По случай Деня на славянската писменост и култура Actualno.com реши

По случай Деня на славянската книжовност и просвета Actualno.com реши да напомни за хубостта на българския език и слово посредством едни от най-впечатляващите образци от родната лирика.

Редакционният екип на Actualno.com подбра своите обичани стихове от български поети, с които честити на своите читатели светлия 24 май и пожелава културата и словото да водят народа ни и отсега нататък .

В шупнала кал нагазил,
корени вади, сади,
цялостен до ушите окалян.
Сам от калта сътворен,
след това на тиня и ще стане.
Но през междинния момент,
до момента в който още е жив,
той над калта все стърчи,
с педя въпреки, само че над нея.
Смогва да се задържи,
колкото тя да го дърпа
и да му тегне надолу,
той да не затъва напълно.
Диша.
Човек.

***

Отрекох те, проклех те в миналото, о боже,
и ето ме повергнат в прах…
Не благосклонност осенява неверното ми ложе:
посредством твоята свирепост те познах!
Обичам аз — и страдам… И страданието към ненавист
не е ли вик?
Ти с любов и ненавист духом ме проказа, —
проказата нарекох аз обич.
Самотно ми е: чувствувам пустинята въздушна
и слънчевия плам!
Природата сияе мрътво равнодушна…
Защо съм измежду нея жива гад?
Аз любя, само че не желая, не бленувам!
И единствено знам —
аз знам началото; не виждам края,
не виждам и не запитвам що ме чака там.
От доста върхове надзървам, спущам се по
всичките наклони
и в бездната се губи моя път.
Навън окото сълза не порони; вътре сълзите ми
оживяха скорпиони
по жилите ми гмежно се влекът.

Отрекох се, проклех те, господи… и ето ме
измежду пъкъла, и ето ме — измежду пламък
вопия аз:
Кажи, кажи сърцето ми да стане камък —
и дано ме приспи завинаги студ!

***

В студените нощи, когато пийнал
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя боязън,
обесен на острия борд на нощта,
депозирам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло хубав,
загадъчен и дресиран, жаден и див,
едвам деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
зависим на никого, безстопанствен, самичък собствен,
само че тръгнал към мене и същински мой
и падал по пътя си, плакал, бъркал,
само че деликатност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,
само с мен ще си толкоз самоуверен!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим натрупа на умрелия боязън,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във положителния Бургас.
А след това, когато тя тръгне обратно
и слънцето бликне над нас берекет,
фантазията надрастнал, ухилен, обезпокоен,
ще тръгнеш действителен до мен в моя ден!

***

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
само че зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам вкъщи.
Не е ли към този момент късно да остана?
Измъчих те. До гибел те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки около тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е позор даже.
Къде си ти? Вдигни лице ядосано.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или даже че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: „ Остани. “

***

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не желаят и не дават обещание те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и несгоди
ще хвърлят на следващия ден върху тях
булото на позор и грях.
Булото на позор и грях -
не ще го хвърлят върху тях
пристрастености и несгоди.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не желаят и не дават обещание те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

***

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като остарял меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за плам,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цялостен живот - мраз и огън,
клетва и благослов,
положително утро и довиждане,
моя сложна обич.

***

Дали се е случило нявга - не помня,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата голяма
на някакъв град огрешен и срамен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше необичайно надалеч,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на махленски гуляй мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
дамите - отвъргнати, неми сирени...
В момент глуха вълна над града се пронесе,
в момент всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и боязън и молебствия в сърце си
и видех света като бездна бездънна.
Незрими води, с ням и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни вяра, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с взор стъмен от предсмъртна замая
аз страхливо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
неизвестен завет из незнайни скрижали,
че някакъм господ умилителен ще разкрие,
след толкоз дни на безумства метежни:
за какво е така горделив и надвластен, а ние -
така слаби, така горестни, така безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият момент на великото знамение,
нов суетлив стрем из тълпата ме тласна,
фантазията смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
„ Пиян е, безразсъден е! “ - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.