложи начало на новия ти живот.
Разбира се, надяваш се то да е положително, само че естествено, очакваш и отчаяние. В тези моменти усещаш по какъв начин се затваря една врата зад тила ти, вратата на остарелия ти живот, който е прецъфтял, узрял, прогнил и пуснал семената си пред теб.
Какво ли ще изникне от почвата? Сбъднатите ни фантазии? Или сбъднатите ни кошмари? Никога не знаем, само че въпреки всичко се надяваме нещо да изникне.
Защото животът би трябвало да продължи. Да стартира отначало и да опитаме отново. Може би ориста ни сервира тези моменти, с цел да ни даде късмет да бъдем по-щастливи, тъй като към момента не сме изгубили всичко.
Автор: Радослав Гизгинджиев, “Пеперудите ”
