Колко „врати към ада“ има на Земята?
По света има доста места, които са наричани „ портите на пъкъла “. За някои от тях се е считало, че са действителни порти към подземния свят, до момента в който други са спечелили името си поради впечатляващата си геология, вулканична активност, безспорна недостижимост или някакви други особености.
Ето няколко образеца за такива пъклен дупки.
Първата в листата е известната Портата на Плутон в град Памуккале в Югозападна Турция. Този обект е образец за плутонион – набожен храм, отдаден на хтоничния господ Плутон (Хадес). Обектът е преоткрит и разкопан през 2013 година, макар че подмятания за съществуването му има в разнообразни исторически източници.
Първоначално храмът е бил построен с врата и заобикаляща я сцена, която е водела към пещера. Тази пещера е била неразрешена за посетители; единствено жреците са имали право да влизат. Хората обаче могли да седнат на издигнати седалки и да следят жреците, които правят своите церемонии. А на тях биковете били водени в пещерата рано заран, където феновете следили по какъв начин огромните животни стартират да се борят, след което падат мъртви, до момента в който жреците оставали невредими.
Сега е известно, че пещерата е изпълнена с газ, който се отделя от цепнатина, като последните проучвания демонстрират, че този газ е вулканичен въглероден диоксид (CO2). Концентрацията му варира според от това какъв брой близо се намирате до входа и земята, което може да изясни за какво биковете да умирали мистериозно, а мудреците изглеждали невредими.
В Кения, Африка, ситуиран в окръг Накуру, сред езерото Найваша и вулканите Лонгонот и Сусва се намира Националният парк „ Адска врата “. Целият парк е прочут със своите спиращи дъха пейзажи, разнообразна дива природа – и, несъмнено, с портата към пъкъла, както се назовава и дефилето Ол Джорова, което минава през средата на парка.
Проломът се е образувал вследствие на комбинация от вулканични процеси и тектонична активност, които са оформили целия район в продължение на милиони години. С течение на времето ерозията от водата в допълнение издълбава дефилето. Макар да не е ясно по какъв начин е получило името си, то евентуално се дължи на интензивната геотермална интензивност в региона – там към момента има гейзери и горещи извори, които отделят гореща вулканична вода, която минава през гигантския канал, осигурявайки издръжка на растителността, която може да оцелее при високи температури.
Това е една съвременна и значително основана от индивида врата към пъкъла. През 1971 година Съветският съюз търси петролни залежи в пустинята Каракум в Туркменистан. Въпреки че в началото откривателите са считали, че са попаднали на задачата си, в действителност са се докоснали до нещо по-нестабилно – голямо находище на природен газ.
В последна сметка станцията, която се построява за рандеман на петрол, се срутва и образува гигантска дупка с диаметър 70,1 метра и дълбочина 20,1 метра, която става известна като кратера Дарваза.
След като се образува, той води до каскада от събития, при която из целия пейзаж се появяват други кратери. Още по-лошото е, че всички те отделят метан, който се смята за заплаха за локалната дива природа и общности. Затова – в много неправилно преценен опит за запазване на околната среда – е взето решение за подпалване на газа с вярата, че той бързо ще изгори. За страдание не става по този начин, защото от този момент насам огънят продължава да гори, което печели на кратера името „ врата към пъкъла “.
Последният образец за „ врата към пъкъла “ е кратерът Батагайка в съветския Далечен изток. Подобно на Дарваза, този солиден земен обект е относително нов по отношение на другите врати. През 60-те години на предишния век учените за първи път оповестяват за „ мегасвлачище “, когато голяма дупка се появява във безконечната заледеност на Република Саха, Русия.
Местните поданици назовават региона „ Вратата към подземния свят “ и е явно за какво, когато видите голямата дълбока 100 метра и дълга към 1 километър просека в пейзажа. Свлачището Батагайка обаче не е завършило и всяка година става все по-голямо като някои откриватели даже допускат, че може да се уголемява със скорост от 10 до 30 метра годишно.
Това разширение се дължи на климатичните промени в региона, които водят до по-топли лета и по-кратки зими – условия, които са неприятни за безконечната заледеност, която продължава да се топи, до момента в който държи земята дружно.
