Kaкви са различните образи на смъртта в седмото изкуство?
Почти няма филм или текст, в които гибелта да не тегне с цялата си мрачна хубост. Това е може би тематика №1, доста по-сериозна от тематиката за любовта в киното. Това каза културологът Николай Колев в предаването " Сториборд " на радио " Фокус " с водещ Благой Д. Иванов. Повод за диалога е настоящият в киноафиша хорър " Последен излаз: Наследство “, който е поредна част от дългогодишната и извънредно сполучлива във финансово отношение поредица Final Destination.
" Седмият щемпел “ на Ингмар Бергман от 1957 година гостът дефинира като " тежко образован и грациозен роман за Средновековието “, в който той прави поклон към знаенето на предишното. " Тогава той към момента не е вдлъбнат по Зигмунд Фройд. Бергман показва какъв брой е вътре в цялата просвета и хармония на междинните епохи, в това число с визията на гибелта, която води в този хоровод. Филмът приключва перверзно оптимистично, изключително като за Бергман, с това кой се измъква от този хоровод на гибелта – актьорът “, описа Колев.
Водещият на " Сториборд “ отличи два иконични облика във кино лентата – играта на шах на основния воин със Смъртта и танцът със Смъртта, така наречен Danse Macabre. " Това е един феодален сюжет, който е трансцендентен. Танцът на хълма е може би най-брилянтният, естетизиран и символичен облик в киното, който може да те накара да настръхнеш “, разяснява Иванов.
На символно равнище гибелта участва в 95% от киното, означи Колев. В " Балада за Нараяма “ на Шохей Имамура от 1983 година обликът на гибелта действително не участва, само че има подготовка и предпочитание за нея. " Тук приказваме за доста характерна просвета – всяка просвета на изчерпаемите запаси, която ритуално изоставя възрастните хора, с цел да не са в тежест. Това говорене за Нараяма като за едно прелестно място, където старците ще се любуват преди края на живота си, в действителност ние виждаме в буквалността на един рид, посипан с кости, върху който гарвани чакат новия дъртак, който ще бъде донесен на раменете на неговия наследник и ще бъде зарязан “, описа той.
В " Любов “ на Михаел Ханеке от 2012 година гибелта е всеприсъстваща, в злокобни нейни проявления. " Какво по-зловещо от това да умираш дружно с индивида, с който си прекарал петдесет години от живота си, в чието тяло и душа си бил влюбен, колегата в живота ти, с който си стигнал до там да споделиш своя и неговия разпад, тоталното разлагане на личността, на тялото “, разяснява Колев, а съгласно ведещия Иванов емблематични са облиците на гибелта във филмите " Ах, този джаз “ на Боб Фоси от 1979 година, " Хелбой ІІ: Златната войска “ на Гийермо дел Торо от 2008 година, " Маската на алената гибел “ от 1964 година по роман на Едгар Алан По и с присъединяване на паметния Винсънт Прайс. Николай Колев пък на собствен ред уточни " Смърт във Венеция “ на Лукино Висконти от 1971 година по новелата на Томас Ман, " Не познавате Джак “ на Бари Левинсън от 2010 година и " Евтаназаторът “ от 2017 година Той отличи и режисьорския дебют на Димитър Стоянович " Плът “ като акцентира, че там " гибелта участва на толкоз доста разнообразни равнища – и като изказ, и като визия, и като дребни смигвания във кино лентата, едни зацикляния в сегашното, които се отприщват в бъдещето “, разяснява културологът.
" Седмият щемпел “ на Ингмар Бергман от 1957 година гостът дефинира като " тежко образован и грациозен роман за Средновековието “, в който той прави поклон към знаенето на предишното. " Тогава той към момента не е вдлъбнат по Зигмунд Фройд. Бергман показва какъв брой е вътре в цялата просвета и хармония на междинните епохи, в това число с визията на гибелта, която води в този хоровод. Филмът приключва перверзно оптимистично, изключително като за Бергман, с това кой се измъква от този хоровод на гибелта – актьорът “, описа Колев.
Водещият на " Сториборд “ отличи два иконични облика във кино лентата – играта на шах на основния воин със Смъртта и танцът със Смъртта, така наречен Danse Macabre. " Това е един феодален сюжет, който е трансцендентен. Танцът на хълма е може би най-брилянтният, естетизиран и символичен облик в киното, който може да те накара да настръхнеш “, разяснява Иванов.
На символно равнище гибелта участва в 95% от киното, означи Колев. В " Балада за Нараяма “ на Шохей Имамура от 1983 година обликът на гибелта действително не участва, само че има подготовка и предпочитание за нея. " Тук приказваме за доста характерна просвета – всяка просвета на изчерпаемите запаси, която ритуално изоставя възрастните хора, с цел да не са в тежест. Това говорене за Нараяма като за едно прелестно място, където старците ще се любуват преди края на живота си, в действителност ние виждаме в буквалността на един рид, посипан с кости, върху който гарвани чакат новия дъртак, който ще бъде донесен на раменете на неговия наследник и ще бъде зарязан “, описа той.
В " Любов “ на Михаел Ханеке от 2012 година гибелта е всеприсъстваща, в злокобни нейни проявления. " Какво по-зловещо от това да умираш дружно с индивида, с който си прекарал петдесет години от живота си, в чието тяло и душа си бил влюбен, колегата в живота ти, с който си стигнал до там да споделиш своя и неговия разпад, тоталното разлагане на личността, на тялото “, разяснява Колев, а съгласно ведещия Иванов емблематични са облиците на гибелта във филмите " Ах, този джаз “ на Боб Фоси от 1979 година, " Хелбой ІІ: Златната войска “ на Гийермо дел Торо от 2008 година, " Маската на алената гибел “ от 1964 година по роман на Едгар Алан По и с присъединяване на паметния Винсънт Прайс. Николай Колев пък на собствен ред уточни " Смърт във Венеция “ на Лукино Висконти от 1971 година по новелата на Томас Ман, " Не познавате Джак “ на Бари Левинсън от 2010 година и " Евтаназаторът “ от 2017 година Той отличи и режисьорския дебют на Димитър Стоянович " Плът “ като акцентира, че там " гибелта участва на толкоз доста разнообразни равнища – и като изказ, и като визия, и като дребни смигвания във кино лентата, едни зацикляния в сегашното, които се отприщват в бъдещето “, разяснява културологът.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ