Тихомира Методиева - Тихич и ненатрапчивото добро, което променя света |
Пожари, наводнения, трусове, пандемия. Среща с най-ледените кошмари, сбъдване на най-мрачните страхове. Огромна пропаст от самотност и беззащитност. В нея потъва човек, изправен пред невъзмутимия апетит на бедствието. И тъкмо там – в най-тъмното, студеното, самотното – положителното още веднъж се ражда. А където е положителното, там е и тя - въоръжена с голямото си сърце, фотоапарата си и с фокус върху човечността.
Тя е Тихомира Методиева -Тихич.
Къде са корените на пословичния ти алтруизъм и вярата ти в добротата?
Вярвам, че това е естественото държание на всички хора - да се отнасяме към другите по този начин, както чакаме и те да се отнасят към нас, без значение към обичаните, околните, познатите или непознатите хора. Това да съм доброволец ми дава опция да се срещам все с положителни хора, посветили се на разнообразни дела, за които мога с часове да описвам. Но с цел да ви убедя, че добротата на хората е всекидневие, ще споделя две инцидентни срещи.
Една есен по здрач влязох в село Змеица с раница на тил. Просто прекосявах по пътя си из Родопите. По улиците нямаше хора, време за вечеря беше. Срещу мен се зададе жена с два хляба в ръцете. Поздравих я и попитах къде е магазинът, а тя отвърна: „ Магазинът затвори. Вземете го! “ и ми подаде с усмивка единия самун.
Друг път слязох от маршрутката на разклона за село Оногур, където щях да фотографирам скални манастири и бях решила, че ще преспивам някъде по нишите в скалите. Носех си шалте и спален чувал. От маршрутката слезе и една жена, с която се заприказвах по пътя за селото. Като ме попита: „ Къде ще спиш? “, аз откровено отвърнах: „ Някъде из скалните ниши в региона. “ Това я тормози. Не ме остави да потегли, до момента в който не обещая, че ще се върна да преспивам вкъщи ѝ. Поснимах и се върнах като се стъмни. Бедна селска къща. Една стая с две кревати и печка. Без маса. Вечеряхме седнали по турски на пода. Разделихме си каквото имахме. После ме заведе да се срещна с комшиите. Те имаха тв приемник. Моята стопанка не. Тя имаше голямо сърце.
Добротата може ли да боли?
Добротата е скъпа и не предизвиква болежка. Напротив, носи наслада. И за двете страни - и за получаващия, и за даряващия.
Впускаш се във всевъзможни бедствия - пожари, наводнения, трусове, коронавирус... Къде ужасът беше най-осезаем?
Утрото на 20-и юни 2014 година в Аспарухово. Тръгнахме с група другари от София, като научихме какво става. Пътувахме през нощта и пристигнахме, когато се развиделяваше, преди да бъде образуван щабът. Нямаше още други доброволци. Нямаше още лопати. Не знаехме къде ще бъдем най-полезни. Слънцето се вдигаше постепенно и откриваше пред очите ни бедствената гледка. Хората обикаляха и търсеха познатите си от потъналите в тиня къщи: „ Къде са Пешови? “ „ Прибраха ги съседи от блоковете “ . Облекчено си отдъхваха и продължаваха към идната къща... Ринехме в двора на една от къщите покрай брега. Стопанката работеше с нас. Вдигна взор към крана, който вадеше коли от морето и сподели: „ Я, колата на внука! “ и продължи да рине тиня. Аз стопирах и я погледнах. Тя разбра безмълвния въпрос. „ Вчера видях по какъв начин водата отнесе кола с жена на шофьорската седалка. Ние сме живи. “ Представих си гледката през нейните очи. И безсилието. И състраданието. Колата нямаше никакво значение.
Коя картина ще остане вечно в съзнанието ти?
Всеки си показва бедствието живописно. Може би тъй като в множеството случаи гледаме през телевизионния екран и запечатваме облиците в съзнанието си, само че това е една много лимитирана картина. За тези от нас, които сме били там на място, най-силният спомен ще остане миризмата. Онази на наводнението в Мизия. Миризмата на гниещи зеленчуци в продължение на десетина дни под водата в градините, на трупове на умрели кокошки, на осеяния с изсъхнали червеи двор на детската градина. Тази миризма се беше просмукала в целия град и дълго не напускаше съзнанието ни.
Незабравима е и миризмата на горския пожар, която беше обвила косите, облеклата и раниците ни, до момента в който гореше Бистришкото бранище - мирис на Бистришки парфюм , го назовах.
Пандемията обаче те води в един различен свят, за който показа, че те е сблъскал с обезчовечаването. Защо пандемията ни раздели, вместо да ни очовечи?
Опасявам се, че пандемията ни промени необратимо. Принуди да се концентрираме в себе си. Да заобикаляме другите. Да се опасяваме от другите. Този боязън, като че ли лишава всекидневно от човечността ни. Другите може да са заболели. Другите могат да ни заразят. Другите могат да заемат последното легло. В устрема си за оцеляване, дотолкоз се изолираме, че преставаме да виждаме другите като ближни, а започваме да разпознаваме в тях опасност.
Като доброволец в болничното заведение най-вече ме възмути държанието на пациентите и на роднините към лекарите. Държим се надменно с хората, от чийто професионализъм зависи оцеляването - и нашето, и на околните ни, и на непознатия на прилежащото легло.
Лекарите са длъжни да ни спасят, без значение дали могат да спасят всички ни. Нас би трябвало да спасят. Нямат право да се уморяват. Нямат право се разболяват. Нямат право да умират... Е могат, но първо да ни спасят. Настояваме да ни спасят. Нас. Мен.
Оплакваме се от изискванията, в които ни лекуват. Нас. А не осмисляме, че това са изискванията, в които сме оставили спасителите да ни избавят. Това е най-лошото на пандемията, че ни направи себични. Не че ни затвори в домовете, а че ни затвори вътре в егото си.
Как си обясняваш мощта на дребните общности, които се борят до дъно за своите дела, а в това време към момента липсва мощно гражданско общество?
Не съм съгласна, че липсва мощно гражданско общество. Има задоволително дейни хора. Не става принудително, не става и със сочене с пръст. Малките общности построяват обществото. Най-успешните деятели, не са най-шумните инфлуенсъри, а са тези, които ненатрапчиво трансформират света към себе си.
Впечатлена съм от елегантния метод, по който притежателят на магазин за хранителни артикули в един дребен град го реализира. Магазинът е ситуиран на огромна повърхност с огромен паркинг. Първото нещо, което посреща хората на вратата, е стойката за колела, на която са подпрени няколко колелета, благосъстоятелност на магазина. На врата има надпис, който оповестява, че за сметка над 10 лева клиентите имат право на гратис прилагане на велосипед за 24 часа. В магазина има всичко. Дори изискан жълтопаветен вегетарианец не може да се оплаче от липса на пресни артикули. В магазина има кафене и пицария, от които звучат рок и поп шлагери от 60-те, 70-те, 80-те. Чуват се и вътре, и извън на паркинга прелестно мощно, ненатрапчиво. До кафенето и зад касите на магазина е ситуирана библиотеката. Да, същинска библиотека с книги и хартиена картотека, като тези от детството ни.
Има, несъмнено, безвъзмезден wifi. Има и безвъзмездна тоалетна. Не, не се желае код от касовата записка, с цел да влезеш. Вход свободен. Вечер на паркинга деца карат кънки и колела, младежите се събират да си поддържат връзка онлайн и онлайн, и умерено, и ненатрапчиво в главите се запечатват шлагерите от 60-те, 70-те и 80-те... Когато видях притежателя на магазина за първи път, бършеше масите на кафенето. По-късно, до момента в който чаках на опашка на касата, го чух да пита прилежащата касиерка: „ Ти от по кое време не си почивала? Да те сменя? “ Не се стърпях. След като си платих сметката, отидох при него и му стиснах ръката. Е, не си го представяйте толкоз нападателно. Приближих се с голямата си усмивка, тогава още не носехме маски в магазините, и калните си работни облекла и му се показах: „ Здравейте! Аз съм един от доброволците, които работят в близкия археологически обект. Археологът ми сподели, че Вие сте притежател на този магазин и пристигам да Ви стисна ръката. Благодаря Ви, че вършиме чудеса! “
Ако парафразираме Сюзан Зонтаг, съгласно която фотографията е подвиг на визията, ти чувстваш ли се воин?
Не, усещам се просто потребна.
Твои фотографии обичайно са отличавани в състезания и вземат участие в изложения. Показа лицата на доброволците в плана " Калени в огън ". Кое е това съкровено и невидимо, което искаш да покажеш?
Щом съумявам да го покажа с фотографиите си, не е толкоз невидимо. Само би трябвало да насочим взор към него и да фокусираме във фотографския смисъл. Като се почисти обликът, ще забележим, че общото при всички е Човечност.
Проектът „ Калени в огън “ демонстрира лицата на доброволците – пожарникари и спасители. След голям брой подбори, с журито на състезанието, във финалната селекция влязоха 12 доброволци. Един до различен показвахме портрети на доброволците в динамичността на бедствието и в ежедневна спокойна среда.
На едната фотография е Румен, който гаси големи пламъци в гората, на другата - Румен, който сипва чай в кухнята си. Касандра, обгърната в пушек, която гаси запалени боклуци на полето и Касандра, която учи за изпит в градската библиотека. Боян, който излиза с шланга от загасеното мазе и Боян, който преподава на децата в учебното заведение. Стоян, който дружно с кучето си търси потърпевши в лавина и Стоян, който разхожда кучето в парка. Борислав, който скача да избавя паднали в бързи води и Борислав, който вечерта си вари чай на огъня в лагера. Ива, която реалокира горели дънери в горски пожар и Ива, която носи към пещта тава със сладкиши. Момчил, който разрива калта в Аспарухово и Момчил, който чака клиенти с таксито. Георги, който разрязва аварирал автомобил и Георги, който пее в рок група. Костадин, който обезопасява разрушена от земетресение постройка за изтегляне на потърпевши и Костадин, който излиза от офиса си след работа. Енчо, който изнася по въжена система носилка с потърпевш сред климатиците на постройката и Енчо, който се разхожда из пещерата. Тони, който търси потърпевши в горяща изоставена сграда и Тони, който беседва в качеството си на здравен посредник с нуждаеща се от здравна грижа жена. Петър, който гаси пожар в боровата гора в Кресненския пролом и Петър, който тренира в парка.
Това, което желае да каже създателят, в последна сметка е, че всеки от нас може да бъде доброволец. Не са нужни свръхспособности. Рецептата е капка храброст, рационална доза неблагоразумие и великодушие на усет.
Как наподобява доброволчеството у нас?
Доброволчеството е разнолико. Това лято, като част от самодейността на БЦНП „ Граждански стопаджии “, снимах няколко дела, при които доброволците не са подложени на толкоз рискови обстановки, колкото в битката с бедствията. Каузи, в поддръжката, на които всеки елементарно би намерил мястото си.
Едната организация е Фондация „ Рождество Христово “, която подкрепя дами в неравностойно състояние. В обществения им център се подготвя храна за самотни майки и баби, а в занаятчийските работилници дамите вземат участие в изработването на вълнени сувенири с религиозна устременост.
Другата е Фондация Bfree (Българска Фондация за Изследвания, Образование и Предприемачество), която работи за създаване на връзки сред разнообразни култури, религии, езици и националности. Това лято те проведоха радостното съревнование " Trasure hunt " като част от план по цифров детокс, в което участниците от разнообразни националности трябваше да намерят столични забележителности, без да употребяват мобилни технологии. Междувременно трябваше да извършат колкото се може повече натурални замени с разнообразни непознати хора на улицата, до момента в който обикалят по авансово избрания маршрут. Към всяка група студенти имаше доброволец българин, който им помагаше в комерсиалните договаряния и ги ориентираше за най-краткия маршрут до авансово избраните точки. Комуникационните умения на участниците и на доброволците са извънредно значими в този тип улични образования.
Сдружение „ За Земята “ работи за основаване на природосъобразен и равнопоставен живот на нашата планета, без употребата на хората и природата. Стараят се да стига до съзнанието на обществото информацията за застрашеното положение на живота на планетата, като провеждат акции за отбрана и възобновяване на околната среда. Най-популярната е акцията им „ Боклукът в раницата “. Всеки екскурзиант е срещал техни стикери по хижите. Ежегодно " За Земята " провеждат разчистване на високопланински труднодостъпни територии в националните паркове. Тази година напъните на доброволците бяха съсредоточени към хижите " Момина поляна " и " Бенковски " в Национален парк " Централен Балкан ". След почистването, чиновници на Националния парк извозиха събраните чували до градските сметища, а каквото беше допустимо бе предоставено за преработване. Почистванията край хижите припомнят на археологически изследвания. Пласт по слой се открива информация за кулинарната просвета на екскурзианта и неговите хигиенични привички и тази „ просвета “ се събира от труднодостъпните места, където е трупана с години. Наред с големите количества бутилки, консерви и буркани, намирахме и гребени, ножчета за бръснене, паста за зъби, електрически крушки. За по-младите измежду нас най-любопитната находка бяха бутилките Кока-кола с лого на кирилица. Малцина знаеха историята за това, че от 1965 година до началото на 90-те Кока-кола имаше лого на кирилица особено за България.
Хубаво е да осъзнаваме, че до хижите камион за отпадък в никакъв случай не стига. Те нямат сметоизвозване. Всяка консерва, всяка бутилка, качена горе от екскурзианта, би трябвало да бъде свалена до близкия град. От кого? Хижарите не смогват да смъкват боклука на всички туристи, по тази причина пластмасовите и хартиените опаковки всеобщо се изгарят по хижите. Бутилките, консервите и другите трудногорими боклуци са изхвърляни в обособени ями наоколо под хижата. Едва в последните години, откогато обществото стартира да осмисля казуса със затрупващия ни боклук, хижарите започнаха да извозват отпадъците към околните градове.
Снимах акцията и на още една екологична организация Сдружение ОЦОСУР - “Обществен център за околна среда и стабилно развиване ”, които се стремят да трансфорат опазването на околната среда в персонален интерес на всеки човек. Всяко лято те организират палаткови еколагери за доброволци в Екоцентър Езерец. Тази година доброволците се учиха на техники за екостроителство, като измазаха стените на банята с глинена мазилка, направена от локална глина, пясък и плява, и участваха в построяването на улеснения и хубости от рециклирани движимости на плажа на Езерец. Доброволците " съживиха " остаряло черчеве, пребоядисвайки го във радостни цветове. Превърнаха два бракувани сноуборда в плажни пейки и направиха библиотека от изхвърлен ледник.
Почистванията, залесяванията и поддържането на средата са от най-често осъществяваните дейностите посредством доброволци. Това са интензивности, за които няма възрастови ограничавания. Здрав кръст, здрави ръце и предпочитание - единствено това е належащо. За доброволците е значим резултатът, който реализират с активността си - да зарадват хората и да ги накарат да се замислят за средата, в която живеят.
Възкръсналото черчеве към този момент се трансформира в знак на Езерец, дружно с музея на отпадъците, който се намира до него, и летовниците стартират да се замислят за средата, която оставят в завещание.
Има ли потребност добротворството от регулация, в подтекста на дълго чакания закон за доброволчеството?
Не можем да бюрократизираме положителната воля. Неразумно би било да чакаме слагането на доброволчеството в рамки да ни помогне да намерим съидейници за идеите си. Повечето типове доброволчество са спонтанни актове, които нямат потребност от специфична регулация. Според мен откровените доброволците нямат потребност от тласъци. Имат потребност само от това да не им се пречи. С несъразмерни ограничавания рискуваме да отблъснем искащите да оказват помощ.
Организациите, които работят с уязвими групи, разбираемо са по-недоверчиви към доброволците. Процесът по подбора им и построяването на доверие лишава време, а всяко усложняване с бюрократични регистрации и разрешителни ненужно ще затрудни срещата на доброволците с нуждаещите се от тях организации. В последна сметка доброжелателността на доброволците се вижда още първия ден. Даваш му най-трудната или най-мръсната работа и в случай че не се откаже, го каниш да пристигна отново.
Специално доброволците пожарникари имаме горчив опит от работата по правната рамка за активността ни. Пожарникарското доброволчество е обвързвано с много опасности и надлежно със съществени вложения, които ние в качеството си на данъкоплатци вършим, за образованието и оборудването на доброволците. Дейността е регламентирана в Закона за отбрана при бедствия и в две наредби.
През 2014 година с сътрудници от Националната асоциация на доброволците в Република България успяхме да прибавим в Наредбата за доброволните формирования (Наредба за реда за основаване и образуване на активността на доброволните формирования за
попречване или преодоляване на бедствия, пожари и изключителни обстановки и премахване на
последствията от тях) тeкстове, според които доброволците можеха да дават безвъзмездни наряди в пожарната. Дежурствата бяха страховит образец за симбиоза сред доброволци и пожарникари. От една страна предоставяха опция на доброволците след прекосяване на образованията да затвърждават знанията си и да упражняват уменията си в действителна обстановка. От друга страна доброволците оказваха незаменима помощ с безплатния си труд на сведените до най-малко екипи на пожарната. Три години по-късно, през 2017 година, тези текстове бяха отстранени от Наредбата и към момента не можем да ги върнем.
Много огромното отчаяние беше за доброволците, че зад тила ни беше премахнат текстът от Наредбата, макар че представители на Асоциацията участвахме в работните групи по измененията в Наредбата и на нито една среща тематиката за дежурствата не беше дискутирана, даже не бяха внасяни оферти за промени на тези текстове. След края на разискванията, текстът просто беше премахнат от служителите от ПБЗН. Доброволците направихме няколко опита да възразим, демонстрирахме с искане да се върнат текстовете за дежурствата, конференция правихме, само че тематиката не беше публично значима и заглъхна. Много от доброволците пожарникари се демотивираха и се отхвърлиха от донкихотовските борби с вятърни мелници. Насила не можеш да даваш.
Удостоена си с редица награди, измежду които и за повсеместен принос в състезанието „ Граждански будилник “ на Български център за нестопанско право. Какво ти носят тези самопризнания?
Честно казано малко ме стресна тази премия на „ Граждански будилник “ за повсеместен принос. Звучи ми като нещо приключено, нещо завършило, звучи като завършек на кариерата. Извън шегата, премиите ми носят терзание, обаче са мотив да опиша на другите за идеите, около които ги получавам. Наградите са за идеите. Бих се радвала най-малко един човек да се въодушеви за някоя идея и да откри съидейници, с които да трансформира света.
Тя е Тихомира Методиева -Тихич.
Къде са корените на пословичния ти алтруизъм и вярата ти в добротата?
Вярвам, че това е естественото държание на всички хора - да се отнасяме към другите по този начин, както чакаме и те да се отнасят към нас, без значение към обичаните, околните, познатите или непознатите хора. Това да съм доброволец ми дава опция да се срещам все с положителни хора, посветили се на разнообразни дела, за които мога с часове да описвам. Но с цел да ви убедя, че добротата на хората е всекидневие, ще споделя две инцидентни срещи.
Една есен по здрач влязох в село Змеица с раница на тил. Просто прекосявах по пътя си из Родопите. По улиците нямаше хора, време за вечеря беше. Срещу мен се зададе жена с два хляба в ръцете. Поздравих я и попитах къде е магазинът, а тя отвърна: „ Магазинът затвори. Вземете го! “ и ми подаде с усмивка единия самун.
Друг път слязох от маршрутката на разклона за село Оногур, където щях да фотографирам скални манастири и бях решила, че ще преспивам някъде по нишите в скалите. Носех си шалте и спален чувал. От маршрутката слезе и една жена, с която се заприказвах по пътя за селото. Като ме попита: „ Къде ще спиш? “, аз откровено отвърнах: „ Някъде из скалните ниши в региона. “ Това я тормози. Не ме остави да потегли, до момента в който не обещая, че ще се върна да преспивам вкъщи ѝ. Поснимах и се върнах като се стъмни. Бедна селска къща. Една стая с две кревати и печка. Без маса. Вечеряхме седнали по турски на пода. Разделихме си каквото имахме. После ме заведе да се срещна с комшиите. Те имаха тв приемник. Моята стопанка не. Тя имаше голямо сърце.
Добротата може ли да боли?
Добротата е скъпа и не предизвиква болежка. Напротив, носи наслада. И за двете страни - и за получаващия, и за даряващия.
Впускаш се във всевъзможни бедствия - пожари, наводнения, трусове, коронавирус... Къде ужасът беше най-осезаем?
Утрото на 20-и юни 2014 година в Аспарухово. Тръгнахме с група другари от София, като научихме какво става. Пътувахме през нощта и пристигнахме, когато се развиделяваше, преди да бъде образуван щабът. Нямаше още други доброволци. Нямаше още лопати. Не знаехме къде ще бъдем най-полезни. Слънцето се вдигаше постепенно и откриваше пред очите ни бедствената гледка. Хората обикаляха и търсеха познатите си от потъналите в тиня къщи: „ Къде са Пешови? “ „ Прибраха ги съседи от блоковете “ . Облекчено си отдъхваха и продължаваха към идната къща... Ринехме в двора на една от къщите покрай брега. Стопанката работеше с нас. Вдигна взор към крана, който вадеше коли от морето и сподели: „ Я, колата на внука! “ и продължи да рине тиня. Аз стопирах и я погледнах. Тя разбра безмълвния въпрос. „ Вчера видях по какъв начин водата отнесе кола с жена на шофьорската седалка. Ние сме живи. “ Представих си гледката през нейните очи. И безсилието. И състраданието. Колата нямаше никакво значение.
Коя картина ще остане вечно в съзнанието ти?
Всеки си показва бедствието живописно. Може би тъй като в множеството случаи гледаме през телевизионния екран и запечатваме облиците в съзнанието си, само че това е една много лимитирана картина. За тези от нас, които сме били там на място, най-силният спомен ще остане миризмата. Онази на наводнението в Мизия. Миризмата на гниещи зеленчуци в продължение на десетина дни под водата в градините, на трупове на умрели кокошки, на осеяния с изсъхнали червеи двор на детската градина. Тази миризма се беше просмукала в целия град и дълго не напускаше съзнанието ни.
Незабравима е и миризмата на горския пожар, която беше обвила косите, облеклата и раниците ни, до момента в който гореше Бистришкото бранище - мирис на Бистришки парфюм , го назовах.
Пандемията обаче те води в един различен свят, за който показа, че те е сблъскал с обезчовечаването. Защо пандемията ни раздели, вместо да ни очовечи?
Опасявам се, че пандемията ни промени необратимо. Принуди да се концентрираме в себе си. Да заобикаляме другите. Да се опасяваме от другите. Този боязън, като че ли лишава всекидневно от човечността ни. Другите може да са заболели. Другите могат да ни заразят. Другите могат да заемат последното легло. В устрема си за оцеляване, дотолкоз се изолираме, че преставаме да виждаме другите като ближни, а започваме да разпознаваме в тях опасност.
Като доброволец в болничното заведение най-вече ме възмути държанието на пациентите и на роднините към лекарите. Държим се надменно с хората, от чийто професионализъм зависи оцеляването - и нашето, и на околните ни, и на непознатия на прилежащото легло.
Лекарите са длъжни да ни спасят, без значение дали могат да спасят всички ни. Нас би трябвало да спасят. Нямат право да се уморяват. Нямат право се разболяват. Нямат право да умират... Е могат, но първо да ни спасят. Настояваме да ни спасят. Нас. Мен.
Оплакваме се от изискванията, в които ни лекуват. Нас. А не осмисляме, че това са изискванията, в които сме оставили спасителите да ни избавят. Това е най-лошото на пандемията, че ни направи себични. Не че ни затвори в домовете, а че ни затвори вътре в егото си.
Как си обясняваш мощта на дребните общности, които се борят до дъно за своите дела, а в това време към момента липсва мощно гражданско общество?
Не съм съгласна, че липсва мощно гражданско общество. Има задоволително дейни хора. Не става принудително, не става и със сочене с пръст. Малките общности построяват обществото. Най-успешните деятели, не са най-шумните инфлуенсъри, а са тези, които ненатрапчиво трансформират света към себе си.
Впечатлена съм от елегантния метод, по който притежателят на магазин за хранителни артикули в един дребен град го реализира. Магазинът е ситуиран на огромна повърхност с огромен паркинг. Първото нещо, което посреща хората на вратата, е стойката за колела, на която са подпрени няколко колелета, благосъстоятелност на магазина. На врата има надпис, който оповестява, че за сметка над 10 лева клиентите имат право на гратис прилагане на велосипед за 24 часа. В магазина има всичко. Дори изискан жълтопаветен вегетарианец не може да се оплаче от липса на пресни артикули. В магазина има кафене и пицария, от които звучат рок и поп шлагери от 60-те, 70-те, 80-те. Чуват се и вътре, и извън на паркинга прелестно мощно, ненатрапчиво. До кафенето и зад касите на магазина е ситуирана библиотеката. Да, същинска библиотека с книги и хартиена картотека, като тези от детството ни.
Има, несъмнено, безвъзмезден wifi. Има и безвъзмездна тоалетна. Не, не се желае код от касовата записка, с цел да влезеш. Вход свободен. Вечер на паркинга деца карат кънки и колела, младежите се събират да си поддържат връзка онлайн и онлайн, и умерено, и ненатрапчиво в главите се запечатват шлагерите от 60-те, 70-те и 80-те... Когато видях притежателя на магазина за първи път, бършеше масите на кафенето. По-късно, до момента в който чаках на опашка на касата, го чух да пита прилежащата касиерка: „ Ти от по кое време не си почивала? Да те сменя? “ Не се стърпях. След като си платих сметката, отидох при него и му стиснах ръката. Е, не си го представяйте толкоз нападателно. Приближих се с голямата си усмивка, тогава още не носехме маски в магазините, и калните си работни облекла и му се показах: „ Здравейте! Аз съм един от доброволците, които работят в близкия археологически обект. Археологът ми сподели, че Вие сте притежател на този магазин и пристигам да Ви стисна ръката. Благодаря Ви, че вършиме чудеса! “
Ако парафразираме Сюзан Зонтаг, съгласно която фотографията е подвиг на визията, ти чувстваш ли се воин?
Не, усещам се просто потребна.
Твои фотографии обичайно са отличавани в състезания и вземат участие в изложения. Показа лицата на доброволците в плана " Калени в огън ". Кое е това съкровено и невидимо, което искаш да покажеш?
Щом съумявам да го покажа с фотографиите си, не е толкоз невидимо. Само би трябвало да насочим взор към него и да фокусираме във фотографския смисъл. Като се почисти обликът, ще забележим, че общото при всички е Човечност.
Проектът „ Калени в огън “ демонстрира лицата на доброволците – пожарникари и спасители. След голям брой подбори, с журито на състезанието, във финалната селекция влязоха 12 доброволци. Един до различен показвахме портрети на доброволците в динамичността на бедствието и в ежедневна спокойна среда.
На едната фотография е Румен, който гаси големи пламъци в гората, на другата - Румен, който сипва чай в кухнята си. Касандра, обгърната в пушек, която гаси запалени боклуци на полето и Касандра, която учи за изпит в градската библиотека. Боян, който излиза с шланга от загасеното мазе и Боян, който преподава на децата в учебното заведение. Стоян, който дружно с кучето си търси потърпевши в лавина и Стоян, който разхожда кучето в парка. Борислав, който скача да избавя паднали в бързи води и Борислав, който вечерта си вари чай на огъня в лагера. Ива, която реалокира горели дънери в горски пожар и Ива, която носи към пещта тава със сладкиши. Момчил, който разрива калта в Аспарухово и Момчил, който чака клиенти с таксито. Георги, който разрязва аварирал автомобил и Георги, който пее в рок група. Костадин, който обезопасява разрушена от земетресение постройка за изтегляне на потърпевши и Костадин, който излиза от офиса си след работа. Енчо, който изнася по въжена система носилка с потърпевш сред климатиците на постройката и Енчо, който се разхожда из пещерата. Тони, който търси потърпевши в горяща изоставена сграда и Тони, който беседва в качеството си на здравен посредник с нуждаеща се от здравна грижа жена. Петър, който гаси пожар в боровата гора в Кресненския пролом и Петър, който тренира в парка.
Това, което желае да каже създателят, в последна сметка е, че всеки от нас може да бъде доброволец. Не са нужни свръхспособности. Рецептата е капка храброст, рационална доза неблагоразумие и великодушие на усет.
Как наподобява доброволчеството у нас?
Доброволчеството е разнолико. Това лято, като част от самодейността на БЦНП „ Граждански стопаджии “, снимах няколко дела, при които доброволците не са подложени на толкоз рискови обстановки, колкото в битката с бедствията. Каузи, в поддръжката, на които всеки елементарно би намерил мястото си.
Едната организация е Фондация „ Рождество Христово “, която подкрепя дами в неравностойно състояние. В обществения им център се подготвя храна за самотни майки и баби, а в занаятчийските работилници дамите вземат участие в изработването на вълнени сувенири с религиозна устременост.
Другата е Фондация Bfree (Българска Фондация за Изследвания, Образование и Предприемачество), която работи за създаване на връзки сред разнообразни култури, религии, езици и националности. Това лято те проведоха радостното съревнование " Trasure hunt " като част от план по цифров детокс, в което участниците от разнообразни националности трябваше да намерят столични забележителности, без да употребяват мобилни технологии. Междувременно трябваше да извършат колкото се може повече натурални замени с разнообразни непознати хора на улицата, до момента в който обикалят по авансово избрания маршрут. Към всяка група студенти имаше доброволец българин, който им помагаше в комерсиалните договаряния и ги ориентираше за най-краткия маршрут до авансово избраните точки. Комуникационните умения на участниците и на доброволците са извънредно значими в този тип улични образования.
Сдружение „ За Земята “ работи за основаване на природосъобразен и равнопоставен живот на нашата планета, без употребата на хората и природата. Стараят се да стига до съзнанието на обществото информацията за застрашеното положение на живота на планетата, като провеждат акции за отбрана и възобновяване на околната среда. Най-популярната е акцията им „ Боклукът в раницата “. Всеки екскурзиант е срещал техни стикери по хижите. Ежегодно " За Земята " провеждат разчистване на високопланински труднодостъпни територии в националните паркове. Тази година напъните на доброволците бяха съсредоточени към хижите " Момина поляна " и " Бенковски " в Национален парк " Централен Балкан ". След почистването, чиновници на Националния парк извозиха събраните чували до градските сметища, а каквото беше допустимо бе предоставено за преработване. Почистванията край хижите припомнят на археологически изследвания. Пласт по слой се открива информация за кулинарната просвета на екскурзианта и неговите хигиенични привички и тази „ просвета “ се събира от труднодостъпните места, където е трупана с години. Наред с големите количества бутилки, консерви и буркани, намирахме и гребени, ножчета за бръснене, паста за зъби, електрически крушки. За по-младите измежду нас най-любопитната находка бяха бутилките Кока-кола с лого на кирилица. Малцина знаеха историята за това, че от 1965 година до началото на 90-те Кока-кола имаше лого на кирилица особено за България.
Хубаво е да осъзнаваме, че до хижите камион за отпадък в никакъв случай не стига. Те нямат сметоизвозване. Всяка консерва, всяка бутилка, качена горе от екскурзианта, би трябвало да бъде свалена до близкия град. От кого? Хижарите не смогват да смъкват боклука на всички туристи, по тази причина пластмасовите и хартиените опаковки всеобщо се изгарят по хижите. Бутилките, консервите и другите трудногорими боклуци са изхвърляни в обособени ями наоколо под хижата. Едва в последните години, откогато обществото стартира да осмисля казуса със затрупващия ни боклук, хижарите започнаха да извозват отпадъците към околните градове.
Снимах акцията и на още една екологична организация Сдружение ОЦОСУР - “Обществен център за околна среда и стабилно развиване ”, които се стремят да трансфорат опазването на околната среда в персонален интерес на всеки човек. Всяко лято те организират палаткови еколагери за доброволци в Екоцентър Езерец. Тази година доброволците се учиха на техники за екостроителство, като измазаха стените на банята с глинена мазилка, направена от локална глина, пясък и плява, и участваха в построяването на улеснения и хубости от рециклирани движимости на плажа на Езерец. Доброволците " съживиха " остаряло черчеве, пребоядисвайки го във радостни цветове. Превърнаха два бракувани сноуборда в плажни пейки и направиха библиотека от изхвърлен ледник.
Почистванията, залесяванията и поддържането на средата са от най-често осъществяваните дейностите посредством доброволци. Това са интензивности, за които няма възрастови ограничавания. Здрав кръст, здрави ръце и предпочитание - единствено това е належащо. За доброволците е значим резултатът, който реализират с активността си - да зарадват хората и да ги накарат да се замислят за средата, в която живеят.
Възкръсналото черчеве към този момент се трансформира в знак на Езерец, дружно с музея на отпадъците, който се намира до него, и летовниците стартират да се замислят за средата, която оставят в завещание.
Има ли потребност добротворството от регулация, в подтекста на дълго чакания закон за доброволчеството?
Не можем да бюрократизираме положителната воля. Неразумно би било да чакаме слагането на доброволчеството в рамки да ни помогне да намерим съидейници за идеите си. Повечето типове доброволчество са спонтанни актове, които нямат потребност от специфична регулация. Според мен откровените доброволците нямат потребност от тласъци. Имат потребност само от това да не им се пречи. С несъразмерни ограничавания рискуваме да отблъснем искащите да оказват помощ.
Организациите, които работят с уязвими групи, разбираемо са по-недоверчиви към доброволците. Процесът по подбора им и построяването на доверие лишава време, а всяко усложняване с бюрократични регистрации и разрешителни ненужно ще затрудни срещата на доброволците с нуждаещите се от тях организации. В последна сметка доброжелателността на доброволците се вижда още първия ден. Даваш му най-трудната или най-мръсната работа и в случай че не се откаже, го каниш да пристигна отново.
Специално доброволците пожарникари имаме горчив опит от работата по правната рамка за активността ни. Пожарникарското доброволчество е обвързвано с много опасности и надлежно със съществени вложения, които ние в качеството си на данъкоплатци вършим, за образованието и оборудването на доброволците. Дейността е регламентирана в Закона за отбрана при бедствия и в две наредби.
През 2014 година с сътрудници от Националната асоциация на доброволците в Република България успяхме да прибавим в Наредбата за доброволните формирования (Наредба за реда за основаване и образуване на активността на доброволните формирования за
попречване или преодоляване на бедствия, пожари и изключителни обстановки и премахване на
последствията от тях) тeкстове, според които доброволците можеха да дават безвъзмездни наряди в пожарната. Дежурствата бяха страховит образец за симбиоза сред доброволци и пожарникари. От една страна предоставяха опция на доброволците след прекосяване на образованията да затвърждават знанията си и да упражняват уменията си в действителна обстановка. От друга страна доброволците оказваха незаменима помощ с безплатния си труд на сведените до най-малко екипи на пожарната. Три години по-късно, през 2017 година, тези текстове бяха отстранени от Наредбата и към момента не можем да ги върнем.
Много огромното отчаяние беше за доброволците, че зад тила ни беше премахнат текстът от Наредбата, макар че представители на Асоциацията участвахме в работните групи по измененията в Наредбата и на нито една среща тематиката за дежурствата не беше дискутирана, даже не бяха внасяни оферти за промени на тези текстове. След края на разискванията, текстът просто беше премахнат от служителите от ПБЗН. Доброволците направихме няколко опита да възразим, демонстрирахме с искане да се върнат текстовете за дежурствата, конференция правихме, само че тематиката не беше публично значима и заглъхна. Много от доброволците пожарникари се демотивираха и се отхвърлиха от донкихотовските борби с вятърни мелници. Насила не можеш да даваш.
Удостоена си с редица награди, измежду които и за повсеместен принос в състезанието „ Граждански будилник “ на Български център за нестопанско право. Какво ти носят тези самопризнания?
Честно казано малко ме стресна тази премия на „ Граждански будилник “ за повсеместен принос. Звучи ми като нещо приключено, нещо завършило, звучи като завършек на кариерата. Извън шегата, премиите ми носят терзание, обаче са мотив да опиша на другите за идеите, около които ги получавам. Наградите са за идеите. Бих се радвала най-малко един човек да се въодушеви за някоя идея и да откри съидейници, с които да трансформира света.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ