В очакване на Годо
Политиката не би трябвало да е като магазин за облекла втора ръка, в който ти лишава часове да избираш сред идентични, само че доста... отпадъци
В неделя минаха следващите – седми за последните три години – предварителни парламентарни избори. Само в границите на тази година това е вторият избор, откакто през юни Народното събрание още веднъж не съумя да излъчи постоянно държавно управление.
Отново по пътя към властта
На изборите участваха общо 28 партии и обединения. За съпоставяне, на тези през юни, бяха регистрирани 20 политически партии и 11 обединения. За следващ път направи усещане големият брой претенденти за Народното събрание, на фона на не доста огромната ни страна.
Надали ще е удивление за някого, в случай че заключим, че у нас, на всеки последващи избори, се появяват новосформирани партии – нормално еднодневки, и отпадат точно от някоя от еднодневките, появили се на предишен избор. Свикнали сме и не ни прави усещане, че изборът е голям, съвсем като в някой магазин за облекла втора ръка, в който всяка седмица вършат ново зареждане с поовехтели и носени парацалки, като сред тях – с доста ровене – човек може да открие и нещо по-интересно, само че единствено на пръв взор. Впоследствие се оказа, че няма по какъв начин да си намерил перла в купчината от вехтории, тъй като просто перла няма по какъв начин да се е озовала там. Нещо сходно е и с родните претенденти да завоюват сърцата на българските гласоподаватели. Въртят се едни и същи лица, с едни и същи общи приказки, като най-предприемчивите от тях, просто от време на време сменят партията-носител, усещайки, че новият им избор може да ги вкара по-лесно в по този начин жадувания парламент. Нищо, че от време на време се постанова да отидат от едната прекаленост на позициите в другата.
По-интересни са детайлите, които безусловно до през вчерашния ден я са продавали чушки на пазара, я са се кълчили по нощните клубове, я са изпълнявали песни от сцената, в които са оплювали точно такива, които вършат всичко допустимо, с цел да се наместят на някоя сладка позиция. И хоп, правейки лъвски скок, непосредствено скачат не къде да е, а в Народното събрание. То бива подготвеност, бива висок професионализъм, бива разум, само че чак пък толкоз надарени от кое място се взимат на всички избори...
Не по-различно стои въпросът с новите партии, които нерядко биват образувани от другарски кръг, хора с общи бизнес ползи или просто група безделници, решили да си уплътнят времето, като предложат на очевидно непретенциозния български народ визията си за ръководство, която са измисли през дългите часове висене на по чашка в кварталното кафене да вземем за пример или такива, които по образеца на фразата (от известен български филм) „ родственик – полицай “, просто смениха полицай с „ бизнес сътрудник “.
Колкото повече, толкоз повече
За разлика от нас, в много по-развитите демокрации по света, има по няколко съществени партии, и то от години, а пък на изборите също се явяват не подобен забележителен брой, въпреки че и териториите им, и броя на жителите им, разрешава надалеч повече опити в сравнение с у нас. Вероятно обаче в това се крие и разковничето, че тук суверенът безусловно всякога е залят от десетки обединения, които се пробват да го убедят, че би трябвало да даде гласа си навръх тях. Експериментирането. По света никой не опитва с базовите принцпи, заложени при основаването на политическата им система, на партиите им. И въпреки най-малко на хартия да се водят многопартийна система, в редица страни нормално две са главните партии. Именно тъй като политиката не би трябвало да е като магазин за облекла втора ръка, в който ти лишава часове да избираш сред идентични, само че доста... отпадъци.
А тук, тук не е като да няма избор, само че той се дължи не толкоз на желанието кандидат-политиците да предложат подобен на негово величество суверена, нито на следването на правилото колкото повече (партии) - толкоз повече (възможности), а просто на безпринципността на въпросните бъдещи управници. Като едни истински факири те ловко жонглират с обещанията, популистки изричайки всичко, което би могло да се хареса на повече хора. И гласуващите им отвръщат със същото – непрекъснато си менят позициите, преоткривайки във всеки идващ претендент новия ги представляващ.
Немалка част пък толкоз са изгубили доверието си в родния политически хайлайф (ХАХА), че от дълго време са отказали да бъдат разигравани като мечка на пазар и просто не отиват до урните. По-предприемчивите, без никакъв срам, са намерили в гласуването метод да си изкарат една почерпка.
Както сочат и резултатите от допитване на „ Галъп интернешънъл “, извършено сред 28 септември и 6 октомври 2024г., поръчано от Българската национална телевизия, в което една десета от 806 респонденти си признават, че биха приели да гласоподават против възнаграждение или различен тласък, а още над една десета (12%) не са сигурни. Ако приравним тези проценти към хората, които имат право да гласоподават у нас, излиза, че над половин милион българи искрено си признават, че биха продали гласа си, а малко повече имат съмнение. По различен въпрос, касаещ честността на идните избори, 62% от респондентите дават отговор негативно, 20% не могат да преценяват, а едвам 18% имат вяра в прозрачността и честността на изборния развой.
Да гласоподавам или да не гласоподавам
Поради което, още веднъж съгласно изследване на „ Галъп “, се очакваше интензивността да е към 31%. Колко тъкмо е ще стане ясно евентуално през днешния ден (бел.авт. понеделник), само че нищо чудно да реализираме нови върхове в спада на тези, отишли до урните. А като знаем, че и въпросните към 1/3 от дълго време отиват с омерзение и опцията – да изберем по-малкото зло, ситуацията не е розово.
Според последните изследвания преди изборите, ГЕРБ-СДС събираха близо 25% поддръжка, следвани от „ Възраждане “ с към 15% и ПП-ДБ с почти 14.8%. Алианс за права и свободи на Ахмед Доган изпреварва с малко Движение за права и свободи - Ново начало на Делян Пеевски, а Има Такъв Народ водеше с малко пред Българска социалистическа партия. Точно на чертата с към 4% (+/- 0.5) бяха „ Меч “ и „ Величие “.
Ако попитаме случайно спрян човек на улицата за програмата на някоя от партиите, едва ли би разкрил основна разлика при множеството, а пък огромна част в никакъв случай не са и отваряли да прочетат (подробно) някоя. Всъщност и да си създадем труда да попрочетем повече от обещанията, сякаш заложените правила и впрочем, по-скоро ще заключим, че всички ни дават обещание ярко бъдеще, като евентуално единствено методите – и то не на всички места, са разнообразни. Общо взето, очакваше се – още веднъж - гласоподавателят да извади задачите плодове от мармалада с партии. Но то такива май няма – цели плодове имам поради, партии има – колкото ти душа желае.
Тук е идващият значителен проблем, като за него виновност към този момент носи точно негово величество суверенът, който безгрижно е приседнал до едно дърво и също както персонажите в едноименната пиеса на Самюъл Бекет, чака Годо. И в действителност не за седми следващ път, а към този момент за n-ти път, гласоподавателят чака нова партия, нов водач, нови обещания, които да прегърне с отворени прегръдки. Нещо повече, наивно има вяра, че все в миналото ще пристигна този избавител, който ще му промени живота към по-добро. И тъкмо като персонажите в пиесата Естрагон и Владимир, не подхваща безусловно нищо, което е в неговите ръце, тъй като чака месията, който да го избави от всички проблеми. Най-нелепото е, че всеки идващ „ избавител “ е все по-зле и по-зле от предходния, само че българите настойчиво – като някоя магаре на мост – не престават да имат вяра, че Годо ще пристигна. Парадоксалното е, че го имат вяра и гласуващите, които от време на време си сменят любимците, тъй като някой нов е съумял да ги заблуди повече от предходните, имат вяра го и негласуващите, тъй като по този начин или другояче появи ли се избавител, той няма да има потребност от техния глас, по тази причина по-добре да си пуснем я някой филм, я да отидем за гъби.
Вероятно вярното решение постоянно е било едно – или всички дружно да се втурнем към урните, спирайки да си вършим опити, като тогава сигурно ще има безапелационен победител, върху чиито рамене ще падне отговорността да ни изведе (ако може) от блатото, или всички дружно да бойкотираме следващия избор, разчитайки, че най-сетне това ще отрезви политиците ни, отсявайки малцината виновни от плявата. Но нито едно от двете не се случи, едва ли и в миналото ще, по тази причина дано се наместим още по-удобно под дървото, очаквайки новия избавител.
В неделя минаха следващите – седми за последните три години – предварителни парламентарни избори. Само в границите на тази година това е вторият избор, откакто през юни Народното събрание още веднъж не съумя да излъчи постоянно държавно управление.
Отново по пътя към властта
На изборите участваха общо 28 партии и обединения. За съпоставяне, на тези през юни, бяха регистрирани 20 политически партии и 11 обединения. За следващ път направи усещане големият брой претенденти за Народното събрание, на фона на не доста огромната ни страна.
Надали ще е удивление за някого, в случай че заключим, че у нас, на всеки последващи избори, се появяват новосформирани партии – нормално еднодневки, и отпадат точно от някоя от еднодневките, появили се на предишен избор. Свикнали сме и не ни прави усещане, че изборът е голям, съвсем като в някой магазин за облекла втора ръка, в който всяка седмица вършат ново зареждане с поовехтели и носени парацалки, като сред тях – с доста ровене – човек може да открие и нещо по-интересно, само че единствено на пръв взор. Впоследствие се оказа, че няма по какъв начин да си намерил перла в купчината от вехтории, тъй като просто перла няма по какъв начин да се е озовала там. Нещо сходно е и с родните претенденти да завоюват сърцата на българските гласоподаватели. Въртят се едни и същи лица, с едни и същи общи приказки, като най-предприемчивите от тях, просто от време на време сменят партията-носител, усещайки, че новият им избор може да ги вкара по-лесно в по този начин жадувания парламент. Нищо, че от време на време се постанова да отидат от едната прекаленост на позициите в другата.
По-интересни са детайлите, които безусловно до през вчерашния ден я са продавали чушки на пазара, я са се кълчили по нощните клубове, я са изпълнявали песни от сцената, в които са оплювали точно такива, които вършат всичко допустимо, с цел да се наместят на някоя сладка позиция. И хоп, правейки лъвски скок, непосредствено скачат не къде да е, а в Народното събрание. То бива подготвеност, бива висок професионализъм, бива разум, само че чак пък толкоз надарени от кое място се взимат на всички избори...
Не по-различно стои въпросът с новите партии, които нерядко биват образувани от другарски кръг, хора с общи бизнес ползи или просто група безделници, решили да си уплътнят времето, като предложат на очевидно непретенциозния български народ визията си за ръководство, която са измисли през дългите часове висене на по чашка в кварталното кафене да вземем за пример или такива, които по образеца на фразата (от известен български филм) „ родственик – полицай “, просто смениха полицай с „ бизнес сътрудник “.
Колкото повече, толкоз повече
За разлика от нас, в много по-развитите демокрации по света, има по няколко съществени партии, и то от години, а пък на изборите също се явяват не подобен забележителен брой, въпреки че и териториите им, и броя на жителите им, разрешава надалеч повече опити в сравнение с у нас. Вероятно обаче в това се крие и разковничето, че тук суверенът безусловно всякога е залят от десетки обединения, които се пробват да го убедят, че би трябвало да даде гласа си навръх тях. Експериментирането. По света никой не опитва с базовите принцпи, заложени при основаването на политическата им система, на партиите им. И въпреки най-малко на хартия да се водят многопартийна система, в редица страни нормално две са главните партии. Именно тъй като политиката не би трябвало да е като магазин за облекла втора ръка, в който ти лишава часове да избираш сред идентични, само че доста... отпадъци.
А тук, тук не е като да няма избор, само че той се дължи не толкоз на желанието кандидат-политиците да предложат подобен на негово величество суверена, нито на следването на правилото колкото повече (партии) - толкоз повече (възможности), а просто на безпринципността на въпросните бъдещи управници. Като едни истински факири те ловко жонглират с обещанията, популистки изричайки всичко, което би могло да се хареса на повече хора. И гласуващите им отвръщат със същото – непрекъснато си менят позициите, преоткривайки във всеки идващ претендент новия ги представляващ.
Немалка част пък толкоз са изгубили доверието си в родния политически хайлайф (ХАХА), че от дълго време са отказали да бъдат разигравани като мечка на пазар и просто не отиват до урните. По-предприемчивите, без никакъв срам, са намерили в гласуването метод да си изкарат една почерпка.
Както сочат и резултатите от допитване на „ Галъп интернешънъл “, извършено сред 28 септември и 6 октомври 2024г., поръчано от Българската национална телевизия, в което една десета от 806 респонденти си признават, че биха приели да гласоподават против възнаграждение или различен тласък, а още над една десета (12%) не са сигурни. Ако приравним тези проценти към хората, които имат право да гласоподават у нас, излиза, че над половин милион българи искрено си признават, че биха продали гласа си, а малко повече имат съмнение. По различен въпрос, касаещ честността на идните избори, 62% от респондентите дават отговор негативно, 20% не могат да преценяват, а едвам 18% имат вяра в прозрачността и честността на изборния развой.
Да гласоподавам или да не гласоподавам
Поради което, още веднъж съгласно изследване на „ Галъп “, се очакваше интензивността да е към 31%. Колко тъкмо е ще стане ясно евентуално през днешния ден (бел.авт. понеделник), само че нищо чудно да реализираме нови върхове в спада на тези, отишли до урните. А като знаем, че и въпросните към 1/3 от дълго време отиват с омерзение и опцията – да изберем по-малкото зло, ситуацията не е розово.
Според последните изследвания преди изборите, ГЕРБ-СДС събираха близо 25% поддръжка, следвани от „ Възраждане “ с към 15% и ПП-ДБ с почти 14.8%. Алианс за права и свободи на Ахмед Доган изпреварва с малко Движение за права и свободи - Ново начало на Делян Пеевски, а Има Такъв Народ водеше с малко пред Българска социалистическа партия. Точно на чертата с към 4% (+/- 0.5) бяха „ Меч “ и „ Величие “.
Ако попитаме случайно спрян човек на улицата за програмата на някоя от партиите, едва ли би разкрил основна разлика при множеството, а пък огромна част в никакъв случай не са и отваряли да прочетат (подробно) някоя. Всъщност и да си създадем труда да попрочетем повече от обещанията, сякаш заложените правила и впрочем, по-скоро ще заключим, че всички ни дават обещание ярко бъдеще, като евентуално единствено методите – и то не на всички места, са разнообразни. Общо взето, очакваше се – още веднъж - гласоподавателят да извади задачите плодове от мармалада с партии. Но то такива май няма – цели плодове имам поради, партии има – колкото ти душа желае.
Тук е идващият значителен проблем, като за него виновност към този момент носи точно негово величество суверенът, който безгрижно е приседнал до едно дърво и също както персонажите в едноименната пиеса на Самюъл Бекет, чака Годо. И в действителност не за седми следващ път, а към този момент за n-ти път, гласоподавателят чака нова партия, нов водач, нови обещания, които да прегърне с отворени прегръдки. Нещо повече, наивно има вяра, че все в миналото ще пристигна този избавител, който ще му промени живота към по-добро. И тъкмо като персонажите в пиесата Естрагон и Владимир, не подхваща безусловно нищо, което е в неговите ръце, тъй като чака месията, който да го избави от всички проблеми. Най-нелепото е, че всеки идващ „ избавител “ е все по-зле и по-зле от предходния, само че българите настойчиво – като някоя магаре на мост – не престават да имат вяра, че Годо ще пристигна. Парадоксалното е, че го имат вяра и гласуващите, които от време на време си сменят любимците, тъй като някой нов е съумял да ги заблуди повече от предходните, имат вяра го и негласуващите, тъй като по този начин или другояче появи ли се избавител, той няма да има потребност от техния глас, по тази причина по-добре да си пуснем я някой филм, я да отидем за гъби.
Вероятно вярното решение постоянно е било едно – или всички дружно да се втурнем към урните, спирайки да си вършим опити, като тогава сигурно ще има безапелационен победител, върху чиито рамене ще падне отговорността да ни изведе (ако може) от блатото, или всички дружно да бойкотираме следващия избор, разчитайки, че най-сетне това ще отрезви политиците ни, отсявайки малцината виновни от плявата. Но нито едно от двете не се случи, едва ли и в миналото ще, по тази причина дано се наместим още по-удобно под дървото, очаквайки новия избавител.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ