Мамо, ти не ми обръщаш внимание!
Подобно на поговорката „ На обущаря децата вървят боси “, и моите деца не могат да се похвалят с непрекъснатото внимание на майка си.
Аз съм преподавател. Много пъти съм чувала, че „ непознатите “ деца са по-важни за мен от личните ми. Истината е, че нямам „ непознати “ деца. Всички са си „ мои “ и ги обичам. Вълнувам се с техните достижения, техните паники и наслади. Особено в актуалната конюнктура, в която работим отдалечено (съвсем сполучливо, сред другото), се постанова обособяване на още повече време и внимание.
Бих се нарекла работохолик. Дори от родилния дом давах съвещания по телефона.
Със сигурност не пиша това обаче, с цел да ви описвам за себе си и за своята работа.
Майките постоянно изпитваме възприятие на виновност точно заради неналичието на задоволително внимание към личните ни деца. Мисля си какъв брой бързо порастват, по какъв начин учениците ми се сменят всяка година или през две и в последна сметка отлитат от гнездото ми. Да, оставям трайни следи у тях, изигравам огромна роля за техния предстоящ житейски път, трансформирам ги към положително, оказвам помощ им да открият себе си… И въпреки всичко се запитвам от време на време дали си коства. Дали не пропущам някакви доста значими неща в живота на личните си деца. Дари едното не е за сметка на другото и дали един ден няма да скърбя горчиво.
Сигурна съм, че доста работещи майки си задават сходни въпроси. И сякаш отговорите са в компромисите.
Затова е значимо да си повтаряме, че вършим всичко по силите ни. Със сигурност нашите деца не биха желали да имат майки, чийто живот се върти единствено и само към тях – да нямат другари, да нямат странични занимания, да нямат други ползи, а вкопчени в детето си. Също толкоз значимо е обаче да намерим салдото – да си повтаряме, че от време на време децата споделят всякакви неща в миг на яд, без да го мислят в действителност.
Ако четете задоволително приказки на децата си; в случай че ги извеждате на разходки; в случай че намирате време да играете с тях, да ги изслушате, утешите, прегърнете; в случай че пренебрегвате себе си, с цел да зарадвате тях; в случай че държите ръката им, до момента в който заспят, макар че ви чака още толкоз работа, която може да свършите единствено вечер… вие сте суперродител. Вие вършиме всичко допустимо. И то е задоволително. И то се цени. И то е значимо.
Децата са празник, който е с нас единствено за малко. После към този момент не са деца. После губят онази чистосърдечност, която разтапя сърцето ни. Но от нас зависи да станат положителни хора. Така имам вяра и че би трябвало да се възпитават децата – не да бъдат отличници в учебно заведение, а да бъдат отличници в живота – почтени, положителни и пълноценни хора. А ние, майките, постоянно ще бъдем до тях и те постоянно ще си останат нашите бебета.
Цветелина Велчева ©
