Почина журналистката Соня Гълъбарова |
Починала е Соня Гълъбарова.
Преди години бяхме доста близки. Разказах ѝ по какъв начин като студент, още преди да стартира работа във вестник, съм си лепял нейни публикации на стената и съм се опитвал да ги напиша като нея. Ходех на събитията, на които можеше и тя да бъде и пишех дописка, а на сутринта сравнявах какво е написала Соня и до каква степен моят текст се приближава до нейния.
Когато започнах да работя във вестник, ми дадоха сектор войска, а аз желаех обществен сектор, тъй като за мен това беше върхът на публицистиката. Всъщност и до момента считам, че това е най-хубавият и най-труден сектор.
Един ден, когато към този момент работех в " Новинар " и към този момент бях в обществения сектор, попаднахме на едно и също събитие със Соня - някаква стачка в Сопот. И двамата написахме по една страница репортаж. На другия ден тя ми се обади и сподели - твоят е станал по-добър.
Вероятно от този ден станах неин възпитаник. Дотогава единствено ѝ се възхищавах, само че някъде от 2002 година в продължение на няколко години бяхме неразделни. От нея се научих по какъв начин да провокирам почит. При нея за пръв път видях какво значи, че публицистите са четвъртата власт и какъв брой грижливо би трябвало да се отнасяш с това. От нея се научих по какъв начин да повеждам безсмислени привидно диалози, с които добивам най-ценната информация и по какъв начин да я употребявам. Тя ме срещна с най-важните по това време хора в ресора и ме научи по какъв начин да вадя новините от извора и да заобикалям пиарите.
Бяхме странна двойка. С двойна разлика в годините, а все дружно и със самочувствието, че никой не може да ни се опре.
Предполагам, че оттогава съм спрял да имам какъвто и да е боязън от политици. Точно противоположното - научих, че те зависят от мен, а не аз от тях.
Соня имаше една графа - Орисия. Сторита за покъртителните ориси на елементарни хора, които никой не би забелязал, в случай че тя не разкажеше за тях. От нея се научих да се вглеждам в орисите на хората. И имам вяра, че животът на всеки човек може да се опише с няколко фрази, с къс роман за сюблимния миг в живота му, в който той е имал избор и е взел решение, което е белязало живота му вечно. Или е нямал избор и ориста е взела решението вместо него.
После пътищата ни се разделиха. Тя си гледаше внучето, дребното Сонче, аз правех кариера. Получаваше ми се ненадейно добре и несъмнено доста хора са се питали каква е тайната. Тя беше тайната. Беше ми предала опита, който не беше имала шанса да употребява за себе си. И ми беше построила самочувствието, че щом тя ме е учила, към този момент мога всичко.
Не намерих наша обща снимка от времето, в което я помня, а не желая да я помним от фотосите в последните й години. Публикувам тази, която излизаше във вестник " Труд ".
Но до момента в който ровех, открих, че единствената фотография, на която се одобрявам, ми я е правила тя.
Лек път, Сонче! Когато дойда при теб, отново ще пием коняк и ще ми разказваш същинските ориси на хората в парадайса.
Преди години бяхме доста близки. Разказах ѝ по какъв начин като студент, още преди да стартира работа във вестник, съм си лепял нейни публикации на стената и съм се опитвал да ги напиша като нея. Ходех на събитията, на които можеше и тя да бъде и пишех дописка, а на сутринта сравнявах какво е написала Соня и до каква степен моят текст се приближава до нейния.
Когато започнах да работя във вестник, ми дадоха сектор войска, а аз желаех обществен сектор, тъй като за мен това беше върхът на публицистиката. Всъщност и до момента считам, че това е най-хубавият и най-труден сектор.
Един ден, когато към този момент работех в " Новинар " и към този момент бях в обществения сектор, попаднахме на едно и също събитие със Соня - някаква стачка в Сопот. И двамата написахме по една страница репортаж. На другия ден тя ми се обади и сподели - твоят е станал по-добър.
Вероятно от този ден станах неин възпитаник. Дотогава единствено ѝ се възхищавах, само че някъде от 2002 година в продължение на няколко години бяхме неразделни. От нея се научих по какъв начин да провокирам почит. При нея за пръв път видях какво значи, че публицистите са четвъртата власт и какъв брой грижливо би трябвало да се отнасяш с това. От нея се научих по какъв начин да повеждам безсмислени привидно диалози, с които добивам най-ценната информация и по какъв начин да я употребявам. Тя ме срещна с най-важните по това време хора в ресора и ме научи по какъв начин да вадя новините от извора и да заобикалям пиарите.
Бяхме странна двойка. С двойна разлика в годините, а все дружно и със самочувствието, че никой не може да ни се опре.
Предполагам, че оттогава съм спрял да имам какъвто и да е боязън от политици. Точно противоположното - научих, че те зависят от мен, а не аз от тях.
Соня имаше една графа - Орисия. Сторита за покъртителните ориси на елементарни хора, които никой не би забелязал, в случай че тя не разкажеше за тях. От нея се научих да се вглеждам в орисите на хората. И имам вяра, че животът на всеки човек може да се опише с няколко фрази, с къс роман за сюблимния миг в живота му, в който той е имал избор и е взел решение, което е белязало живота му вечно. Или е нямал избор и ориста е взела решението вместо него.
После пътищата ни се разделиха. Тя си гледаше внучето, дребното Сонче, аз правех кариера. Получаваше ми се ненадейно добре и несъмнено доста хора са се питали каква е тайната. Тя беше тайната. Беше ми предала опита, който не беше имала шанса да употребява за себе си. И ми беше построила самочувствието, че щом тя ме е учила, към този момент мога всичко.
Не намерих наша обща снимка от времето, в което я помня, а не желая да я помним от фотосите в последните й години. Публикувам тази, която излизаше във вестник " Труд ".
Но до момента в който ровех, открих, че единствената фотография, на която се одобрявам, ми я е правила тя.
Лек път, Сонче! Когато дойда при теб, отново ще пием коняк и ще ми разказваш същинските ориси на хората в парадайса.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ