`Когато смъртта няма последната дума`: Елен Колева се сбогува с Калин Терзийски
„ Поезията е форма на обич, която не умира дружно с тялото. “ С тези думи актрисата Елен Колева се сбогува с писателя и стихотворец Калин Терзийски, оставяйки обръщение, което звучи повече като молитва, в сравнение с като погребален статус.
В къс, само че извънредно кондензиран с страст текст тя приказва за думите, срещите и за „ Мактуб “ – това предназначение, което събира хората, даже когато животът ги е разделил от дълго време.
„ Благодаря ти за онази обич на думите, в която гибелта няма последната дума “, написа тя, поставяйки поезията като мост сред живота и отвъдното.
История, белязана от стихия и пристрастеност
Прощалните думи на Елен Колева неизбежно връщат към комплицираната и спорна връзка, която двамата имаха преди години – връзка, която нееднократно попадаше в полезрението на медиите и публичното внимание.
Тяхната обич беше всичко друго, само че не и тиха. Публична, мъчителна, изпълнена с крайности – такава, каквато постоянно са връзките сред хора с дълбока сензитивност и креативен натюрел. В оня интервал и двамата говореха намерено за зависимостите, за компликациите, за разрушителните модели, които могат да съществуват паралелно с любовта.
След раздялата пътищата им се разделиха, само че явно не и на равнището на смисъла. В годините по-късно сред тях остана нещо, което не се нуждаеше от пояснение – общ език, построен от думи, книги и претърпяно.
Поезията като финален диалог
В посланието си Елен Колева не приказва за болежка, не търси виновност, не разравя остарели рани. Тя приказва за любовта в най-чистата ѝ форма – онази, която не има, не изисква и не умира.
Споменаването на „ Мактуб “ – „ по този начин е било писано “ – звучи като приемане. Не на гибелта, а на пътя, който двамата са извървели – дружно и поотделно.
С късото „ R.I.P. Калин Терзийски “ и знаците на молитва и бяло сърце, актрисата оставя пространство за тишина. За онази тишина, в която думите към този момент са споделили всичко.
Когато думите остават
Калин Терзийски беше от създателите, които не оставят читателя апатичен – нито в литературата, нито в живота. А може би тъкмо по тази причина прощаването с него идва не посредством фактология, а посредством лирика.
Защото, както написа Елен Колева, гибелта няма последната дума. Последната дума остава за тези, които не престават да обичат – посредством паметта, посредством литературата и посредством безмълвното „ благодаря “.
В къс, само че извънредно кондензиран с страст текст тя приказва за думите, срещите и за „ Мактуб “ – това предназначение, което събира хората, даже когато животът ги е разделил от дълго време.
„ Благодаря ти за онази обич на думите, в която гибелта няма последната дума “, написа тя, поставяйки поезията като мост сред живота и отвъдното.
История, белязана от стихия и пристрастеност
Прощалните думи на Елен Колева неизбежно връщат към комплицираната и спорна връзка, която двамата имаха преди години – връзка, която нееднократно попадаше в полезрението на медиите и публичното внимание.
Тяхната обич беше всичко друго, само че не и тиха. Публична, мъчителна, изпълнена с крайности – такава, каквато постоянно са връзките сред хора с дълбока сензитивност и креативен натюрел. В оня интервал и двамата говореха намерено за зависимостите, за компликациите, за разрушителните модели, които могат да съществуват паралелно с любовта.
След раздялата пътищата им се разделиха, само че явно не и на равнището на смисъла. В годините по-късно сред тях остана нещо, което не се нуждаеше от пояснение – общ език, построен от думи, книги и претърпяно.
Поезията като финален диалог
В посланието си Елен Колева не приказва за болежка, не търси виновност, не разравя остарели рани. Тя приказва за любовта в най-чистата ѝ форма – онази, която не има, не изисква и не умира.
Споменаването на „ Мактуб “ – „ по този начин е било писано “ – звучи като приемане. Не на гибелта, а на пътя, който двамата са извървели – дружно и поотделно.
С късото „ R.I.P. Калин Терзийски “ и знаците на молитва и бяло сърце, актрисата оставя пространство за тишина. За онази тишина, в която думите към този момент са споделили всичко.
Когато думите остават
Калин Терзийски беше от създателите, които не оставят читателя апатичен – нито в литературата, нито в живота. А може би тъкмо по тази причина прощаването с него идва не посредством фактология, а посредством лирика.
Защото, както написа Елен Колева, гибелта няма последната дума. Последната дума остава за тези, които не престават да обичат – посредством паметта, посредством литературата и посредством безмълвното „ благодаря “.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ