"Спасяването на българските евреи": загадката на едно широко разпространено мнение
По мотив 80-годишнната от спасяването на българските евреи " Дневник " разгласява елементи от проучвателен издания с разнообразни гледни точки по тематиката. Това е фрагмент от въведението и заключението на книгата на френската авторка Надеж Рагару " И българските евреи бяха избавени... " История на знанията за Холокоста в България ", издадена от Издателскакъща " КХ - Критика и Хуманизъм ". Преводът от френски е на Антоанета Колева и Румен Аврамов.
За " спасяването на българските евреи " и за националната изключителност: загадката на едно необятно публикувано мнение
От края на международния спор насетне в България, Съединените щати, Израел, както и в други европейски страни последователно изкристализира една господстваща визия за еврейските ориси в земите под българска администрация. Тя се върти върху три òси: съпоставянето на Холокоста в Европа със " спасяването на евреите " в България * ; разглеждането на това недепортиране като изключителна историческа траектория; обвързването на " спасяването " с една приемливост към малцинствата, която се счита за българска национална линия.
Съществували са остри, язвителни обществени диспути, само че те са имали за тематика основно да се откри подчиненост на заслугите за " спасяването на българските евреи ". Постепенно се появяват писмени или образни претекстове, които се възпроизвеждат без оглед на политическите, обществените и културните трансформации, както и на еволюциите в режимите на възпоменаване в България, в европейски мащаб и на световно равнище.
Каквито и да са били в другите случаи подбраните протагонисти и епизоди, разказвала се една и съща история, в която (индивидуалните) закононарушения биват екстернализирани, а (колективните) добродетели - национализирани. Работата не е в това, че изтребването на евреите от окупираните територии е оставяно напълно в мрачевина. Kонфигурацията била още по-притеснителна: даже когато унищожаването им се споменавало, в сплавта на говоренето за недепортирането и за депортациите наподобява единствено недепортирането оставяло отпечатък. В обществените дискурси и във възпоменателните начинания, в текстовете на историци и фенове, в музейните експозиции и в творбите на изкуството следите от унищожаването на евреите се свеждат до недоволство на безсилието да се предотврати съдбовната орис.
Тази книга се пробва да възсъздаде точно изискванията за производство и обикаляне на това, което от дълго време се счита за носеща основа от правилни обстоятелства: правилни, тъй като в тях навсякъде се има вяра. Предметът на проучването е следният: по какъв начин да се изясни, че единствено една фасета от комплицирано и спорно минало - недепортирането на евреите от " старите " лимити, разбирано като " избавяне " - е станала обект на предпочитан роман и препредаване в България и отвън нея?
И освен това: по какъв начин да се схваща това, че депортациите - без да бъдат премълчавани - са направени невидими под онази самобитна и единствена светлина, каквато хвърляло върху тях " спасяването на българските евреи ", или по-точно, по какъв начин тези депортации се оказали не изключително значимо събитие при възсъздаване на историята на Втората международна война?
Знания от правораздаването, фикцията и разногласието: фрагменти без разбулване
Изследването се пази от твърди разделения сред професионални и непрофесионални познания, само че също толкоз и отхвърля опълчването сред писмени и образни документи, което би придавало състезание (разбирай: изключителност) на първите в схващането на предишното. Пък било то и заради едно прозаично наблюдаване, добре обобщено от Сара Генсбюрже: " Още от самото си начало това историческо събитие е било показано (неизречимото постоянно е било видимо) ".
Така че в книгата са проучени с изключение на кинематографични творби и образни архиви, също и проведения на изложения, избори на музейни мизансцени и нахлуване на словесния спектакъл на парламентарните арени.
[...]
Да приказваме за Холокоста, т.е. за нещо друго
" И българските евреи бяха избавени... " История на знанията за Холокоста в БългарияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Ако има напълно недвусмислена поука от проучването ни, то тя е, че от края на Втората международна война насам тематиката за Холокоста в България непроменяемо се свързва с дискутирането на залози, които са в по-малко или повече хлабава връзка с него. Така през 1945 година разобличаването на антиеврейските действия служи, с цел да потвърди " фашистките изстъпления " в страната, за привличане на политически разединената еврейска общественост към плана на Отечествения фронт и за вдъхновяване на революционен порив. В дипломатически проект осъждането на военнопрестъпници, упрекнати в антиеврейски закононарушения, прави достоверен облика на една България, която е оказвала опозиция и дава съображение на настояванията за милосърдие от страна на спечелилите.
На границата сред 50-те и 60-те години връщането към Холокоста в границите на разискването на българо-източногерманска кино копродукция [филма " Звезди " ; бел. р.] дава опция на елити на тези две страни да трансфорат предишното в извор за легитимация, от който те черпят (по друг начин) сили за своите сегашни борби. Посредством представянето на еврейските ориси се осмислят по едно и също време характерът на социалистическата и на националната еднаквост, на източноевропейската принадлежност и на вписването ѝ в световно време, където някои от методите за символизиране на Холокоста трансферират преградите сред Изтока и Запада.
В средата на 60-те години - до момента в който Федерална република Германия слага още веднъж въпроса за немските отговорности за нацизма - посредством съдействие сред правосъдните системи, западногермански, израелски, български, американски, югославски и руски еврейски организации и оживели от Холокоста, се разиграва източноевропейското разкритие на предишния и на актуалния фашизъм. Успоредно с това арената на правосъдните процеси предлага поле, на което намерено се сблъскват интерпретациите на евреите и българите, останали в България, с тези на антикомунистическата емиграция и българските евреи, направили я в Израел.
През 80-те години споменаването на Холокоста разрешава възхвалата на Българска комунистическа партия, на нейния водач Т. Живков и на страна, чийто облик на открито е оскърбен от съмненията за въвличане в опита за ликвидиране на папа Йоан-Павел II през май 1981 година, а по-късно и от блудкавия банкет на Горбачовата перестройка.
Накрая, през 1990-2020 година, ориста на евреите се трансформира в един от терените, на който се опълчват политически идентичности и национални корени. В Македония тя става метафора за неизбежност на национално непризнаване; преоткриването ѝ в България я прави платформа за оборване на претенциите на десницата за безупречен прочит на докомунистическите времена, показани като години на модерност и цивилизованост.
С разширението на гамата от субекти, чувстващи се в правото си да показват истината за предишното (активисти на паметта, ерудити, " първенци " и пр.), обстоятелствата от Втората международна война стават полесражение. Както актуалната книга се стреми да потвърди, централното място, което заемат антиеврейските гонения в обществените диспути е разследване точно на тези непрестанни преформулирания.
Еврейски гласове в писането на предишното
Ако да се приказва за Холокоста значи да се каже нещо друго, това напълно не значи, че преследването на евреите не е било обсъждано. Или че нито един еврейски глас не е взел присъединяване в сътворяването на разкази за предишното, предлагащи смътна визия за способността на евреите да са господари на ориста си. Евреите са незаобиколими в производството на знанието и на визиите за тях (в " старите лимити " и в " новите земи " ), както при комунизма, по този начин и след края на Студената война. Без подозрение този извод е част от познавателната добавена стойност на проучването ни.
Всяка глава от тази книга илюстрира обособен аспект от тези приноси. Първата възвръща способността на мрежа от евреи комунисти, множеството от тях адвокати, да трансфорат в идея изправянето пред съда на хипотетичните причинители на закононарушения против евреите. Втората вкарва фигура, която е във всяко отношение централна. Става дума за Анжел Вагенщайн, съавтор от 50-те години до наши дни на образни и текстови разкази за Холокоста, подложен паралелно с източногерманския кинематографист Конрад Волф.
В Трета глава изследваме други форми на активизъм на евреите, в това число този на шефа на Института за еврейски въпроси (Institute for Jewish Affairs) към WJC Наихимия Робинсън, и демонстрираме по какъв начин разцепленията в еврейската общественост се отразяват на работатата на западногерманските следователи по досието Бекерле.
Разгледаните в Четвърта глава вътрешни диспути в организацията " Шалом " по отношение на ръководството на наследството на описа за " спасението на българските евреи ", дефинирането на " еврейското " и реинтеграцията в глобализираните еврейски светове отварят прозорец към поколенческите и обществени разломи в еврейската общественост, както и към опциите, предоставени от открилата се при започване на 90-те години многопартийна народна власт.
Какво да се каже най-после за преплетените човешки връзки или близки, само че разграничени фамилни истории, проявяващи се във възпоменателните начинания, разказани в Четвърта и Пета глава? Тези ангажираности, за които подчертахме, че не могат да бъдат въображаеми като резултат на политически нареждания, са осветени от разликите в биографичните траектории отпреди войната, в претърпяното по време на спора и в житейските планове след 1945 година Плод на характерно позициониране в политическия набор и в еврейската общественост, те отразяват и интимни убеждения.
По сходство на " бизнесмените в полето на морала " на социолога Хауърд Бекер, през 1990 година Майкъл Полак вкарва израза " бизнесмен в полето на паметта " за фигурите, търсещи обществена глоба на своя прочит на предишното. Формулировката акцентира работата по " рамкиране на паметта " при превръщането на персоналните мемоари в групови възпоменания.
Оттогава насам ползата в научната литература към конструирането на дела от време на време поражда напълно инструментално отношение към тези публични практики, което пропуща " непримиримата нравственос " и проблематизирането на " истината ", чиито носители са описаните от Полак " бизнесмени на паметта ". Книгата прави изпитание да остане деликатна към тези въпроси.
[...]
От самото начало взехме решение да придвижваме в съгласие обстоятелствата и разказите за тях, без да предпоставяме непропускливост посред им, без да приписваме на откривателя някаква изключителна, и даже обезпечена, дарба да удостоверява истинността. При този метод повтарящите се споменавания на времевите координати работят като шило, което, пробивайки отвор в насъбраните в хода на проучването наръчи с листове, разрешава на всеки един от тях - въпреки и обвързван с другите - да резервира своя лична функционалност.
[...]
Да се даде опция на истинските документи да дишат свободно, без да бъдат задушавани от тълкувателни примеси, бе последното условие пред проучването.
[...]
Търпеливият, муден и акуратен дубликат на изворите не е стимулиран единствено от предмета на проучването, представляващо изследване на разминаващи се познания, чиято полифония би трябвало да бъде предадена. В по-широк смисъл желанието ни бе да се откри форма на писане, която да разреши акостирането на обществени светове и едва познати ситуации; която е уверена в способността им да се срещнат с нас. Условие за това приближаване беше въвличането в описанието на сетивния свят.
А също - на разказвачката да бъде отказана позицията на предимство с увереност, че държи ключовете към размишления, за които читателят ще получи признание в края на четенето. Трябваше да се поеме рискът той, читателят, да бъде оставен да отсъди по достолепие за доказателствата, сложени на негово разположение. И по този начин да му се даде място в тази история на разказвани и обърквани истории. С вярата, че може би един ден някой от читателите на собствен ред ще изпита предпочитание да я опише.
* Дали да се сложи в кавички изразът " спасяването на българските евреи " и дали понятието " оцеляване " не е за предпочитане пред " избавяне " - това е тематика на оживени полемики измежду историците в България. В актуалната книга тази дефиниция - притежател на една визия за предишното, която тук е превърната в обект на проучване - ще бъде редовно изписвана в кавички.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
За " спасяването на българските евреи " и за националната изключителност: загадката на едно необятно публикувано мнение
От края на международния спор насетне в България, Съединените щати, Израел, както и в други европейски страни последователно изкристализира една господстваща визия за еврейските ориси в земите под българска администрация. Тя се върти върху три òси: съпоставянето на Холокоста в Европа със " спасяването на евреите " в България * ; разглеждането на това недепортиране като изключителна историческа траектория; обвързването на " спасяването " с една приемливост към малцинствата, която се счита за българска национална линия.
Съществували са остри, язвителни обществени диспути, само че те са имали за тематика основно да се откри подчиненост на заслугите за " спасяването на българските евреи ". Постепенно се появяват писмени или образни претекстове, които се възпроизвеждат без оглед на политическите, обществените и културните трансформации, както и на еволюциите в режимите на възпоменаване в България, в европейски мащаб и на световно равнище.
Каквито и да са били в другите случаи подбраните протагонисти и епизоди, разказвала се една и съща история, в която (индивидуалните) закононарушения биват екстернализирани, а (колективните) добродетели - национализирани. Работата не е в това, че изтребването на евреите от окупираните територии е оставяно напълно в мрачевина. Kонфигурацията била още по-притеснителна: даже когато унищожаването им се споменавало, в сплавта на говоренето за недепортирането и за депортациите наподобява единствено недепортирането оставяло отпечатък. В обществените дискурси и във възпоменателните начинания, в текстовете на историци и фенове, в музейните експозиции и в творбите на изкуството следите от унищожаването на евреите се свеждат до недоволство на безсилието да се предотврати съдбовната орис.
Тази книга се пробва да възсъздаде точно изискванията за производство и обикаляне на това, което от дълго време се счита за носеща основа от правилни обстоятелства: правилни, тъй като в тях навсякъде се има вяра. Предметът на проучването е следният: по какъв начин да се изясни, че единствено една фасета от комплицирано и спорно минало - недепортирането на евреите от " старите " лимити, разбирано като " избавяне " - е станала обект на предпочитан роман и препредаване в България и отвън нея?
И освен това: по какъв начин да се схваща това, че депортациите - без да бъдат премълчавани - са направени невидими под онази самобитна и единствена светлина, каквато хвърляло върху тях " спасяването на българските евреи ", или по-точно, по какъв начин тези депортации се оказали не изключително значимо събитие при възсъздаване на историята на Втората международна война?
Знания от правораздаването, фикцията и разногласието: фрагменти без разбулване
Изследването се пази от твърди разделения сред професионални и непрофесионални познания, само че също толкоз и отхвърля опълчването сред писмени и образни документи, което би придавало състезание (разбирай: изключителност) на първите в схващането на предишното. Пък било то и заради едно прозаично наблюдаване, добре обобщено от Сара Генсбюрже: " Още от самото си начало това историческо събитие е било показано (неизречимото постоянно е било видимо) ".
Така че в книгата са проучени с изключение на кинематографични творби и образни архиви, също и проведения на изложения, избори на музейни мизансцени и нахлуване на словесния спектакъл на парламентарните арени.
[...]
Да приказваме за Холокоста, т.е. за нещо друго
Ако има напълно недвусмислена поука от проучването ни, то тя е, че от края на Втората международна война насам тематиката за Холокоста в България непроменяемо се свързва с дискутирането на залози, които са в по-малко или повече хлабава връзка с него. Така през 1945 година разобличаването на антиеврейските действия служи, с цел да потвърди " фашистките изстъпления " в страната, за привличане на политически разединената еврейска общественост към плана на Отечествения фронт и за вдъхновяване на революционен порив. В дипломатически проект осъждането на военнопрестъпници, упрекнати в антиеврейски закононарушения, прави достоверен облика на една България, която е оказвала опозиция и дава съображение на настояванията за милосърдие от страна на спечелилите.
На границата сред 50-те и 60-те години връщането към Холокоста в границите на разискването на българо-източногерманска кино копродукция [филма " Звезди " ; бел. р.] дава опция на елити на тези две страни да трансфорат предишното в извор за легитимация, от който те черпят (по друг начин) сили за своите сегашни борби. Посредством представянето на еврейските ориси се осмислят по едно и също време характерът на социалистическата и на националната еднаквост, на източноевропейската принадлежност и на вписването ѝ в световно време, където някои от методите за символизиране на Холокоста трансферират преградите сред Изтока и Запада.
В средата на 60-те години - до момента в който Федерална република Германия слага още веднъж въпроса за немските отговорности за нацизма - посредством съдействие сред правосъдните системи, западногермански, израелски, български, американски, югославски и руски еврейски организации и оживели от Холокоста, се разиграва източноевропейското разкритие на предишния и на актуалния фашизъм. Успоредно с това арената на правосъдните процеси предлага поле, на което намерено се сблъскват интерпретациите на евреите и българите, останали в България, с тези на антикомунистическата емиграция и българските евреи, направили я в Израел.
През 80-те години споменаването на Холокоста разрешава възхвалата на Българска комунистическа партия, на нейния водач Т. Живков и на страна, чийто облик на открито е оскърбен от съмненията за въвличане в опита за ликвидиране на папа Йоан-Павел II през май 1981 година, а по-късно и от блудкавия банкет на Горбачовата перестройка.
Накрая, през 1990-2020 година, ориста на евреите се трансформира в един от терените, на който се опълчват политически идентичности и национални корени. В Македония тя става метафора за неизбежност на национално непризнаване; преоткриването ѝ в България я прави платформа за оборване на претенциите на десницата за безупречен прочит на докомунистическите времена, показани като години на модерност и цивилизованост.
С разширението на гамата от субекти, чувстващи се в правото си да показват истината за предишното (активисти на паметта, ерудити, " първенци " и пр.), обстоятелствата от Втората международна война стават полесражение. Както актуалната книга се стреми да потвърди, централното място, което заемат антиеврейските гонения в обществените диспути е разследване точно на тези непрестанни преформулирания.
Еврейски гласове в писането на предишното
Ако да се приказва за Холокоста значи да се каже нещо друго, това напълно не значи, че преследването на евреите не е било обсъждано. Или че нито един еврейски глас не е взел присъединяване в сътворяването на разкази за предишното, предлагащи смътна визия за способността на евреите да са господари на ориста си. Евреите са незаобиколими в производството на знанието и на визиите за тях (в " старите лимити " и в " новите земи " ), както при комунизма, по този начин и след края на Студената война. Без подозрение този извод е част от познавателната добавена стойност на проучването ни.
Всяка глава от тази книга илюстрира обособен аспект от тези приноси. Първата възвръща способността на мрежа от евреи комунисти, множеството от тях адвокати, да трансфорат в идея изправянето пред съда на хипотетичните причинители на закононарушения против евреите. Втората вкарва фигура, която е във всяко отношение централна. Става дума за Анжел Вагенщайн, съавтор от 50-те години до наши дни на образни и текстови разкази за Холокоста, подложен паралелно с източногерманския кинематографист Конрад Волф.
В Трета глава изследваме други форми на активизъм на евреите, в това число този на шефа на Института за еврейски въпроси (Institute for Jewish Affairs) към WJC Наихимия Робинсън, и демонстрираме по какъв начин разцепленията в еврейската общественост се отразяват на работатата на западногерманските следователи по досието Бекерле.
Разгледаните в Четвърта глава вътрешни диспути в организацията " Шалом " по отношение на ръководството на наследството на описа за " спасението на българските евреи ", дефинирането на " еврейското " и реинтеграцията в глобализираните еврейски светове отварят прозорец към поколенческите и обществени разломи в еврейската общественост, както и към опциите, предоставени от открилата се при започване на 90-те години многопартийна народна власт.
Какво да се каже най-после за преплетените човешки връзки или близки, само че разграничени фамилни истории, проявяващи се във възпоменателните начинания, разказани в Четвърта и Пета глава? Тези ангажираности, за които подчертахме, че не могат да бъдат въображаеми като резултат на политически нареждания, са осветени от разликите в биографичните траектории отпреди войната, в претърпяното по време на спора и в житейските планове след 1945 година Плод на характерно позициониране в политическия набор и в еврейската общественост, те отразяват и интимни убеждения.
По сходство на " бизнесмените в полето на морала " на социолога Хауърд Бекер, през 1990 година Майкъл Полак вкарва израза " бизнесмен в полето на паметта " за фигурите, търсещи обществена глоба на своя прочит на предишното. Формулировката акцентира работата по " рамкиране на паметта " при превръщането на персоналните мемоари в групови възпоменания.
Оттогава насам ползата в научната литература към конструирането на дела от време на време поражда напълно инструментално отношение към тези публични практики, което пропуща " непримиримата нравственос " и проблематизирането на " истината ", чиито носители са описаните от Полак " бизнесмени на паметта ". Книгата прави изпитание да остане деликатна към тези въпроси.
[...]
От самото начало взехме решение да придвижваме в съгласие обстоятелствата и разказите за тях, без да предпоставяме непропускливост посред им, без да приписваме на откривателя някаква изключителна, и даже обезпечена, дарба да удостоверява истинността. При този метод повтарящите се споменавания на времевите координати работят като шило, което, пробивайки отвор в насъбраните в хода на проучването наръчи с листове, разрешава на всеки един от тях - въпреки и обвързван с другите - да резервира своя лична функционалност.
[...]
Да се даде опция на истинските документи да дишат свободно, без да бъдат задушавани от тълкувателни примеси, бе последното условие пред проучването.
[...]
Търпеливият, муден и акуратен дубликат на изворите не е стимулиран единствено от предмета на проучването, представляващо изследване на разминаващи се познания, чиято полифония би трябвало да бъде предадена. В по-широк смисъл желанието ни бе да се откри форма на писане, която да разреши акостирането на обществени светове и едва познати ситуации; която е уверена в способността им да се срещнат с нас. Условие за това приближаване беше въвличането в описанието на сетивния свят.
А също - на разказвачката да бъде отказана позицията на предимство с увереност, че държи ключовете към размишления, за които читателят ще получи признание в края на четенето. Трябваше да се поеме рискът той, читателят, да бъде оставен да отсъди по достолепие за доказателствата, сложени на негово разположение. И по този начин да му се даде място в тази история на разказвани и обърквани истории. С вярата, че може би един ден някой от читателите на собствен ред ще изпита предпочитание да я опише.
* Дали да се сложи в кавички изразът " спасяването на българските евреи " и дали понятието " оцеляване " не е за предпочитане пред " избавяне " - това е тематика на оживени полемики измежду историците в България. В актуалната книга тази дефиниция - притежател на една визия за предишното, която тук е превърната в обект на проучване - ще бъде редовно изписвана в кавички.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ