Размисли за софийското паве
По паветата на София се упражнява кой ли не и от какви ли не направления, та напряко се желае храброст човек да вземе думата.
Явно дълго търсената изкупителна жертва за проблемите на прекалено разрасналата се столица бе най-накрая открита в лицето на дребните сиви (сиенитни, а не гранитни – както неправилно настояват мнозина) блокчета. Този път най-малко жълтите павета бяха оставени на мира (защо ли? – също забавен въпрос).
Накратко, паветата се оказаха " отговорни ". А " безумните следствия " от съществуването им се разказват почти с такива причини:
А) Екологични. Високите равнища на замърсяване, които непрестанно се доближават и в никакъв случай не отминават, се дължат на фините прахови частици, събиращи се сред паветата. Значи паветата са отговорни.
Б) Прагматични. Вече никой не знае по какъв начин се редят павета, майстори няма. А пък паветата неизбежно би трябвало да се пренареждат понякога, инак улиците се трансформират в лунни кратери. Тоест става все по-лошо. Изводът: отново паветата си отговорни.
В) Исторически. Освен това някакви самонарекли се " кореняци софиянци " си желаят паветата, с които били привикнали от детинство, до момента в който те унищожават колите, разтръскват радикално пасажерите и са изключително немилостиви към дамските токчета.
Заключение: паветата са повече от отговорни.
Спирам дотук, тъй като не се усещам способен да преповторя всички затруднителни с детайлността си причини, изложени в обществените мрежи от всевъзможни специалисти, искащи да оправят или спасят София, доколкото са наясно с всичко. И по какъв начин другояче, веднага като те с акуратност до милиметър могат да ви опишат какви да са фугите сред паветата, би трябвало ли да се употребяват битум или подложки, каква да е подредбата и така нататък
" Специалисти по всичко " у нас в никакъв случай не са липсвали. А ремонтът е остаряла българска пристрастеност, изцяло съпоставима с влечението към футбола и любовта към бирата, като трите постоянно се сливат ведно. По тази причина ремонтите у нас не престават постоянно и стартират незабавно, откакто преди малко са завършили. Отново и още веднъж. Досущ като в една фамозна апаратура на руснака Иля Кабаков, която преди години видях в центъра " Помпиду " в Париж. Озаглавена " Тук живеем ние ", тя вкарваше посетителите в пространство, където им се постанова да вървят по найлони, нахвърляни върху незалепени плочки, подпрени с отворени кутии с багра, а отвред се носеше звукът на бормашини и удари с чук.
Картина, добре позната на всички нас. Нима съвсем на всеки ъгъл или в множеството жилищни блокове, без значение дали е събота или неделя, не се наслаждавате на същите звуци? А майсторите на съседите или съседите-майстори драговолно не ви коментират тайната на фугите, която, виждате ли, никой не познава с изключение на тях? Ако е по този начин, значи сте на родна земя. А пък каквото е по домовете, това е и по столичните улици.
Съответстващо на нивото на българския мурафет.
По прагматиката на ремонтите, както споделих, всички са способени и надали има какво повече да се добави.
Що се отнася до екологията, то наложителното миене на улиците в София – най-малко на няколко пъти напролет и лятото – очевидно не се регистрира като фактор против замърсяването. При изискване, несъмнено, че жителите авансово освободят улиците и тротоарите от паркираните си транспортни средства. Но по това, както и по броя на димящите комини на домовете, отоплявани на дърва и въглища в столицата (и какъв брой са те в действителност?), аз не съм способен. Нека тези, които в действителност схващат от екология, се произнесат: кое замърсява въздуха на София повече?
Иска ми се да кажа няколко думи обаче за историята на софийските павета. Не за жълтите плочки, а за елементарното сиво (сиенитно) паве. За подценявания сегашен паваж на софийските улици, който носи в себе си стъпките на най-новата ни история. Стига да имаме очи да я забележим или уши да я осезаем.
Представете си единствено какъв брой нещо " помнят " тези павета от 1989 година насам.
Толкова прояви на всенародна еуфория и на не по-малки разочарования. Без да забравяме и за стъпките на " групово угодничество " по тях.
Поредният образец е пред очите ми – веригата служащи на " Булгартабак ", изкарани на паважа под надзора на десетници или стотници, само упълномощени (от Кой?) да озвучат написаните от някого заявления. Вечерта гледах на цялостния запис по следената от същото това лице телевизия лицата на тези хора, видях свитите им устни и сдържаността им. Видях по какъв начин те се подчиняват на работодателя си, който и да е той, бранейки персоналното си достолепие. Тъжна панорама. Но не единствената. Същите софийски павета помнят и друго сходно шествие през ноември 2013 година, по време на държавното управление на Орешарски, когато с влакове и рейсове бяха докарани тук " гласоподаватели " на Движение за права и свободи, обградени от шепа деятели на Българска социалистическа партия, а шествието се водеше от черна лимузина с тип на катафалка. Тъжен " марш на покорството ", сравним ненапълно с комунистическите митинги, организиращи и насочващи груповото тяло на масите към дирижирания апотеоз в името на една партия, начертала толкоз ярко бъдеще, че и до ден-днешен не можем да забележим бял ден от него.
Софийските павета обаче помнят и други стъпки. На хора, търсещи свободата си
– наивно, в случай че щете, само че с убеждението, че повече по този начин не може. В такива мигове част от павета напускаха паважа (и това го е имало: при Луканов и Виденов ). За финален път – към " белия рейс " и щурма на Народното събрание през юли 2013 година отново при държавното управление на Орешарски.
С други думи, софийските павета са фини прахови частици от цялата ни противоречива и в това време безспорна битка за по-различен живот, без която бихме били единствено добичета под тоталитарен ярем.
Да не приказваме, че политическо събитие, неслучило се върху тези павета, просто не го е имало, то не е исторически факт.
И това в по-ново време. А пък по-преди смисъла на така недолюбваните през днешния ден сиви павета е още по-голямо. Нали таман те отвоюват градското пространство от в никакъв случай несвършващата тиня на софийското поле. Тази " кална Венеция ", разказана от Иречек. Така да вземем за пример има случай, когато военачалник Паренсов, пръв боен министър на Княжеството, не могъл да стигне до министерството си, помещаващо се наоколо до днешното Министерство на вътрешните работи, и два-три дни чакал да се оттекат водите от проливния дъжд и калта да се послегне. Оттогава остават изразите: той (тя) нагази или затъна в калта. Такъв е софийският обичай преди появяването на паветата.
За да се стигне до 30-те години, когато държавното управление на Народния блок взема решение да павира напълно столицата. И на Витоша заработват с цялостна мощ сиенитните кариери. Ала сетне, както свидетелства в един спомен Владимир Свинтила, се оказва, че нещата имат и своята противоположна страна. Паважът коства скъпо. А всеки притежател е задължен да заплати избрани квадратни метри паваж пред дома си. Започват комплицирани сметки и калкулации. Сумите са огромни. В опит да намерят решение столичани са принудени да се сдружават и това е краят на голям брой еднофамилни къщи в София и началото на столичните кооперации. Брои се всяко блокче в квадратния метър, вършат се комплицирани сметки на кубатурата на камъните, на сиенитното паве, на надниците и " тъпкалните машини ". Почти като от днешните специалисти в обществените мрежи.
Ала калта отстъпва и това е към този момент друга, павирана София. Платена с цената на самостоятелни разорения, за които никой и не желае да намерения през днешния ден.
В годините на соца споменът за този паваж към момента навяваше някаква горделивост. Спомням си, че в родната казарма софиянците (кестените) имаха своя апокрифна войнишка контра-клетва –
" Клетвата на софийското паве " .
Иди, че търси през днешния ден аргументите и мотивите за тази горделивост. Някъде към 1989 година последната соц-столична община извади огромна част от старите и хубави павета и комай ги продаде на остаряло в " другата Европа ".
Така или другояче, паважът на софийските улици е съизвършител и очевидец на прекалено много неща. Дали това е задоволително, с цел да му се даде статута на " културно завещание "? Не знам. Но съм уверен, че той си го е извоювал от дълго време.
Софийският паваж е освен място на всекидневието или на развлечението, той е и място на свободата. На тази глътка независимост, която още в зората на демокрацията стартира с преброяването на първите манифестации – какъв брой хора върху какъв брой павета
Та единствено се запитвам: да не би зад борбата със софийско паве да се крият и други страхове? Свързани с опцията то да напусне мястото си, полетявайки в избрана посока, което е просто невероятно при асфалта. В обществената логика на психиката терминът " асфалтиране " значи нещо напълно друго – почерняне на вярата и цялостна невъзможност. Докато павето е и фина прахова парченце на протеста за независимост. Да не го забравяме.
Текстът е оповестен в портала " Култура "
Явно дълго търсената изкупителна жертва за проблемите на прекалено разрасналата се столица бе най-накрая открита в лицето на дребните сиви (сиенитни, а не гранитни – както неправилно настояват мнозина) блокчета. Този път най-малко жълтите павета бяха оставени на мира (защо ли? – също забавен въпрос).
Накратко, паветата се оказаха " отговорни ". А " безумните следствия " от съществуването им се разказват почти с такива причини:
А) Екологични. Високите равнища на замърсяване, които непрестанно се доближават и в никакъв случай не отминават, се дължат на фините прахови частици, събиращи се сред паветата. Значи паветата са отговорни.
Б) Прагматични. Вече никой не знае по какъв начин се редят павета, майстори няма. А пък паветата неизбежно би трябвало да се пренареждат понякога, инак улиците се трансформират в лунни кратери. Тоест става все по-лошо. Изводът: отново паветата си отговорни.
В) Исторически. Освен това някакви самонарекли се " кореняци софиянци " си желаят паветата, с които били привикнали от детинство, до момента в който те унищожават колите, разтръскват радикално пасажерите и са изключително немилостиви към дамските токчета.
Заключение: паветата са повече от отговорни.
Спирам дотук, тъй като не се усещам способен да преповторя всички затруднителни с детайлността си причини, изложени в обществените мрежи от всевъзможни специалисти, искащи да оправят или спасят София, доколкото са наясно с всичко. И по какъв начин другояче, веднага като те с акуратност до милиметър могат да ви опишат какви да са фугите сред паветата, би трябвало ли да се употребяват битум или подложки, каква да е подредбата и така нататък
" Специалисти по всичко " у нас в никакъв случай не са липсвали. А ремонтът е остаряла българска пристрастеност, изцяло съпоставима с влечението към футбола и любовта към бирата, като трите постоянно се сливат ведно. По тази причина ремонтите у нас не престават постоянно и стартират незабавно, откакто преди малко са завършили. Отново и още веднъж. Досущ като в една фамозна апаратура на руснака Иля Кабаков, която преди години видях в центъра " Помпиду " в Париж. Озаглавена " Тук живеем ние ", тя вкарваше посетителите в пространство, където им се постанова да вървят по найлони, нахвърляни върху незалепени плочки, подпрени с отворени кутии с багра, а отвред се носеше звукът на бормашини и удари с чук.
Картина, добре позната на всички нас. Нима съвсем на всеки ъгъл или в множеството жилищни блокове, без значение дали е събота или неделя, не се наслаждавате на същите звуци? А майсторите на съседите или съседите-майстори драговолно не ви коментират тайната на фугите, която, виждате ли, никой не познава с изключение на тях? Ако е по този начин, значи сте на родна земя. А пък каквото е по домовете, това е и по столичните улици.
Съответстващо на нивото на българския мурафет.
По прагматиката на ремонтите, както споделих, всички са способени и надали има какво повече да се добави.
Що се отнася до екологията, то наложителното миене на улиците в София – най-малко на няколко пъти напролет и лятото – очевидно не се регистрира като фактор против замърсяването. При изискване, несъмнено, че жителите авансово освободят улиците и тротоарите от паркираните си транспортни средства. Но по това, както и по броя на димящите комини на домовете, отоплявани на дърва и въглища в столицата (и какъв брой са те в действителност?), аз не съм способен. Нека тези, които в действителност схващат от екология, се произнесат: кое замърсява въздуха на София повече?
Иска ми се да кажа няколко думи обаче за историята на софийските павета. Не за жълтите плочки, а за елементарното сиво (сиенитно) паве. За подценявания сегашен паваж на софийските улици, който носи в себе си стъпките на най-новата ни история. Стига да имаме очи да я забележим или уши да я осезаем.
Представете си единствено какъв брой нещо " помнят " тези павета от 1989 година насам.
Толкова прояви на всенародна еуфория и на не по-малки разочарования. Без да забравяме и за стъпките на " групово угодничество " по тях.
Поредният образец е пред очите ми – веригата служащи на " Булгартабак ", изкарани на паважа под надзора на десетници или стотници, само упълномощени (от Кой?) да озвучат написаните от някого заявления. Вечерта гледах на цялостния запис по следената от същото това лице телевизия лицата на тези хора, видях свитите им устни и сдържаността им. Видях по какъв начин те се подчиняват на работодателя си, който и да е той, бранейки персоналното си достолепие. Тъжна панорама. Но не единствената. Същите софийски павета помнят и друго сходно шествие през ноември 2013 година, по време на държавното управление на Орешарски, когато с влакове и рейсове бяха докарани тук " гласоподаватели " на Движение за права и свободи, обградени от шепа деятели на Българска социалистическа партия, а шествието се водеше от черна лимузина с тип на катафалка. Тъжен " марш на покорството ", сравним ненапълно с комунистическите митинги, организиращи и насочващи груповото тяло на масите към дирижирания апотеоз в името на една партия, начертала толкоз ярко бъдеще, че и до ден-днешен не можем да забележим бял ден от него.
Софийските павета обаче помнят и други стъпки. На хора, търсещи свободата си
– наивно, в случай че щете, само че с убеждението, че повече по този начин не може. В такива мигове част от павета напускаха паважа (и това го е имало: при Луканов и Виденов ). За финален път – към " белия рейс " и щурма на Народното събрание през юли 2013 година отново при държавното управление на Орешарски.
С други думи, софийските павета са фини прахови частици от цялата ни противоречива и в това време безспорна битка за по-различен живот, без която бихме били единствено добичета под тоталитарен ярем.
Да не приказваме, че политическо събитие, неслучило се върху тези павета, просто не го е имало, то не е исторически факт.
И това в по-ново време. А пък по-преди смисъла на така недолюбваните през днешния ден сиви павета е още по-голямо. Нали таман те отвоюват градското пространство от в никакъв случай несвършващата тиня на софийското поле. Тази " кална Венеция ", разказана от Иречек. Така да вземем за пример има случай, когато военачалник Паренсов, пръв боен министър на Княжеството, не могъл да стигне до министерството си, помещаващо се наоколо до днешното Министерство на вътрешните работи, и два-три дни чакал да се оттекат водите от проливния дъжд и калта да се послегне. Оттогава остават изразите: той (тя) нагази или затъна в калта. Такъв е софийският обичай преди появяването на паветата.
За да се стигне до 30-те години, когато държавното управление на Народния блок взема решение да павира напълно столицата. И на Витоша заработват с цялостна мощ сиенитните кариери. Ала сетне, както свидетелства в един спомен Владимир Свинтила, се оказва, че нещата имат и своята противоположна страна. Паважът коства скъпо. А всеки притежател е задължен да заплати избрани квадратни метри паваж пред дома си. Започват комплицирани сметки и калкулации. Сумите са огромни. В опит да намерят решение столичани са принудени да се сдружават и това е краят на голям брой еднофамилни къщи в София и началото на столичните кооперации. Брои се всяко блокче в квадратния метър, вършат се комплицирани сметки на кубатурата на камъните, на сиенитното паве, на надниците и " тъпкалните машини ". Почти като от днешните специалисти в обществените мрежи.
Ала калта отстъпва и това е към този момент друга, павирана София. Платена с цената на самостоятелни разорения, за които никой и не желае да намерения през днешния ден.
В годините на соца споменът за този паваж към момента навяваше някаква горделивост. Спомням си, че в родната казарма софиянците (кестените) имаха своя апокрифна войнишка контра-клетва –
" Клетвата на софийското паве " .
Иди, че търси през днешния ден аргументите и мотивите за тази горделивост. Някъде към 1989 година последната соц-столична община извади огромна част от старите и хубави павета и комай ги продаде на остаряло в " другата Европа ".
Така или другояче, паважът на софийските улици е съизвършител и очевидец на прекалено много неща. Дали това е задоволително, с цел да му се даде статута на " културно завещание "? Не знам. Но съм уверен, че той си го е извоювал от дълго време.
Софийският паваж е освен място на всекидневието или на развлечението, той е и място на свободата. На тази глътка независимост, която още в зората на демокрацията стартира с преброяването на първите манифестации – какъв брой хора върху какъв брой павета
Та единствено се запитвам: да не би зад борбата със софийско паве да се крият и други страхове? Свързани с опцията то да напусне мястото си, полетявайки в избрана посока, което е просто невероятно при асфалта. В обществената логика на психиката терминът " асфалтиране " значи нещо напълно друго – почерняне на вярата и цялостна невъзможност. Докато павето е и фина прахова парченце на протеста за независимост. Да не го забравяме.
Текстът е оповестен в портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ