За българо-македонските работи
По Македония у нас постоянно се е спорило с користолюбие. Като за идеал, само че и със съзнанието за една голяма и незарастваща рана в българската история, породена от голям брой събития, които, сходно на части от огледало, мъчно дават повсеместен облик. А пък споменът за контузиите от разбиването на самото това огледало през войните се утаява в груповата памет и продължава да припомня за себе си. По един метод " тук ", по различен метод " там ". Ето за какво и бъдещето в българо-македонските " работи " неизбежно се равнява (по) или ранява (от) предишното. Винаги то е негова " граница ", необикновен " език " – с една или друга степен на разбираемост.
Напълно си давам сметка, че и тези редове, писани от потомък на хора от тези земи, неизбежно ще опрат в предишното. В части от оня привързан роман, в който би трябвало да има място и за човешките ориси. Затова, оттатък романтиката, ще стартира с цената, платена от дедите ни точно поради това " там ":
Там, там душите и сърцата, братя!
Там нашите стремленья и фантазии,
там наште очи, мозъци, обятья,
там дано всичко българско лети.
(Иван Вазов, " Песни за Македония " ).
Македонският идеал в действителност витае " тук " измежду общонационална еуфория и неимоверна безрезервност. Особено до Илинденско-Преображенското въстание (август-ноември 1903 г.) и незабавно след него, когато 30 000 " бежания " залива България. И това не е нито първата, нито последната такава бежанска вълна: най-малко една трета от софиянци, а и жителите на другите огромни градове са потомци на македонски бежанци. Крайно време е някой да направи проучване на " македонския профил " на следосвобожденска България – каква част от политиците, офицерите, публицистите, учителите, служителите са родом от тези земи и надлежно – какво е тяхното въздействие върху политиката на страната до Първата международна война. Убеден съм, че мащабът на това въздействие ще излезе замайващ.
От друга страна, след 1903 година нещата се трансформират. Никой предвидлив български политик не счита, че сюжетът със Съединението от 1885 година е изобщо изпълним, предвид на статуквото, открито от Великите сили. Остава да се чака някаква огромна война.
Обявяването на независимостта на България през 1908 година обаче има друга една последица, която постоянно се премълчава. И тя не е обвързвана толкоз със загубата на пазарите на Османската империя, което е реалност, колкото с обезсилването на българската Екзархия. Докато княжество България е трибутарно на Османската империя, Екзарх Йосиф има огромна дипломатическа тежест и продължава делото на Възраждането. Той е поръчител за духовното единство на всички чада от тези земи, за които са отворени вратите на екзархийските църкви и учебни заведения. Между 1908-1912 година задачата му става все по-трудна, а след експлоадирането на Балканската война – на практика невъзможна.
Подготовката за Балканската война изправя българската дипломация, а и цар Фердинанд пред първите секрети контракти, т.е. пред първата делба със сърби и гърци на " бляна по Македония ". Така се стига и до Междусъюзническата война (1913 г.), когато цената " поради Македония " се оказва приземяващо жестока: цялостно проваляне на България, освен това с цената на 50 000 убити и 100 000 ранени в двете Балкански войни. Плюс загуба на Южна Добруджа, което отваря " добруджанска рана ", не по-малка от " македонската ". И съсипващ неуспех на делото на българската Екзархия, т.е. на цялостния план на Възраждането. Така Църквата ни, като се изключи че продължава да е в схизма, губи въздействие в 15 епархии в Македония, Беломорска Тракия и Одринско и своите 1196 екзархийски учебни заведения. Изречена отново по Вазов, картината е сърцераздирателна:
Затворени храмове, бити владици,
школа във обори превърнати мръсни
юнаци в прокуда ил в смрадни тъмници,
над всичко свето издевателства гнъсни.
Съкрушен, екзарх Йосиф се реалокира в София, където произнася популярните си думи, че цялостен живот е копал с игла бунар, който цар Фердинанд и шепа самонадеяни политици в момент са засипали, и скоро по-късно склопя очи.
Следва опит за реванш " там " с присъединяване ни в Първата международна война през 1915 година на страната на Германия и Австро-Унгария и нова национална злополука, скрепена с унизителния Ньойски контракт. Още 115 000 жертви, вследствие на което " националните идеали " помръкват. Самият Вазов, изтерзан, взема решение да се извини от страниците на в. " Мир " през 1919 година на всички, които е подвел с бляна си по " земята на св. Климент " и " запрещава " да се печатат повече цитираните нагоре стихове от неговите " Песни за Македония " (жест на героизъм, неповторен в българската литература).
А пък в страната, редом на размириците след 1923 година, набират мощ и македонските братоубийства, осеяли с трупове софийските улици. Зад кадър прозира намесата на прилежащи страни, както и на Съветска Русия, която не жали средства, с цел да употребява за своите цели " левицата " във Вътрешна македонска революционна организация.
И така, в случай че в македонските песни най-често срещаната думи е " пушка " (по наблюдението на писателя Добри Немиров), то тя стартира да гърми на българска територия във всяко следващо деяние от кървавата борба сред " протогеровисти " и " михайловисти ". Списъкът на жертвите е мъчително дълъг. Блянът по Македония последователно стартира да губи омагьосване и смяната в публичните настройки е забележима. И то надалеч преди 1934 година, когато Вътрешна македонска революционна организация е разтурена от звенарите на Кимон Георгиев и разоръжена от армията, а градове като Петрич и Кюстендил престават да бъдат " страна в страната ".
Повече от ясно е, че " автономията на Македония " е единственото допустимо решение . Ала това мъчно се изговорва предвид на всички разрушени илюзии или боязън от следващия междуособен изстрел. И въпреки всичко някои като огромния наш есеист Георги Томалевски (1897-1988) – потомък на остарял македонски жанр, в чийто дом по време на Илинденското въстание е оповестена Крушевската република – не се поколебават да го заявят ясно и намерено:
" За Македония би трябвало независимост, с цел да се даде ход на нейния витален и креативен капацитет. След доста битки, лутания и стълкновения, през днешния ден към този момент Македония е пред прага на най-разумното позволение – автономията, чието име е стояло от дълго време на нейното знаме. Без да се впускаме в никакви разсъждения от политически темперамент, можем да кажем, че към този момент за всички е ясно, че настояването на македонците за автономност е най-щастливата мисъл на Балканите. Това е началото на един от дълго време предстоящ край – краят на балканските безредици, в основата на които всеки път е стояла тази земя ".
Припомням всичко това, тъй като то предхожда най-сложния интервал в днешните връзки сред България и Македония. Става дума за интервала 1941-1944 година, който в формалната македонска историография към момента се отбелязва като " българската окупация на Македония ", а в нашата – като " българското администриране " на Вардарска и Егейска Македония през Втората международна война. Нарочно заобикалям някои прилагателни, тъй като мултидисциплинарната експертна комисия, планувана в клаузите на подписания контракт за другарство, добросъседство и съдействие сред България и Македония, ще би трябвало да работи по осмислянето и написването таман на този роман. С оглед на това, което към момента се крие в архивите в Скопие и София. И с осмислянето на ролята на Георги Димитров и на Тито, на фигури като Методи Шаторов, Димитър Влахов и Лазар Колишевски, на тогавашния солунски нападател Павел Шатев и на Иван (Ванче) Михайлов.
Не ще и дума, че подобен взаимен прочит е сложна, съвсем непостижима задача с днешна дата. Ала щом френски и немски историци съумяха да напишат общ учебник, макар войните посред им и жертвите, дадени от двете страни, за какво тогава българите и македонците да не могат? Още повече, че знаците на " политическото разведряване " сред двете страни са налице.
В този смисъл писмото на Македонската православна черква до Св. Синод на Българската православна черква с изключение на всичко друго е и опция да се види общото минало под доста по-широк ъгъл. Да се добави " политическият роман " за кръвта, пролята във войните, с " другия роман " – за делото на Екзархията в приемството ѝ с Охридската архиепископия. Ала най-много то издърпва българо-македонските работи от ден на ден към сегашното. Към стъпките, които би трябвало да се извървят посред ни, преди да се обърнем към другите.
В този диалог сегашното е от ден на ден в центъра на полемиката, по тази причина на хоризонта проблясва бъдеще. За разлика от досегашния диалог, в който предишното бе на всички места, а бъдещето – на никое място.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Напълно си давам сметка, че и тези редове, писани от потомък на хора от тези земи, неизбежно ще опрат в предишното. В части от оня привързан роман, в който би трябвало да има място и за човешките ориси. Затова, оттатък романтиката, ще стартира с цената, платена от дедите ни точно поради това " там ":
Там, там душите и сърцата, братя!
Там нашите стремленья и фантазии,
там наште очи, мозъци, обятья,
там дано всичко българско лети.
(Иван Вазов, " Песни за Македония " ).
Македонският идеал в действителност витае " тук " измежду общонационална еуфория и неимоверна безрезервност. Особено до Илинденско-Преображенското въстание (август-ноември 1903 г.) и незабавно след него, когато 30 000 " бежания " залива България. И това не е нито първата, нито последната такава бежанска вълна: най-малко една трета от софиянци, а и жителите на другите огромни градове са потомци на македонски бежанци. Крайно време е някой да направи проучване на " македонския профил " на следосвобожденска България – каква част от политиците, офицерите, публицистите, учителите, служителите са родом от тези земи и надлежно – какво е тяхното въздействие върху политиката на страната до Първата международна война. Убеден съм, че мащабът на това въздействие ще излезе замайващ.
От друга страна, след 1903 година нещата се трансформират. Никой предвидлив български политик не счита, че сюжетът със Съединението от 1885 година е изобщо изпълним, предвид на статуквото, открито от Великите сили. Остава да се чака някаква огромна война.
Обявяването на независимостта на България през 1908 година обаче има друга една последица, която постоянно се премълчава. И тя не е обвързвана толкоз със загубата на пазарите на Османската империя, което е реалност, колкото с обезсилването на българската Екзархия. Докато княжество България е трибутарно на Османската империя, Екзарх Йосиф има огромна дипломатическа тежест и продължава делото на Възраждането. Той е поръчител за духовното единство на всички чада от тези земи, за които са отворени вратите на екзархийските църкви и учебни заведения. Между 1908-1912 година задачата му става все по-трудна, а след експлоадирането на Балканската война – на практика невъзможна.
Подготовката за Балканската война изправя българската дипломация, а и цар Фердинанд пред първите секрети контракти, т.е. пред първата делба със сърби и гърци на " бляна по Македония ". Така се стига и до Междусъюзническата война (1913 г.), когато цената " поради Македония " се оказва приземяващо жестока: цялостно проваляне на България, освен това с цената на 50 000 убити и 100 000 ранени в двете Балкански войни. Плюс загуба на Южна Добруджа, което отваря " добруджанска рана ", не по-малка от " македонската ". И съсипващ неуспех на делото на българската Екзархия, т.е. на цялостния план на Възраждането. Така Църквата ни, като се изключи че продължава да е в схизма, губи въздействие в 15 епархии в Македония, Беломорска Тракия и Одринско и своите 1196 екзархийски учебни заведения. Изречена отново по Вазов, картината е сърцераздирателна:
Затворени храмове, бити владици,
школа във обори превърнати мръсни
юнаци в прокуда ил в смрадни тъмници,
над всичко свето издевателства гнъсни.
Съкрушен, екзарх Йосиф се реалокира в София, където произнася популярните си думи, че цялостен живот е копал с игла бунар, който цар Фердинанд и шепа самонадеяни политици в момент са засипали, и скоро по-късно склопя очи.
Следва опит за реванш " там " с присъединяване ни в Първата международна война през 1915 година на страната на Германия и Австро-Унгария и нова национална злополука, скрепена с унизителния Ньойски контракт. Още 115 000 жертви, вследствие на което " националните идеали " помръкват. Самият Вазов, изтерзан, взема решение да се извини от страниците на в. " Мир " през 1919 година на всички, които е подвел с бляна си по " земята на св. Климент " и " запрещава " да се печатат повече цитираните нагоре стихове от неговите " Песни за Македония " (жест на героизъм, неповторен в българската литература).
А пък в страната, редом на размириците след 1923 година, набират мощ и македонските братоубийства, осеяли с трупове софийските улици. Зад кадър прозира намесата на прилежащи страни, както и на Съветска Русия, която не жали средства, с цел да употребява за своите цели " левицата " във Вътрешна македонска революционна организация.
И така, в случай че в македонските песни най-често срещаната думи е " пушка " (по наблюдението на писателя Добри Немиров), то тя стартира да гърми на българска територия във всяко следващо деяние от кървавата борба сред " протогеровисти " и " михайловисти ". Списъкът на жертвите е мъчително дълъг. Блянът по Македония последователно стартира да губи омагьосване и смяната в публичните настройки е забележима. И то надалеч преди 1934 година, когато Вътрешна македонска революционна организация е разтурена от звенарите на Кимон Георгиев и разоръжена от армията, а градове като Петрич и Кюстендил престават да бъдат " страна в страната ".
Повече от ясно е, че " автономията на Македония " е единственото допустимо решение . Ала това мъчно се изговорва предвид на всички разрушени илюзии или боязън от следващия междуособен изстрел. И въпреки всичко някои като огромния наш есеист Георги Томалевски (1897-1988) – потомък на остарял македонски жанр, в чийто дом по време на Илинденското въстание е оповестена Крушевската република – не се поколебават да го заявят ясно и намерено:
" За Македония би трябвало независимост, с цел да се даде ход на нейния витален и креативен капацитет. След доста битки, лутания и стълкновения, през днешния ден към този момент Македония е пред прага на най-разумното позволение – автономията, чието име е стояло от дълго време на нейното знаме. Без да се впускаме в никакви разсъждения от политически темперамент, можем да кажем, че към този момент за всички е ясно, че настояването на македонците за автономност е най-щастливата мисъл на Балканите. Това е началото на един от дълго време предстоящ край – краят на балканските безредици, в основата на които всеки път е стояла тази земя ".
Припомням всичко това, тъй като то предхожда най-сложния интервал в днешните връзки сред България и Македония. Става дума за интервала 1941-1944 година, който в формалната македонска историография към момента се отбелязва като " българската окупация на Македония ", а в нашата – като " българското администриране " на Вардарска и Егейска Македония през Втората международна война. Нарочно заобикалям някои прилагателни, тъй като мултидисциплинарната експертна комисия, планувана в клаузите на подписания контракт за другарство, добросъседство и съдействие сред България и Македония, ще би трябвало да работи по осмислянето и написването таман на този роман. С оглед на това, което към момента се крие в архивите в Скопие и София. И с осмислянето на ролята на Георги Димитров и на Тито, на фигури като Методи Шаторов, Димитър Влахов и Лазар Колишевски, на тогавашния солунски нападател Павел Шатев и на Иван (Ванче) Михайлов.
Не ще и дума, че подобен взаимен прочит е сложна, съвсем непостижима задача с днешна дата. Ала щом френски и немски историци съумяха да напишат общ учебник, макар войните посред им и жертвите, дадени от двете страни, за какво тогава българите и македонците да не могат? Още повече, че знаците на " политическото разведряване " сред двете страни са налице.
В този смисъл писмото на Македонската православна черква до Св. Синод на Българската православна черква с изключение на всичко друго е и опция да се види общото минало под доста по-широк ъгъл. Да се добави " политическият роман " за кръвта, пролята във войните, с " другия роман " – за делото на Екзархията в приемството ѝ с Охридската архиепископия. Ала най-много то издърпва българо-македонските работи от ден на ден към сегашното. Към стъпките, които би трябвало да се извървят посред ни, преди да се обърнем към другите.
В този диалог сегашното е от ден на ден в центъра на полемиката, по тази причина на хоризонта проблясва бъдеще. За разлика от досегашния диалог, в който предишното бе на всички места, а бъдещето – на никое място.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ