Понякога един дребен жест – като късметче от кафе –

Понякога един малък жест – като късметче от кафе – те връща към огромни истини с дребните знаци. Моето споделяше, че човек по-лесно се бори за убежденията си, в сравнение с да живее съгласно тях. И несъзнателно се сетих за оня бял рейс, който още веднъж се появи на митингите – провокация към паметта за камъните или просто алегорично увещание, че историята постоянно се повтаря?

Сетих се и за един другар – починалия пловдивски публицист Стефан Северин.

 

Човек от тези, които не просто пишеха вести, а ги преживяваха. Неговият къс роман за вилата на Жан Виденов през днешния ден звучи още по-силно, в миг когато множеството политици се задушават под тежестта на добитите си парцели, банкови сметки и привилегии, а неподкупността наподобява като екзотика.

Като дълготраен сътрудник на вестник „ Дума “, работил и за изданието „ Марица “, разказваше за вилата на някогашния министър председател и водач на Българска социалистическа партия Жан Виденов в село Храбрино.

Стефан Северин:

Ще да е било декември 1991 година, Жан Виденов преди малко е определен за ръководител на Българска социалистическа партия. От пловдивския ефирен център ми звънят на пожар – Северин, какво знаеш за вилата на Жан Виденов. Нищо не знам, споделям, а насреща напират, тъй като от София им наредили незабавен репортаж, с цел да се изобличи богаташа Виденов.

Хукваме с колата на малкия екран към Храбрино, въртим нагоре по баирите и намираме имението Виденово. Посреща ни бай Васил – татко му, хайде бе, от по кое време ви очаквам да снимате – ето я вилата. Онемяваме: това е една колиба, скована от дъски втора ръка, купувани от панаира. С тях били опаковани машините, които идват за ревюто.

Това е една стаичка с легло, дето бай Васил отмаря и едно предверие, дето са инструментите му. Какво отчаяние за бунтарската Българска национална телевизия тогава!

 

Жан е единственият министър председател, дето не забогатя от властта. Влезе с едно яке, излезе с него. И в този момент живее в панелен апартамент и кара таратайка втора ръка. Гърневски ми е признавал: С Иван Костов го разследвахме – пет лв. да беше взел, щяхме да го съсипем!

Жан Виденов спря милионите дотации за Сорос, които още в 1990 година е дал Луканов. Сещате ли се кой е засилил майдана в София? Жан е първият министър председател, който се опита да прави самостоятелна политика – смачкаха го.

Жан в никакъв случай нямаше да даде на Съединени американски щати небе, с цел да нападат Югославия, още един претекст да го махнат. Жан Виденов не го смъкна улицата, а негови партийни съратници, които още през септември 1996 година излязоха с отворено писмо да си върви. Да си върви, тъй като не им даваше да крадат! Това е Жан…Затова го омаскариха крадците и простаците след него!

2013 – 2025: ХРОНИКА НА ЕДНО НЕПРОМЕНЕНО ЦИНИЧНО ВРЕМЕ

 

Понякога годините не се движат напред. Понякога се въртят в кръг – и този кръг е парламентарна заседателна зала с пожълтели от яд лампи, изтощени депутатски столове и един бял рейс, който като фантом чака настрана. Дванайсет години разлика, а пейзажът е същият, единствено сенките са по-дълги.

Бюджетът за 2026 година – сякаш бъдеще, сякаш нова ера, сякаш европейска непоклатимост. А в съвещанието на финансово-бюджетната комисия времето се пречупва като неприятна оптика. Отново нерви, още веднъж крясъци, още веднъж блокирани депутати, които се държат като началници изгубили се в личната си смелост. Отново театро, още веднъж цинизъм, още веднъж сладката миризма на безотговорност.

И там – същите.

 

Учредители на Съюз на демократичните сили, някогашни комунисти, трансформирали се смели социалисти, сътрудници и шпиони трансформирали се в радетели на народна власт. Същите хора, които през годините се трансфораха в ходещо приложение за систематичен цинизъм. Така леко, по този начин решително, по този начин фамилиарно преподават „ уроци “, че от време на време човек се пита дали не са лектори в Университета по безочливост.

И през днешния ден внезапно някои признаха това, което всички помнят – оня рейс. Белия. Символа на едно време, в което гневът кипеше по улиците, а страхът стоеше на задната седалка.

Автобусът отново е там. Не тъй като би трябвало, а тъй като такава е българската политическа природа – кръговрат на парадокса

 

Тогава, през тези години, някой заплати цена. Но не и сметката. Защото сметката постоянно е отсрочена, в случай че си задоволително огромен фактор в политиката. Толкова огромен, че най-после да действаш и вземаш всичко като че ли ти е бащиния. Някои нарекоха това еволюция. Други – феодално заместничество. Истината е някъде в хладната сянка сред двете.

Но сега… в този момент въздухът трепти по различен метод. Има нещо във времето – едно безшумно разбъркване, едно прокрадващо се чувство, че идва миг, в който сметките се заплащат. Не като политически жест. Не като правосъдна процедура.

А като исторически поврат, който дълго е чакал своето време.

 

 

Димитър Димитров/ SafeNews

Още вести четете в: България, Живот, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News