Един от най-големите ни поети сънува пророчески собствената си смърт
Поетът Димчо Дебелянов сънувал личната си гибел - за това споделя в книгата си сестрата на поета Мария Дебелянова-Григорова.
Поетът подпоручик умира по време на Първата международна война на 2 октомври 1916 година в кръвопролитната борба при завоя на река Черна, в подножието на Пелистер планина, намираща се през днешния ден на територията на Гърция. В последната нощ от своя живот поетът сънувал оракулски сън, огромна локва кръв. Рано на сутринта той споделя с бойците към себе си, че през днешния ден ще бъде погубен. Никой обаче по този начин и не приел думите му на съществено.
" Всички можем да бъдем убити, Димче. Война е това, никой не може да е сигурен, че ще се върне у дома “, дали отговор му по-старите бойци.
Ето по какъв начин разказва последните минути на поета Борис Желев, пълководец на рота в същия полк, в който е и Дебелянов: " Времето бе тъмно и сивият ден предвещаваше нещо злокобно. Подпоручик Дебелянов нервозно пушеше цигара след цигара, обикаляше взводовете и насърчаваше бойците да прибягват напред. Той отиваше ту в предната линия, ту в задните взводове. И този разтревожен дух и популярен стихотворец с персоналния си образец увличаше хората си напред. При една прибежка с цигара в уста и с револвер в ръка злокобният патрон се заби в стомаха на смелия пълководец и той падна мъртъв на земята. Чак вечерта тялото на смелия пълководец бе прибрано в една плевня “.
А на идващия ден е заровено в двора на българската черква в Демирхисар. А за бойните си заслуги починалият посмъртно е почетен с боен медал " За смелост IV-та степен “. Четиринадесет години по-късно, през 1930 година тленните остатъци на подпоручик Дебелянов са върнати и препогребани в родната му Копривщица. Изваждането им от гроба в Демирхисар става в наличието на брат му Илия, актрисата Невена Буюклиева и писателите Димитър Подвързачов и Георги Райчев.
Интересна е историята на основаването на паметника на поета. Скулпторът Иван Лазаров е почетен с достойнството да направи неговото надгробие. Скулпторът споделя, че дълго мислил по какъв начин да наподобява паметника и какви послания да внушава. Един ден при визитата си в Копривщица той видял стара жена да седи умислена пред портичката на къщата си. Това била баба Лила Паралеева, изгубила брачна половинка и сина си в международната война.
Ликът и изражението на безгранична тиха тъга по лицето й внезапно дали концепция на скулптора за това по какъв начин да наподобява бъдещият монумент на Димчо Дебелянов. На паметника нямало да бъде изобразен той, а неговата майка, която не има вяра, че синът й е умрял и продължава да го чака да се върне жив и здрав от фронта.
Баба Лила, която дала концепцията за негов модел, скоро по-късно умряла. Също по този начин умряла и друга стара жена от Копривщица, баба Лала Душкова. Скулптурата " Майка “ е основана и сложена върху гроба на поета през 1934 година Всъщност исторически тази скулптора не е достоверна, защото в реалност майката на Дебелянов умира три години преди него, през 1913 година, до момента в който той е в Школата за запасни офицери.
Казват, че поетите имат необикновено мощна сензитивност и нерядко съумяват да видят не с очите, а със сърцето и душата си това, което останалите хора по този начин и не съумяват да видят. Дали това важи за всички поети, не е ясно, само че е реалност, че Димчо Дебелянов усещал, че ще загине в международната война. Доста преди ранната заран на съдбовния 2 октомври 1916 година той усещал, че краят му наближава и че му е писано да напусне този свят.
Макар и да бил отбил няколко години по-рано военната си работа и не подлежал на готовност, Димчо самичък изискал да отиде на фронта като доброволец. На 29 януари 1916 година той е назначен за пълководец на рота и с бойците си са изпратени на Македонския фронт.
" Аз отивам да извърша патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна жив. Ще блесна като звезда и ще угасна “, споделя поетът със своите близки, преди да напусне родната Копривщица.
Малко знае се, че в действителност по кръщелно удостоверение дребното име на поета е Динчо. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. Според една от легендите, предаващи се в рода, Дебеляновци не са кореняк копривщенци, а се заселват там в края на 15-и век, като идват от великотърновското село (днес град) Дебелец. В знак на благодарност през днешния ден една от улиците в Дебелец носи името на поета.
Първите си стихове дребният Динчо написа като възпитаник в Пловдивската мъжка гимназия, само че ги изгаря, тъй като счита, че те не са сполучливи. Чак 19-годишен, когато към този момент се реалокира да живее с родителите си в София, той събира храброст и разгласява първите си произведения на страниците на списание " Съвременност “, като се подписва с името Димчо Дебелянов, което му се коства по-благозвучно. Записва се да следва в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, само че след 2 години е заставен да прекъсне следването си поради неналичието на средства да се устоя.
Жаждата му за познания обаче е прекомерно мощна и по тази причина той стартира самичък да се образова. Научава самичък три езика: британски, френски и съветски и стартира да превежда огромните европейски поети и драматурзи като Шекспир, Бодлер и Верлен. За да не почине от апетит, Дебелянов е заставен да работи каквото му попадне, като служащ в Метрологичната станция, кореспондент и коректор и даже доближава до стенограф в Народното събрание.
По това време младият стихотворец се среща и с някои от одобрените към този момент имена на български поети и писатели като: Николай Лилиев, Николай Райнов, Георги Райчев, Йордан Йовков, Константин Константинов. Не след дълго приятелите стартират да издават и списание " Звено “.
По време на Балканската война Димчо Дебелянов взе участие като редови войник в състава на 22-ри пехотен Тракийски полк и се бори в района на Самоков. След края на войната подава молба да бъде назначен като преподавател, само че молбата му е отхвърлена. С ходатайството на свои познати той е взет на работа в Сметната палата против алегорично възнаграждение.
Когато избухва Първата международна война, работата в Сметната палата се явява добре пристигнала, защото работещите там не могат да бъдат мобилизирани и изпратени на фронта. Дебелянов обаче не може да си показа да стои на топло в канцеларията, до момента в който останалите се бият за родината. И той самичък подава молба да бъде мобилизиран като доброволец. Молбата му, несъмнено, е призната. В тези години всеки боец е необходим на фронта.
В началото на януари 1916 година Димчо Дебелянов получава по този начин мечтаната повиквателна. Зачислен е в 22-ри пехотен Тракийски полк, който е в състава на Втора бригада от Седма пехотна Рилска дивизия. А 10 месеца по-късно поетът подпоручик Димчо Велев Дебелянов умира, като оставя завинаги името си вписано в Пантеона на българското величие. Дори и на фронта под непрекъснатото свистене на патроните поетът не стопира да написа. Там той основава цикъла от шест стихотворения, озаглавен " Тиха победа “, напомня " Телеграф ".
Поетът подпоручик умира по време на Първата международна война на 2 октомври 1916 година в кръвопролитната борба при завоя на река Черна, в подножието на Пелистер планина, намираща се през днешния ден на територията на Гърция. В последната нощ от своя живот поетът сънувал оракулски сън, огромна локва кръв. Рано на сутринта той споделя с бойците към себе си, че през днешния ден ще бъде погубен. Никой обаче по този начин и не приел думите му на съществено.
" Всички можем да бъдем убити, Димче. Война е това, никой не може да е сигурен, че ще се върне у дома “, дали отговор му по-старите бойци.
Ето по какъв начин разказва последните минути на поета Борис Желев, пълководец на рота в същия полк, в който е и Дебелянов: " Времето бе тъмно и сивият ден предвещаваше нещо злокобно. Подпоручик Дебелянов нервозно пушеше цигара след цигара, обикаляше взводовете и насърчаваше бойците да прибягват напред. Той отиваше ту в предната линия, ту в задните взводове. И този разтревожен дух и популярен стихотворец с персоналния си образец увличаше хората си напред. При една прибежка с цигара в уста и с револвер в ръка злокобният патрон се заби в стомаха на смелия пълководец и той падна мъртъв на земята. Чак вечерта тялото на смелия пълководец бе прибрано в една плевня “.
А на идващия ден е заровено в двора на българската черква в Демирхисар. А за бойните си заслуги починалият посмъртно е почетен с боен медал " За смелост IV-та степен “. Четиринадесет години по-късно, през 1930 година тленните остатъци на подпоручик Дебелянов са върнати и препогребани в родната му Копривщица. Изваждането им от гроба в Демирхисар става в наличието на брат му Илия, актрисата Невена Буюклиева и писателите Димитър Подвързачов и Георги Райчев.
Интересна е историята на основаването на паметника на поета. Скулпторът Иван Лазаров е почетен с достойнството да направи неговото надгробие. Скулпторът споделя, че дълго мислил по какъв начин да наподобява паметника и какви послания да внушава. Един ден при визитата си в Копривщица той видял стара жена да седи умислена пред портичката на къщата си. Това била баба Лила Паралеева, изгубила брачна половинка и сина си в международната война.
Ликът и изражението на безгранична тиха тъга по лицето й внезапно дали концепция на скулптора за това по какъв начин да наподобява бъдещият монумент на Димчо Дебелянов. На паметника нямало да бъде изобразен той, а неговата майка, която не има вяра, че синът й е умрял и продължава да го чака да се върне жив и здрав от фронта.
Баба Лила, която дала концепцията за негов модел, скоро по-късно умряла. Също по този начин умряла и друга стара жена от Копривщица, баба Лала Душкова. Скулптурата " Майка “ е основана и сложена върху гроба на поета през 1934 година Всъщност исторически тази скулптора не е достоверна, защото в реалност майката на Дебелянов умира три години преди него, през 1913 година, до момента в който той е в Школата за запасни офицери.
Казват, че поетите имат необикновено мощна сензитивност и нерядко съумяват да видят не с очите, а със сърцето и душата си това, което останалите хора по този начин и не съумяват да видят. Дали това важи за всички поети, не е ясно, само че е реалност, че Димчо Дебелянов усещал, че ще загине в международната война. Доста преди ранната заран на съдбовния 2 октомври 1916 година той усещал, че краят му наближава и че му е писано да напусне този свят.
Макар и да бил отбил няколко години по-рано военната си работа и не подлежал на готовност, Димчо самичък изискал да отиде на фронта като доброволец. На 29 януари 1916 година той е назначен за пълководец на рота и с бойците си са изпратени на Македонския фронт.
" Аз отивам да извърша патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна жив. Ще блесна като звезда и ще угасна “, споделя поетът със своите близки, преди да напусне родната Копривщица.
Малко знае се, че в действителност по кръщелно удостоверение дребното име на поета е Динчо. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. Според една от легендите, предаващи се в рода, Дебеляновци не са кореняк копривщенци, а се заселват там в края на 15-и век, като идват от великотърновското село (днес град) Дебелец. В знак на благодарност през днешния ден една от улиците в Дебелец носи името на поета.
Първите си стихове дребният Динчо написа като възпитаник в Пловдивската мъжка гимназия, само че ги изгаря, тъй като счита, че те не са сполучливи. Чак 19-годишен, когато към този момент се реалокира да живее с родителите си в София, той събира храброст и разгласява първите си произведения на страниците на списание " Съвременност “, като се подписва с името Димчо Дебелянов, което му се коства по-благозвучно. Записва се да следва в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, само че след 2 години е заставен да прекъсне следването си поради неналичието на средства да се устоя.
Жаждата му за познания обаче е прекомерно мощна и по тази причина той стартира самичък да се образова. Научава самичък три езика: британски, френски и съветски и стартира да превежда огромните европейски поети и драматурзи като Шекспир, Бодлер и Верлен. За да не почине от апетит, Дебелянов е заставен да работи каквото му попадне, като служащ в Метрологичната станция, кореспондент и коректор и даже доближава до стенограф в Народното събрание.
По това време младият стихотворец се среща и с някои от одобрените към този момент имена на български поети и писатели като: Николай Лилиев, Николай Райнов, Георги Райчев, Йордан Йовков, Константин Константинов. Не след дълго приятелите стартират да издават и списание " Звено “.
По време на Балканската война Димчо Дебелянов взе участие като редови войник в състава на 22-ри пехотен Тракийски полк и се бори в района на Самоков. След края на войната подава молба да бъде назначен като преподавател, само че молбата му е отхвърлена. С ходатайството на свои познати той е взет на работа в Сметната палата против алегорично възнаграждение.
Когато избухва Първата международна война, работата в Сметната палата се явява добре пристигнала, защото работещите там не могат да бъдат мобилизирани и изпратени на фронта. Дебелянов обаче не може да си показа да стои на топло в канцеларията, до момента в който останалите се бият за родината. И той самичък подава молба да бъде мобилизиран като доброволец. Молбата му, несъмнено, е призната. В тези години всеки боец е необходим на фронта.
В началото на януари 1916 година Димчо Дебелянов получава по този начин мечтаната повиквателна. Зачислен е в 22-ри пехотен Тракийски полк, който е в състава на Втора бригада от Седма пехотна Рилска дивизия. А 10 месеца по-късно поетът подпоручик Димчо Велев Дебелянов умира, като оставя завинаги името си вписано в Пантеона на българското величие. Дори и на фронта под непрекъснатото свистене на патроните поетът не стопира да написа. Там той основава цикъла от шест стихотворения, озаглавен " Тиха победа “, напомня " Телеграф ".
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ