Дали това е краят на Дубай?
Почти девет от всеки 10 поданици на Дубай нямат статута на локални жители — надалеч най-високият дял измежду всички огромни градове в света. В Обединените арабски емирства, като цяло, към 10 милиона от 11,4 милиона поданици са задгранични жители. Мнозина са от Англия или Съединените щати, само че още повече са гастарбайтери, които правят обслужващите действия, от които градът зависи, и нормално идват от Южна и Югоизточна Азия, и от по-широкия Близък изток. Дори пътно нарушаване може да докара до експулсиране. Гражданството се дефинира съвсем напълно съгласно произхода; съзнателно е направено извънредно мъчно дори за дълготрайни задгранични поданици или техните деца да станат жители на Емирствата, даже след десетилетия живот и работа там. Системата е основана да разчита на мигранти, като в същото време ги държи с краткотраен статут. При това състояние е извънредно мъчно човек да пусне корени, да принадлежи, да се привърже.
Това е град на потоци — проведен към летище, което свързва хиляди направления, и свободно комерсиално пристанище, което канализира световните доставки. Това е център, фокусиран върху привличането на хора и техните пари и даването на благоприятни условия да се печелят и харчат още повече пари.
Известно време този модел работеше извънредно добре. Дубай набъбна от към 917 000 поданици през 2000 до съвсем четири милиона през днешния ден, като почти учетвори популацията си за четвърт век — един от най-бързите растежи на който и да е огромен град в света. Той се изкачи до нивото на водещите международни финансови центрове, като в този момент е на към 11-о място в класациите, служейки като основен финансов хъб за Близкия изток, Африка и Южна Азия.
Градът е дом на повече от 81 000 милионери (брой, който се удвои от 2014 до 2024), в това число над 200 центимилионери (притежатели на инвестируеми активи на стойност минимум 100 милиона долара) и 20 милиардери. Само през предходната година се очакваше към 9 800 милионери да се реалокират в Емирствата, като донесат почти 63 милиарда $ персонално благосъстояние — повече от който и да е различен град в света. Днес Дубай се подрежда директно след Ню Йорк и Лондон, и пред одобрени световни градове като Токио, Сингапур, Цюрих, Париж, Франкфурт, Лос Анджелис и Чикаго по способността си да притегля световен висококвалифициран личен състав, съгласно данни на LinkedIn, обхващащи повече от един милиард работещи в интелектуалната сфера.
Нищо чудно, че моделът на Дубай намира почитатели. Други градове — в това число Риад в Саудитска Арабия, Истанбул, Маями или Доха в Катар — се пробват да възприемат някакво сходство на същата съществена формула, с цел да се конкурират за същата каста от хора.
Ала тази възпроизводимост значи, че тези градове са заменяеми. Ако един се провали, различен заема мястото му. Елитите могат да се стрелкат сред тях, тъй като в случай че изпитват същинска обвързаност, тя е някъде другаде. Дубай се трансформира в място за конференции, панаири на изкуството и събития от вида, които световно мобилните хора обичат да посещават, само че които могат да се реалокират и другаде.
Този нов вид град е в изострен раздор с предишното. През по-голямата част от човешката история хората са живеели и работили на едно и също място, и градовете са се развивали към този главен факт. Те се трансформират, възвръщат се след пожари и бедствия, стават по-богати или от време на време по-бедни, само че черпят устойчивостта си от своята вкорененост — от обстоятелството, че хората усещат, че принадлежат там. Да кажеш " аз съм нюйоркчанин “, или лондончанин, или " аз съм от Питсбърг “, Детройт, Рим или Барселона — това не е просто география. Тук се съдържа бездънен нюх за история, обвързаност и смисъл, персонална еднаквост, а не просто трансакция. Тези идентичности са комплицирани и неравни, само че са основни. Това е един от главните способи, по които хората дават отговор на въпросите кои са те и къде са техните корени. Това кара хората да се връщат, да устояват и да възвръщат, без значение от всичко.
Този тип еднаквост има дълбоки корени. Дълго преди фабриките или финансовите пазари, хората са пускали корени там, където живеят, и в общностите, които построяват. Мястото, родството и споделеният метод на живот са били главните детайли на човешката еднаквост. Маркс разказва по какъв начин индустриалният капитализъм отчуждава служащите от труда им, един от различен и от чувството им за надзор върху личната им орис. Но има и по-дълбока форма на отчуждение, с доста по-дълга история, и тя е обвързвана с идентичността, която извличаме от мястото, от вкъщи, от общността. Този източник на еднаквост в този момент се разрушава.
Колкото по-мобилни ставаме, преминавайки през граници и от град на град, толкоз повече копнеем за идентичността, която в миналото идваше от вкоренеността в мястото. Тази цепнатина е в основата на огромна част от днешните обществени и политически разтърсвания, подбуждаща гнева, който зарежда популистки придвижвания, и трибализма, който разделя обществата. Тя подтиква също търсенето на принадлежност, което се излива в локалната политика, онлайн общностите и виртуалните светове. И се демонстрира в търсенето на квартали и общности, които към момента могат да дадат чувство за дом — нещо, което в резултат на пандемията се прояви пределно ясно.
" Файнаншъл Таймс “ писа неотдавна, че Дубай ще преживее актуалните разтърсвания точно тъй като, даже да има хора, живели там от стотици години, " частицата, която светът вижда, може би е най-близкото нещо на земята до табула раза “. Такова място не слага условия към вашата еднаквост или преданост, отразявайки концепцията на урбаниста Джеймс Хауърд Кънстлър за " география на никъдето “. И въпреки всичко това може да се окаже неговият съдбовен минус: самото качество, което го прави потребен, го прави в последна сметка сменяем.
Дубай, като че ли роден от пустинята и подвластен от репутацията си на елементарен и комфортен живот, евентуално е прекомерно огромен, с цел да се провали. Въпреки това водачите на Емирствата наподобява са осъзнали опасността за този деликатно построен имидж. Сега те даже изискват от жителите да не популяризират фотоси или видеа от бомбените провали, обяснявайки, че не желаят да се разкрива местоположението на значими обекти, които са били обект на офанзива. Правителството предизвести, че тези, които не съблюдават разпоредбите, може да бъдат задържани.
Войната е увещание, че никой град, без значение какъв брой динамичен и блестящ е, не може да си " купи “ излаз от стихията на историята и географията. Всяко съществено разтърсване — вихър, пожар, пандемия, война, терористична офанзива или неочаквана смяна в данъчните закони — може да накара мобилните и непривързани съвременници да потърсят друго безвредно леговище. Това е главното несъгласие на този нов вид ефимерен метрополис. За мнозина това не е същински дом. Така че, когато играта загрубее, какво би ги задържало там?
*Richard Florida, Could This Be the End of Dubai? The New York Times
Това е град на потоци — проведен към летище, което свързва хиляди направления, и свободно комерсиално пристанище, което канализира световните доставки. Това е център, фокусиран върху привличането на хора и техните пари и даването на благоприятни условия да се печелят и харчат още повече пари.
Известно време този модел работеше извънредно добре. Дубай набъбна от към 917 000 поданици през 2000 до съвсем четири милиона през днешния ден, като почти учетвори популацията си за четвърт век — един от най-бързите растежи на който и да е огромен град в света. Той се изкачи до нивото на водещите международни финансови центрове, като в този момент е на към 11-о място в класациите, служейки като основен финансов хъб за Близкия изток, Африка и Южна Азия.
Градът е дом на повече от 81 000 милионери (брой, който се удвои от 2014 до 2024), в това число над 200 центимилионери (притежатели на инвестируеми активи на стойност минимум 100 милиона долара) и 20 милиардери. Само през предходната година се очакваше към 9 800 милионери да се реалокират в Емирствата, като донесат почти 63 милиарда $ персонално благосъстояние — повече от който и да е различен град в света. Днес Дубай се подрежда директно след Ню Йорк и Лондон, и пред одобрени световни градове като Токио, Сингапур, Цюрих, Париж, Франкфурт, Лос Анджелис и Чикаго по способността си да притегля световен висококвалифициран личен състав, съгласно данни на LinkedIn, обхващащи повече от един милиард работещи в интелектуалната сфера.
Нищо чудно, че моделът на Дубай намира почитатели. Други градове — в това число Риад в Саудитска Арабия, Истанбул, Маями или Доха в Катар — се пробват да възприемат някакво сходство на същата съществена формула, с цел да се конкурират за същата каста от хора.
Ала тази възпроизводимост значи, че тези градове са заменяеми. Ако един се провали, различен заема мястото му. Елитите могат да се стрелкат сред тях, тъй като в случай че изпитват същинска обвързаност, тя е някъде другаде. Дубай се трансформира в място за конференции, панаири на изкуството и събития от вида, които световно мобилните хора обичат да посещават, само че които могат да се реалокират и другаде.
Този нов вид град е в изострен раздор с предишното. През по-голямата част от човешката история хората са живеели и работили на едно и също място, и градовете са се развивали към този главен факт. Те се трансформират, възвръщат се след пожари и бедствия, стават по-богати или от време на време по-бедни, само че черпят устойчивостта си от своята вкорененост — от обстоятелството, че хората усещат, че принадлежат там. Да кажеш " аз съм нюйоркчанин “, или лондончанин, или " аз съм от Питсбърг “, Детройт, Рим или Барселона — това не е просто география. Тук се съдържа бездънен нюх за история, обвързаност и смисъл, персонална еднаквост, а не просто трансакция. Тези идентичности са комплицирани и неравни, само че са основни. Това е един от главните способи, по които хората дават отговор на въпросите кои са те и къде са техните корени. Това кара хората да се връщат, да устояват и да възвръщат, без значение от всичко.
Този тип еднаквост има дълбоки корени. Дълго преди фабриките или финансовите пазари, хората са пускали корени там, където живеят, и в общностите, които построяват. Мястото, родството и споделеният метод на живот са били главните детайли на човешката еднаквост. Маркс разказва по какъв начин индустриалният капитализъм отчуждава служащите от труда им, един от различен и от чувството им за надзор върху личната им орис. Но има и по-дълбока форма на отчуждение, с доста по-дълга история, и тя е обвързвана с идентичността, която извличаме от мястото, от вкъщи, от общността. Този източник на еднаквост в този момент се разрушава.
Колкото по-мобилни ставаме, преминавайки през граници и от град на град, толкоз повече копнеем за идентичността, която в миналото идваше от вкоренеността в мястото. Тази цепнатина е в основата на огромна част от днешните обществени и политически разтърсвания, подбуждаща гнева, който зарежда популистки придвижвания, и трибализма, който разделя обществата. Тя подтиква също търсенето на принадлежност, което се излива в локалната политика, онлайн общностите и виртуалните светове. И се демонстрира в търсенето на квартали и общности, които към момента могат да дадат чувство за дом — нещо, което в резултат на пандемията се прояви пределно ясно.
" Файнаншъл Таймс “ писа неотдавна, че Дубай ще преживее актуалните разтърсвания точно тъй като, даже да има хора, живели там от стотици години, " частицата, която светът вижда, може би е най-близкото нещо на земята до табула раза “. Такова място не слага условия към вашата еднаквост или преданост, отразявайки концепцията на урбаниста Джеймс Хауърд Кънстлър за " география на никъдето “. И въпреки всичко това може да се окаже неговият съдбовен минус: самото качество, което го прави потребен, го прави в последна сметка сменяем.
Дубай, като че ли роден от пустинята и подвластен от репутацията си на елементарен и комфортен живот, евентуално е прекомерно огромен, с цел да се провали. Въпреки това водачите на Емирствата наподобява са осъзнали опасността за този деликатно построен имидж. Сега те даже изискват от жителите да не популяризират фотоси или видеа от бомбените провали, обяснявайки, че не желаят да се разкрива местоположението на значими обекти, които са били обект на офанзива. Правителството предизвести, че тези, които не съблюдават разпоредбите, може да бъдат задържани.
Войната е увещание, че никой град, без значение какъв брой динамичен и блестящ е, не може да си " купи “ излаз от стихията на историята и географията. Всяко съществено разтърсване — вихър, пожар, пандемия, война, терористична офанзива или неочаквана смяна в данъчните закони — може да накара мобилните и непривързани съвременници да потърсят друго безвредно леговище. Това е главното несъгласие на този нов вид ефимерен метрополис. За мнозина това не е същински дом. Така че, когато играта загрубее, какво би ги задържало там?
*Richard Florida, Could This Be the End of Dubai? The New York Times
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ