Иванко Маринов: Освен илюзии, нищо друго няма - те са нашият хляб, сирене и вино
По случай Дните на Кърджали и Деня на будителя в Република България “Н. Й. Вапцаров” бяха показани новите му книги “Хиподрум” и “Другото небе”.
- Иванко, заглавията на двете ти нови книги рисуват препускащия ни към другото небе живот. А в собствен куплет казваш, че околни пътища за Околчица няма. И за пътя на днешното ни смутно време ли?
- Ти, както постоянно, се прекомерно взираш в моите скромни редове. Но какво да кажем за хукналия ни към други светове живот, щом постоянно се препъваме в земните си всекидневия и суети... Не би трябвало ли първо да се озърнем към това, което ни заобикаля, и да бързаме постепенно? А околни пътища към Околчица няма. Има право куме към върха! Към гибелния връх... Тук избирам да изтъквам един мой куплет за Левски и Ботев:
Перо да скръцне,
врати отваря...
Песен ли бликне -
жили изгаря.
Перо и ария във време смутно...
Какъв превъзходен
д у е т за Бунта!
А ние през днешния ден къде сме и къде отиваме? Не диря отговор, а рима...
- Знам, че не бързаш с отговорите. Но, въпреки всичко, ще се опитам да ги измъкна, като попитам с близки на твоите питания: С оглед на днешната конюнктура - “спринцовката” може ли да размени “остена”?
-Забелязала си, че и аз се запитвам за това в собствен стих. Сега се възнамерявам, че и двете имат “иглена” функционалност. Едното стимулира-ваксинира; другото пришпорва. Аз персонално още избирам “стимуланта”, да не се постанова... А другото припомня къси остри бандерили, пики - и най-после ш п а г а! Като един непрестанен почитател на Хемингуей, върша асоциация с неговия “Безкраен празник”, с подзаглавие “Фиеста”. Както и с грузинските танцьори, падащи с непукизъм към болката и без боязън на колене по асфалта на улиците в Хелзинки, до момента в който гърмят овации и освирквания... Това е общото им с испанските “бандерилиерос” на Фиестата...
- Щом като всяка сцена, всяка писта, всяка сцена е обвеяна единствено от “илюзорни ухания”, всяка от тях ли води към Лобния връх?...
- Арена, писта, сцена... Това са три от “илюзорните ухания” на всеки арлекин. Не всички те водят към Лобния връх, който, общо взето, е един! Но към него би трябвало да водят всички пътища; не към Рим, който бил разпален като декор на нечия бледа поема... А “юнакът” бил Нерон. Блед епигон на Херострат.
- Творецът предусеща ли, че и отказалият се от последните борби отново ще бъде надвит?
- Един ден го схваща. Но сетни борби няма. Има нок - и навън! И съдията към този момент отброява...
- Отдавна античните трудове дават обещание, че ще има борба, в която положителното ще победи злото, че оръжията ще бъдат претопени в аграрни сечива, само че това все не се случва. Само с илюзии ли се залъгва индивидът?
- Говориш за упоменатата в Библията бъдеща, последна борба сред Доброто и Злото - Армагедон. Но съвсем цялата ни история е летопис на борби и баталии... А това за оръжията ми припомня за скулптора Вучетич, създател на алегоричния паметник пред постройката на Организация на обединените нации. Но при него няма претопяване, приказва се за прековаване на мечовете в плугове. А по отношение на залъгването с илюзии - по този начин е, тъй като друго няма. Те са нашият самун, сирене и вино.
- Загатваш в собствен стих, че един ден даже грамадата от ръкописи лумва в пожари. Нищо чудно, щом самият Гогол изгаря ръкописа на втория си том на “Мъртви души”, само че пък се почувствал огрян. Вероятно и думите могат да се “самозапалват”, като хартията при съответните градуси...
- Относно Гогол, в действителност - нищо чудно, та той на половин страница разказва облеклото на воин, който след това не се демонстрира на никое място... А за другото - вероятно и думите могат да възпламенят искрата на пожара... Постскриптум. Останалото е безмълвие по Фаренхайт, не помня градусите...
- Май всичко става храна за Огъня...
- Огъня като храна ли?! - да, тази на боговете. Докато титаните са пиели амброзия...
- Най-вероятно занапред идва небивало духовно разгорещяване -разтопяване, та нали прекомерно дълго сме издевателствали върху свещения подарък - Живота...
- Щом още го живеем, явно... не сме издевателствали толкоз дълго върху него. Важното е ние да не бързаме толкоз да се горещим?! За подтекст - да си напомним айсберга на Хемингуей. Само една част е над водата, а другите елементи са изпод.
- Може пък таман огненото пречистване да води до вразумление и обновяване... И по този начин, както твърдиш в ”Април”, дружно с новите ранозрейки небето по-синьо да пораства?...
- По-добре небето с ранозрейки да пораства, в сравнение с да съхне сиво. Но рими се не режисират, ни суфлират. Понякога са неприятна смешка за занаятчия като Иван Николов, примерно: “На Иванко, да узрява ранко... Пише/л/ лежащ по стомах.” Но това го не търсим в “Требник”, нито питаме Петър Василев, който пък не можел да напише нито ред, без да слуша марш. От връщащите се обаче от “Кенана” - Мишо Иванов, Иван Николов, Цветан Михайлов и не помня още кой... съм останал единствено аз. Бренно жив, по този начин да кажем. Временно. Впрочем:
Да се надяваме
историята да извае
индивиди всякакви
и рационални -
и най-подир
да се опровергае
като ревю
със промяна на костюми!
Лияна ФЕРОЛИ
- Иванко, заглавията на двете ти нови книги рисуват препускащия ни към другото небе живот. А в собствен куплет казваш, че околни пътища за Околчица няма. И за пътя на днешното ни смутно време ли?
- Ти, както постоянно, се прекомерно взираш в моите скромни редове. Но какво да кажем за хукналия ни към други светове живот, щом постоянно се препъваме в земните си всекидневия и суети... Не би трябвало ли първо да се озърнем към това, което ни заобикаля, и да бързаме постепенно? А околни пътища към Околчица няма. Има право куме към върха! Към гибелния връх... Тук избирам да изтъквам един мой куплет за Левски и Ботев:
Перо да скръцне,
врати отваря...
Песен ли бликне -
жили изгаря.
Перо и ария във време смутно...
Какъв превъзходен
д у е т за Бунта!
А ние през днешния ден къде сме и къде отиваме? Не диря отговор, а рима...
- Знам, че не бързаш с отговорите. Но, въпреки всичко, ще се опитам да ги измъкна, като попитам с близки на твоите питания: С оглед на днешната конюнктура - “спринцовката” може ли да размени “остена”?
-Забелязала си, че и аз се запитвам за това в собствен стих. Сега се възнамерявам, че и двете имат “иглена” функционалност. Едното стимулира-ваксинира; другото пришпорва. Аз персонално още избирам “стимуланта”, да не се постанова... А другото припомня къси остри бандерили, пики - и най-после ш п а г а! Като един непрестанен почитател на Хемингуей, върша асоциация с неговия “Безкраен празник”, с подзаглавие “Фиеста”. Както и с грузинските танцьори, падащи с непукизъм към болката и без боязън на колене по асфалта на улиците в Хелзинки, до момента в който гърмят овации и освирквания... Това е общото им с испанските “бандерилиерос” на Фиестата...
- Щом като всяка сцена, всяка писта, всяка сцена е обвеяна единствено от “илюзорни ухания”, всяка от тях ли води към Лобния връх?...
- Арена, писта, сцена... Това са три от “илюзорните ухания” на всеки арлекин. Не всички те водят към Лобния връх, който, общо взето, е един! Но към него би трябвало да водят всички пътища; не към Рим, който бил разпален като декор на нечия бледа поема... А “юнакът” бил Нерон. Блед епигон на Херострат.
- Творецът предусеща ли, че и отказалият се от последните борби отново ще бъде надвит?
- Един ден го схваща. Но сетни борби няма. Има нок - и навън! И съдията към този момент отброява...
- Отдавна античните трудове дават обещание, че ще има борба, в която положителното ще победи злото, че оръжията ще бъдат претопени в аграрни сечива, само че това все не се случва. Само с илюзии ли се залъгва индивидът?
- Говориш за упоменатата в Библията бъдеща, последна борба сред Доброто и Злото - Армагедон. Но съвсем цялата ни история е летопис на борби и баталии... А това за оръжията ми припомня за скулптора Вучетич, създател на алегоричния паметник пред постройката на Организация на обединените нации. Но при него няма претопяване, приказва се за прековаване на мечовете в плугове. А по отношение на залъгването с илюзии - по този начин е, тъй като друго няма. Те са нашият самун, сирене и вино.
- Загатваш в собствен стих, че един ден даже грамадата от ръкописи лумва в пожари. Нищо чудно, щом самият Гогол изгаря ръкописа на втория си том на “Мъртви души”, само че пък се почувствал огрян. Вероятно и думите могат да се “самозапалват”, като хартията при съответните градуси...
- Относно Гогол, в действителност - нищо чудно, та той на половин страница разказва облеклото на воин, който след това не се демонстрира на никое място... А за другото - вероятно и думите могат да възпламенят искрата на пожара... Постскриптум. Останалото е безмълвие по Фаренхайт, не помня градусите...
- Май всичко става храна за Огъня...
- Огъня като храна ли?! - да, тази на боговете. Докато титаните са пиели амброзия...
- Най-вероятно занапред идва небивало духовно разгорещяване -разтопяване, та нали прекомерно дълго сме издевателствали върху свещения подарък - Живота...
- Щом още го живеем, явно... не сме издевателствали толкоз дълго върху него. Важното е ние да не бързаме толкоз да се горещим?! За подтекст - да си напомним айсберга на Хемингуей. Само една част е над водата, а другите елементи са изпод.
- Може пък таман огненото пречистване да води до вразумление и обновяване... И по този начин, както твърдиш в ”Април”, дружно с новите ранозрейки небето по-синьо да пораства?...
- По-добре небето с ранозрейки да пораства, в сравнение с да съхне сиво. Но рими се не режисират, ни суфлират. Понякога са неприятна смешка за занаятчия като Иван Николов, примерно: “На Иванко, да узрява ранко... Пише/л/ лежащ по стомах.” Но това го не търсим в “Требник”, нито питаме Петър Василев, който пък не можел да напише нито ред, без да слуша марш. От връщащите се обаче от “Кенана” - Мишо Иванов, Иван Николов, Цветан Михайлов и не помня още кой... съм останал единствено аз. Бренно жив, по този начин да кажем. Временно. Впрочем:
Да се надяваме
историята да извае
индивиди всякакви
и рационални -
и най-подир
да се опровергае
като ревю
със промяна на костюми!
Лияна ФЕРОЛИ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ