Поетеса със сърце на воин е родената във Варна Теа

Поетеса със сърце на боец е родената във Варна Теа Денолюбова. Тя е един от доста морски индивиди, които дебаркират в столицата, а все се оглеждат за фара и вълните. С Теа се познаваме от времето на нейния лиричен дебют – стихосбирката „ Сложи ме на пауза “, с която тя внимателно и нежно, каквото е и излъчването ѝ, стъпи
на българската литературна сцена с едно краче, обуто в пантофката на щастието.Винаги ми е напомняла приказна самодива, която изненадващо е напуснала своята история, с цел да написа историите на другите. След дребна пауза, през 2012 година се появи и стихосбирката „ Боян “, изпълнена още веднъж с доста персонални моменти.Силното наличие на Теа и живота ѝ се усеща и в разказите, с които взе участие в две тематични компилации – „ Моята булчинска рокля “ и „ Бащите не си отиват “. Подобно на двама от обичаните си режисьори – италианеца Паоло Сорентино и испанеца Педро Алмодовар, постоянно оставя следи от претърпени моменти по артистичната си пътека. По финото перо и неналичието на празнословие човек може да познае стила на Теа. От диалога ни, преди премиерата на спектакъла „ Боже мой “ (авторски текст и дебют на сцената на Народния спектакъл „ Иван Вазов “, режисьор Стоян Радев, с присъединяване на Христо Мутафчиев) разбирам, че в чантата ѝ постоянно има пясък, и това не ме изненадва. Винаги съм си мислила, че Теа, сходно на всички морски хора, които познавам, носи солената вода в сърцето си и я употребява като фар в бурното мрачно море на живота.

„ Боже мой “ – авторски дебют на сцената на Народен спектакъл. Как реагира сърцето ти на огромното предизвикателство?   Осъзнавам отговорността на сходно събитие. В писането изминах дълъг път – започнах много рано, с известна пауза, и за мен този текст идва в точния миг и форма. В главата ми е повече от две години, мина през какви ли не метаморфози. Стоян Радев, режисьор на спектакъла, без да желае, се обрече да работи с мен цялостен живот, тъй като някак съумя да трансформира един първичен безпорядък от мисли в пиеса. Помня, че ми сподели да пиша все едно съм влюбена и хвърча. И в този момент, несъмнено, на мен не ми се прави нищо друго. Как би дописала „ Боже мой “ – като молитва, изповед или хвърлена ръкавица? „ Боже мой “ е изповед-изумление –  все пак ние се оправяме. Носим невидимите кръстове, животът ни се разпада, губим обичаните си или пък се влюбваме. Настава същински апокалипсис, а ние продължаваме. Бих дописала „ Боже мой “ като молитва: Боже мой, не ни изоставяй, само че пък в случай че смяташ, че се оправяме добре и без теб, имаш право да довършиш своята история, която бе прекратена... Какъв беше центърът ти в завъртането на сюжета, търсенето на смисъла и Христо Мутафчиев, който се озова в окото на бурята? Истината е, че още щом прочетох „ Жажда “ на Амели Нотомб, си показах, че този текст би трябвало да бъде приспособен за сцена, че е съвършен за моноспектакъл. Не спирах да мисля за него. Отидох при Христо, описах му за концепцията и той, както прави постоянно, не ме остави на мира. И популярност богу. В процеса на писане бях блокирала – тогава се срещнах със Стоян, бях във Варна, на Кубо, несъмнено. След диалога ни изтрих всичко и започнах отначало. Разказах напълно друга история. Но мощният облик на Амели Нотомб остава като откъс и изначално ентусиазъм. Току-що сподели, че текстът ти е въодушевен от „ Жажда “ на Амели Нотомб – една доста ексцентрична, самобитна и смела авторка. Напоследък се изисква в действителност храброст човек освен да съобщи позицията си, само че и да застане до нея със силата на своята персона. Как спасяваш творчеството си, Теа? Лошото е, че в последно време се изисква храброст даже да пресечеш улица. Нещо, което същински ме ужасява. Безумно е, че в главата си всеки ден върша направления, които да изискват допустимо минимум прекосяване по пешеходни пътеки. А тези дребни войни не са на фокус в моя свят, тъй като напълно покрай нас, от другата страна на същото море, има същинска война. И някой там се оправя, неизвестно по какъв начин. Аз съм непримирима и упорита, нямам изключително лек темперамент, а и работя на правилото на китайската капка. Мисля, че това ме избавя. В кръвта ти тече изкуство – татко ти, кино и ефирен оператор, брат ти, артистът Стефан Денолюбов, даже Христо е част от тази креативна върволяк, той е брачен партньор на сестра ти Елица. Какво е да растеш в действителност, която си има и креативно въображение? Имах доста малко, само че доста цялостно и наситено детство. И превъзходни тийнейджърски години. Младост и кеф. През цялото време фамилията ми е до мен и слуша историите ми – мисля, че чудото се крие точно в това. Да чуеш какво има да каже едно ядосано малко момиче, и да вярваш, че ще му се случат велики неща. Защото те не са спирали да ми се случват, в действителност. Според мен майка ми скрито е прошепвала всяка една моя стъпка – всичко, което ми е казвала, продължава да се сбъдва – очевидно това е заложба на майките като в „ Обещание на зората “ на Ромен Гари. Малко преди първата подготовка на „ Боже мой “ с Христо си говорихме, че в случай че някой ми беше споделил, че моя история ще живее на сцена, тогава, когато бях на 10 и стоях на най-високата стълба в двора в къщата ни във Варна – гневна, тъжна и ядосана, – в никакъв случай нямаше да допускам. „ Е, да, само че ние всички знаехме, че в миналото ще се случи “, отвърна ми той. Хубаво е някой различен да знае, само че да не ти споделя. Така пътят е същински извървян.