Почти няма българско участие в Евровизия“, което да не е

Почти няма българско присъединяване в „ Евровизия “, което да не е било придружено от кавги, подозрения и остри публични реакции. От дебюта ни в състезанието до през днешния ден изборът на представители, песни и концепции непроменяемо поражда разногласия – дали артистите са подобаващи, дали песните са задоволително „ български “, дали решенията се взимат по художествени критерии или подмолно.

Актуалният проблем с името на Дара е единствено следващото доказателство за тази наклонност. Критиките варират от изказвания, че тя е прекомерно комерсиална и несъответствуваща за формата на „ Евровизия “, до съмнения, че зад избора ѝ стоят продуценти и вътрешни сделки, а не чисто артистични причини. Но това надалеч не е ново събитие.

 

Началото: 2005 и първият огромен скандал

 

Историята на българските евровизионни кавги стартира още през 2005 година, когато България дебютира с група „ Каффе “. Националният край се трансформира в същинска драма – Слави Трифонов обществено декларира, че състезанието е „ платен “, и в непосредствено предаване по Българска национална телевизия слиза от сцената дружно със Софи Маринова, обявявайки, че двамата се отдръпват от конкуренцията. Въпреки това „ Каффе “ печелят с над 50% от гласовете – към 76 000 от общо 152 000, против близо 48 000 за песента на Слави. „ България не е за обмен “, избухна тогава Трифонов.

 

Първите рецензии към облика и концепцията

 

През 2006 година Мариана Попова реализира по-добро класиране, само че и тя не е подмината от рецензии. Те обаче не са свързани със скандално държание, а с облика и концепцията – песента „ Let Me Cry “ е възприета от част от публиката като прекомерно трагична и тежка за формат като „ Евровизия “.

 

Пробивът и разочарованията

 

Истинският пробив идва през 2007 година с Елица и Стунджи и песента „ Вода “. България за първи път влиза в топ 5, а комбинацията от фолклор и съвременно звучене е възприета като истинска и смела.

 

Две години по-късно, през 2009 година, следва един от най-големите публични сривове – изборът на Краси Аврамов. Скандалът към песента „ Illusion “ провокира всеобщо неодобрение, насмешки и обвинявания в липса на професионализъм, а присъединяване остава като един от най-противоречивите моменти в българската евровизионна история.

 

Години на разногласия и обвинявания

 

В идващите години България стартира да сменя формати – ту вътрешен избор, ту национални финали. Участията на Поли Генова (2011) и Софи Маринова (2012) са придружени от бурни реакции. Споровете се въртят към песните, концепциите и въпроса до каква степен те са „ подобаващи за Евровизия “.

 

Песента „ Любов без граници “ на Софи Маринова е обект на рецензии поради аранжимента, а обществени персони насочат обвинявания в плагиатство. Подобни съмнения се появяват и към Поли Генова, чието присъединяване също е съпроводено от обвинявания за сходства с ария на Джъстийн Бийбър.

 

Завръщането на Елица и Стунджи през 2013 година още веднъж отваря дебата за залагането на познати имена за сметка на нови актьори. Песента е възприета като по-слаба, а изборът – като лишен от храброст.

 

„ Златният интервал “, който също не минава без кавги

 

Често като „ златен интервал “ се дефинират 2016 и 2017 година През 2016 година Поли Генова взе участие с песента „ If Love Was a Crime “. Още след избора ѝ се появяват мнения, че песента е прекомерно комерсиална и незадоволително достоверна. Въпреки това резултатът е впечатляващ – България се класира за финала, а песента се трансформира в интернационален шлагер.

 

През 2017 година Кристиян Костов е определен посредством вътрешен избор с песента „ Beautiful Mess “. Веднага стартират разногласия – за възрастта му, за поданството му и за това дали в действителност съставлява България. Въпреки всички подозрения той реализира най-високото класиране в историята ни – второ място на финала.

 

Скандалите като непрекъсната големина

 

Дори в годините на най-големи триумфи свадите не изчезват – те просто трансформират формата си. Фокусът се измества към ролята на продуцентските компании, към въпроса кой действително взима решенията и към чувството за „ затворен кръг “. Името на продуцентската компания Intelligent Music стартира да се загатва все по-често, а дружно с триумфите идват и обвиняванията в монопол и липса на опция.

 

Паралелно с това България неколкократно се отдръпва от състезанието по публични финансови и организационни аргументи – още един мотив за диспути и съмнения.