Под платната |
Плаването с яхта не е единствено блажено бездействие и безконечен празник измежду морската простор.
В нашия случай то е и работа. Ние сме и пасажери, и екипаж. Според вятъра опъваме и свиваме двете платна (те, несъмнено, си имат специфични имена, които не помня, щом стъпя на сушата), дърпаме и навиваме всякакви въжета (също със комплицирани имена), пускаме и подвигаме котва, чистим, готвим, а от време на време даже ни остава време да поплуваме в някой скътан залив. Капитанът ни държи изкъсо юздите и не дава да се отпускаме доста, доста.
Наближаваме пристанището на Аморгос. Трябва да провесим кранците - тези гуми, които висят от бордовете и кърмата на всяка лодка, с цел да я предпазят от удари в прилежащите съдове. Те се връзват към перилата със специфичен възел. Ада, която е опитна морска вълчица и е вързала стотици възли, нещо се обърква и въжето на кранеца се оплита и стяга. Уж се мъчи да го оправи, само че не ѝ се получава.
- Ох, Димооо, ела да видиш тука, оплете се...
Димо застопорява руля и отива сърдит при нея.
- Един възел не можеш да вържеш! Докога ще ви изучавам?! Всички сте от племето на „ левите ръце “!
- Не се карай, деее, не съм желала... – съвсем хленчи Ада, а зад тила му прави смешни физиономии.
С ловки придвижвания Димо оправя въжето, връзва го и се връща ядосан на мостика. Е, на Ада този път ѝ се получи – притегли капитанското внмимание за малко. Ние, останалите от племето на „ левите ръце “, от дълго време сме вързали другите кранци, само че също бяхме навикани. Такъв е нашият капитан – обича да се кара и да се оплаква какъв брой сме нескопосани. Ние пък сме се научили да го обичаме нервозен и раздразним. Така си плаваме в естетика.
И до момента в който Руми го играе девойка Индеференция, Ада 24/7 търси вниманието на Димо. Забравя, че мъжете са ловци – обичат да преследват, а не да са преследвани. Нашата сексапилна красавица не умее да се държи като дивеч – вместо да се прави на подплашена сърна, тя пресреща „ ловеца “ с отворени прегръдки, нехаейки, че той търси плячка и завладяване, а не равносилен сътрудник.
Със стъпването на Аморгос попадаме в прегръдките на Димана – чака с неспокойствие да се причисли към групата. Слънчев човек, слънчева усмивка, пресен лъх и предусещане за наслада – това е Димана. Преди да окупираме острова, тя хвърля багажа си в „ гробчето “ – дребна каюта на носа на яхтата, в която има място единствено да положиш тяло, да скръстиш ръце и да чакаш... края. Това неловко и подтискащо помещение нормално се заема от последния стъпил на борда. За Димана обаче „ гробчето “ е „ аванпост “ – въпрос на позиция.
Димана е наела кола, взимаме още една и потегляме към първия набелязан обект – мъртвия град. Естествено, Димо, Ада и Руми се озовават в едната кола, ние сме в другата. Люба и Лъчо са на задната седалка и са потънали в телефоните си – съпоставят някакви карти и направления, хем спорят, хем непрестанно се съгласяват един с различен. Димана кара решително по стръмния лъкатушен път, търси подобаваща музика, нагласява навигацията, пали цигара и изобщо рядко държи кормилото с две ръце. От тесния път се разкриват прелестни гледки към морето и прилежащите островчета и скали – снимаме в придвижване.
След към половин час стопираме пред изоставения град. От другата кола няма диря.
- Ами да – сеща се Лъчо. – Те загатнаха, че може да се отбият до някакво градче, нали имаше отклонение на едно място...
Както и да е – ще преглеждаме сами. Мъртъв град е пресилено казано – по-точно изоставено село. Стари каменни къщи, с от дълго време рухнали покриви, със злокобно зеещи празни огнища, в които в никакъв случай към този момент няма да пламне огън, обгорели черни греди, стърчащи с безгласен укор към небето, остатъци от първичен обичай. Би трябвало да е подтискащо, само че не е, подухва успокоение, по-скоро утешение, че всичко е преходно. Присядаме на една изсъхнала, побеляла от напреднала възраст дървена скамейка, опряна в каменен дувар, оживял от тогавашна къща. Другите стени към този момент са се срутили. Мълчим.
- Като в Родопите – промълвява безшумно Люба, с цел да не смути покоя. – Само дето има и море.
Да, мъртвите села на всички места си наподобяват – хората са си отишли, само че духът е останал, той няма къде да отиде. По неравните калдъръми се разхожда единствено предишното време.
Населението на острова е по-малко от 2000 души – нищо чудно, че някои селища угасват. За нас гръцките острови са премеждие, романтика, летен парадайс. Но за локалните те са дълбока провинция. Има раздвижване три, четири месеца в годината, а през останалото време глуха тишина, покой, досада. Слънцето се навежда над мъртвото село и каменните зидове като че ли пламват и още веднъж оживяват. Не, залез е.
На другия ден посещаваме огромната забележителност на острова – манастира „ Св. Богородица Хозовиотиса “. Той е вграден в голяма отвесна канара на 300 метра над водата. Снежнобялата сграда се откроява блестящо в кафявата канара и като че ли се блещи предизвикателно към морето. Изкачвме се по полегатите стъпала, издълбани в камъка. Мъжете обуват дълги необятни панталони, дамите намятаме подозрително чисти шалове и влизаме. Тесните коридори в скалата, огромният олтар, по-малкият, иконите, килиите на монасите, както и самите монаси в черни мазни раса, които се совват като невестулки по коридорите и ни стрелкат с хитри очички – всичко е впечатляващо, само че някак... прекомерно туристческо. Преди изхода е разположен сувенирния магазин, няма по какъв начин да го подминеш. Христос изгонил търговците от храма. Да бе, върнали са се! Не мисля, че Господ постоянно посещава този собствен дом, по-скоро чаках да го срещна в пустото село, Той сякаш още не го беше изоставил.
След като отдадохме божието Богу, решаваме да зарадваме и телата си със следобеден плаж. Аз избирам на първо време да се охладя вътрешно със студена биричка, Димана отплува към хоризонта, по-късно ще си удари главата в него и ще стане невидима, а членовете на загадъчния триъгълник се отделят зад скалите. Това, че не ме виждат, не значи, че не ги слушам. Доколкото знам от математиката, в триъгълника може да има единствено един тъп ъгъл, само че в този май са две – тук важат други закони или не важат никакви. Докато се пробвам да проследявам развиването на сюжета в тройката, Лъчезар се готви да похити Люба под носа ми. Много се заиграват нещо, то е гмуркане, то е смях и смях. „ Ти можеш ли по този начин? “ – цамбур с дупето нагоре. „ А ти по този начин можеш ли?! “ Стига бе, в предпубертета ли се връщаме?!... Всъщност, дали да не помоля Лъчо да ме научи да се гмуркам? Нали в никакъв случай не е късно да станеш за смях.
Докато се забавляваме, освободили детското в себе си, следобедът незабелязано се изплъзва. Димо – нашият капитан в морето и овчар на сушата ни сортира по противоположния път.
Вдигаме котва и още веднъж сме под платната с попътен вятър в сърцата.
Следващата вечер ще замръкнем на Антипарос - островчето против Парос, това значи името му. Но преди този момент нещо загадъчно се случва на лодката.
Както се носим нехайно измежду морската простор, последователно на вълни стартира да ни застига гадна миризма, която скоро се трансформира в непоносима воня. Накрая Димо не устоя:
- Абе, кой осмърдя лодката?!
Споглеждаме се гузни. Перем се, къпем се, не е от нас, само че душичките ни се свиват. Пак сме отговорни и отново не знаем защо.
- Да няма починал плъх на борда. Я търсете!
Размърдваме се с принуда и започваме да оглеждаме за мърша, когато Лъчо внезапно се сеща:
- Сюнгерите!
След като отплавахме от Калимнос, спряхме при две скали посред морето и там Лъчо извърши гмуркачески чудеса: гмуркане за инспекция на дълбочината, гмуркане с мрежичка, гмуркане с най-острия нож, който имаме, гмуркане с първенец и най-сетне - последно изплуване с мрежа цялостна със сюнгери. Бяхме решили сами да си създадем гъби за къпане, само че се оказа, че това не е елементарна работа. Сюнгерите минават комплицирана и дълга обработка, преди да се трансфорат в туристическа стока. Загубихме интерес към начинанието, само че ни беше жалост да ги върнем на морето. Лъчо постави толкоз героичен старания, с цел да ги достави. Наближавайки Аморгос, Димо отново се развика:
- Ей, я хвърляйте тия гъби или ги приберете някъде, че в случай че от бреговата защита ги видят, ще ни съдерат кожите от санкции, да ви е ясно!
Послушно прибрахме ненужните, само че наши сюнгери в един от многото тайници под пода на яхтата. Скрихме ги и ги забравихме.
Сега те наказателно ни подсетиха за себе си. Но няма отново да ги хвърлим в морето. Нарамил мрежата с гниещите сюнгери, Лъчо отплува до първата изпречила се на пътя ни канара и грижливо ги подрежда в ниската ѝ част - дано съхнат и вонят на воля. Докато той се върне, ароматизираме цялата яхта с всевъзможни благоухания. Така към този момент се живее. На хоризонта ни чака Антипарос.
Закотвяме се в един залив и с плуване стигаме до брега. Скоро не съм попадала на по-красиво място. Пустият дребен плаж с копринен пясък е посипан с пясъчни лилии. Цъфтят си нехайно и нехаят, че вероятно никой с изключение на нас няма да се възхити на хубостта им. Наоколо се издигат странни по форма скали, върху които като че ли има наметнат шал от вкаменена морска пяна. Залязващото слънце непрестанно трансформира формите и цветовете - играе си със сенките. Някои неща се гледат с очите, а се виждат с душата, не се разказват.
Вечерта достолепната ни яхта се оглася от песните на “Черно було ”. От стотиците часове музика, които Лъчо носи, неизвестно за какво, единомислещо избираме тази. Явно, снощи ще се пие крепко и ще се вършат простотии. Заливът ехти, звездите примигват зашеметени...
Първото тяло цопва във водата. След него и други. Това ще е островът на голото къпане. Винаги има подобен. Погледите ни с Димо се срещат и в очите му откривам молба.
- Давай, давай! Аз ще остана.
Знам какво желае от мен. Някой би трябвало да остане на лодката. Повече предложения не му трябват. Стройното му загоряло тяло се изпъва като струна и с един скок полита към черната морска пропаст. Както се чака, посрещнат е с възторжени крясъци и смях. Мдааа... след това всичко утихва, а аз се клатя самотна на осветената яхта.
Един по един голите плувци се прибират. Телата им блестят мокри, само че като че ли сияят и от вътрешната страна. Нещо просветва в далечината на прибоя. Според Руми е фосфоресциращ планктон, само че аз си мисля, че луната се закача с вълничките и леко ги гали и целува.
Морското ни странствуване неизбежно доближава края си. Един от последните ни пристани е на Китнос - малко, каменисто, неугледно на пръв взор островче. Но и то има своя несравним сексапил - богато е на минерални извори. Преди да стигнат до морето, някои от водните потоци образуват на самия плаж нещо като по-големи локви, които са оградени с камъни, с цел да се оттичат по-бавно. Така се получават корита с топла минерална вода, които побират двама, трима души. Потапям се и блажено се отпущам. Въобразявам си, че през порите ми прониква животворящ, подмладяващ елексир.
- Леле, тоя дядка по какъв начин те зяпаа! - вади ме Люба от сладкия ми захлас.
Наистина, в прилежащата минерална локва се е разположил възрастен господин - проличава му, че е паралия даже и по бански. Понеже съм с черни очила, мога умерено да го огледам.
- Яхтата му е до нашата - осведоми ме Люба.
До нас е хвърлило котва едно малко, черно и доста мощно украшение. Бижуто е без платна и елементарно се ръководи от един човек. На борда няма никой.
- Явно е вдовец - продължава Люба. - Пак те гледа. Стегни си корема, де!
- В неговата локва ли предлагаш да се преместя? - запитвам с неприкрит жлъч и мятам една полу-усмивка към богатия дъртак, едвам не съм невъзпитана.
- Не, в неговата яхта - прецизира приятелката ми.
- Какво, кой ще се мести? Къде?
Незнайно от кое място изниква Ада и преди да сме ѝ дали отговор, се ориентира в ситуацията. Настанява се до мен в локвата, избутва ме и ме закрива с обилните си форми и хвърля серия прелъстителни погледи към към този момент някогашния ми евентуален ухажьор.
- Ех, Ада, нямаш благосклонност! Поне мъжете от третата възраст остави за мен.
Сутринта рано-рано възрастният господин е отплавал. Старците стават рано. Днес ни е финален ден. Малко сме тъжни, само че и пътят към дома от ден на ден ни тегли.
Последни дивотии. Димо хвърля най-дебелото въже да се влачи след яхтата. Руми и Ада се мятат във водата и се хващат за него. Две русалки на една въдица. Потегляме напълно постепенно, само че последователно капитанът безмилостно форсира. Ада и Руми се изплашват не на смешка:
- Ще ни удавиш! Намалииии... - вода цялостни устите им.
Смиляваме се и ги връщаме на борда. Малко са ядосани, само че бързо им минава.
В далечината се появява силуетът на пристанището. Минаваме около ненаселеното островче Флевос.
- Последна котва! - афишира капитанът. - Последно къпане.
Послушно скачаме във водата. Отдалечавам се от лодката и плавам към скалистото островче. Сякаш внезапно иззад него се появява голям ферибот - от най-големите. Пори водата и ръмжи отсреща ми. С бързи махове се пробвам да се отдалеча от ферибота и да се приближа до острова. Византийският капитан наподобява е забелязал жалките ми старания, форсира и подвига огромна вълна, изравнявайки се с мен. Отминава, като надава победоносна сирена. След броени секунди вълната ме застига, подхваща ме жестоко и ме плясва с всичка мощ в скалистата стена на сушата. Страх, болежка и безпомощен яд - не знам кое е по-силно. Солената вълна се отдръпва и оставя разраненото ми тяло вкопчено в камъните. Кръв и морска вода се стичат в смесени вадички. За лукс и морски таралеж е раздрал ръката ми.
Люба и Лъчо към този момент са до мен. Оглеждат ме и преценят вредите.
- Драскотини - заключава Лъчо. - Трябваше да плуваш към ферибота, а не към брега. Вълната щеше да е малко по-висока, само че нямаше да те запрати до камъните.
Чак в този момент възприемам логиката. Понякога е по-безопасно да се приближиш оптимално до опасността, вместо да бягаш от нея.
Връщам се с приятелите на борда. Всички ме успокояват, промиват ми раните, не са съществени. Отнякъде се появява и коктейл за вътрешна стерилизация.
Вече се успокоих, брегът е напълно близо, а с това и краят на пътешествието ни. Кървавите ми драскотини ще се трансфорат в белези, които ще нося като щастлив спомен до идващото лято. А белезите на наслада и благополучие в сърцето - вечно.
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година " Под платната " е роман от цикъла “Моите гръцки острови ”. Други произведения на Христина Острикова можете да прочетете
В нашия случай то е и работа. Ние сме и пасажери, и екипаж. Според вятъра опъваме и свиваме двете платна (те, несъмнено, си имат специфични имена, които не помня, щом стъпя на сушата), дърпаме и навиваме всякакви въжета (също със комплицирани имена), пускаме и подвигаме котва, чистим, готвим, а от време на време даже ни остава време да поплуваме в някой скътан залив. Капитанът ни държи изкъсо юздите и не дава да се отпускаме доста, доста.
Наближаваме пристанището на Аморгос. Трябва да провесим кранците - тези гуми, които висят от бордовете и кърмата на всяка лодка, с цел да я предпазят от удари в прилежащите съдове. Те се връзват към перилата със специфичен възел. Ада, която е опитна морска вълчица и е вързала стотици възли, нещо се обърква и въжето на кранеца се оплита и стяга. Уж се мъчи да го оправи, само че не ѝ се получава.
- Ох, Димооо, ела да видиш тука, оплете се...
Димо застопорява руля и отива сърдит при нея.
- Един възел не можеш да вържеш! Докога ще ви изучавам?! Всички сте от племето на „ левите ръце “!
- Не се карай, деее, не съм желала... – съвсем хленчи Ада, а зад тила му прави смешни физиономии.
С ловки придвижвания Димо оправя въжето, връзва го и се връща ядосан на мостика. Е, на Ада този път ѝ се получи – притегли капитанското внмимание за малко. Ние, останалите от племето на „ левите ръце “, от дълго време сме вързали другите кранци, само че също бяхме навикани. Такъв е нашият капитан – обича да се кара и да се оплаква какъв брой сме нескопосани. Ние пък сме се научили да го обичаме нервозен и раздразним. Така си плаваме в естетика.
И до момента в който Руми го играе девойка Индеференция, Ада 24/7 търси вниманието на Димо. Забравя, че мъжете са ловци – обичат да преследват, а не да са преследвани. Нашата сексапилна красавица не умее да се държи като дивеч – вместо да се прави на подплашена сърна, тя пресреща „ ловеца “ с отворени прегръдки, нехаейки, че той търси плячка и завладяване, а не равносилен сътрудник.
Със стъпването на Аморгос попадаме в прегръдките на Димана – чака с неспокойствие да се причисли към групата. Слънчев човек, слънчева усмивка, пресен лъх и предусещане за наслада – това е Димана. Преди да окупираме острова, тя хвърля багажа си в „ гробчето “ – дребна каюта на носа на яхтата, в която има място единствено да положиш тяло, да скръстиш ръце и да чакаш... края. Това неловко и подтискащо помещение нормално се заема от последния стъпил на борда. За Димана обаче „ гробчето “ е „ аванпост “ – въпрос на позиция.
Димана е наела кола, взимаме още една и потегляме към първия набелязан обект – мъртвия град. Естествено, Димо, Ада и Руми се озовават в едната кола, ние сме в другата. Люба и Лъчо са на задната седалка и са потънали в телефоните си – съпоставят някакви карти и направления, хем спорят, хем непрестанно се съгласяват един с различен. Димана кара решително по стръмния лъкатушен път, търси подобаваща музика, нагласява навигацията, пали цигара и изобщо рядко държи кормилото с две ръце. От тесния път се разкриват прелестни гледки към морето и прилежащите островчета и скали – снимаме в придвижване.
След към половин час стопираме пред изоставения град. От другата кола няма диря.
- Ами да – сеща се Лъчо. – Те загатнаха, че може да се отбият до някакво градче, нали имаше отклонение на едно място...
Както и да е – ще преглеждаме сами. Мъртъв град е пресилено казано – по-точно изоставено село. Стари каменни къщи, с от дълго време рухнали покриви, със злокобно зеещи празни огнища, в които в никакъв случай към този момент няма да пламне огън, обгорели черни греди, стърчащи с безгласен укор към небето, остатъци от първичен обичай. Би трябвало да е подтискащо, само че не е, подухва успокоение, по-скоро утешение, че всичко е преходно. Присядаме на една изсъхнала, побеляла от напреднала възраст дървена скамейка, опряна в каменен дувар, оживял от тогавашна къща. Другите стени към този момент са се срутили. Мълчим.
- Като в Родопите – промълвява безшумно Люба, с цел да не смути покоя. – Само дето има и море.
Да, мъртвите села на всички места си наподобяват – хората са си отишли, само че духът е останал, той няма къде да отиде. По неравните калдъръми се разхожда единствено предишното време.
Населението на острова е по-малко от 2000 души – нищо чудно, че някои селища угасват. За нас гръцките острови са премеждие, романтика, летен парадайс. Но за локалните те са дълбока провинция. Има раздвижване три, четири месеца в годината, а през останалото време глуха тишина, покой, досада. Слънцето се навежда над мъртвото село и каменните зидове като че ли пламват и още веднъж оживяват. Не, залез е.
На другия ден посещаваме огромната забележителност на острова – манастира „ Св. Богородица Хозовиотиса “. Той е вграден в голяма отвесна канара на 300 метра над водата. Снежнобялата сграда се откроява блестящо в кафявата канара и като че ли се блещи предизвикателно към морето. Изкачвме се по полегатите стъпала, издълбани в камъка. Мъжете обуват дълги необятни панталони, дамите намятаме подозрително чисти шалове и влизаме. Тесните коридори в скалата, огромният олтар, по-малкият, иконите, килиите на монасите, както и самите монаси в черни мазни раса, които се совват като невестулки по коридорите и ни стрелкат с хитри очички – всичко е впечатляващо, само че някак... прекомерно туристческо. Преди изхода е разположен сувенирния магазин, няма по какъв начин да го подминеш. Христос изгонил търговците от храма. Да бе, върнали са се! Не мисля, че Господ постоянно посещава този собствен дом, по-скоро чаках да го срещна в пустото село, Той сякаш още не го беше изоставил.
След като отдадохме божието Богу, решаваме да зарадваме и телата си със следобеден плаж. Аз избирам на първо време да се охладя вътрешно със студена биричка, Димана отплува към хоризонта, по-късно ще си удари главата в него и ще стане невидима, а членовете на загадъчния триъгълник се отделят зад скалите. Това, че не ме виждат, не значи, че не ги слушам. Доколкото знам от математиката, в триъгълника може да има единствено един тъп ъгъл, само че в този май са две – тук важат други закони или не важат никакви. Докато се пробвам да проследявам развиването на сюжета в тройката, Лъчезар се готви да похити Люба под носа ми. Много се заиграват нещо, то е гмуркане, то е смях и смях. „ Ти можеш ли по този начин? “ – цамбур с дупето нагоре. „ А ти по този начин можеш ли?! “ Стига бе, в предпубертета ли се връщаме?!... Всъщност, дали да не помоля Лъчо да ме научи да се гмуркам? Нали в никакъв случай не е късно да станеш за смях.
Докато се забавляваме, освободили детското в себе си, следобедът незабелязано се изплъзва. Димо – нашият капитан в морето и овчар на сушата ни сортира по противоположния път.
Вдигаме котва и още веднъж сме под платната с попътен вятър в сърцата.
Следващата вечер ще замръкнем на Антипарос - островчето против Парос, това значи името му. Но преди този момент нещо загадъчно се случва на лодката.
Както се носим нехайно измежду морската простор, последователно на вълни стартира да ни застига гадна миризма, която скоро се трансформира в непоносима воня. Накрая Димо не устоя:
- Абе, кой осмърдя лодката?!
Споглеждаме се гузни. Перем се, къпем се, не е от нас, само че душичките ни се свиват. Пак сме отговорни и отново не знаем защо.
- Да няма починал плъх на борда. Я търсете!
Размърдваме се с принуда и започваме да оглеждаме за мърша, когато Лъчо внезапно се сеща:
- Сюнгерите!
След като отплавахме от Калимнос, спряхме при две скали посред морето и там Лъчо извърши гмуркачески чудеса: гмуркане за инспекция на дълбочината, гмуркане с мрежичка, гмуркане с най-острия нож, който имаме, гмуркане с първенец и най-сетне - последно изплуване с мрежа цялостна със сюнгери. Бяхме решили сами да си създадем гъби за къпане, само че се оказа, че това не е елементарна работа. Сюнгерите минават комплицирана и дълга обработка, преди да се трансфорат в туристическа стока. Загубихме интерес към начинанието, само че ни беше жалост да ги върнем на морето. Лъчо постави толкоз героичен старания, с цел да ги достави. Наближавайки Аморгос, Димо отново се развика:
- Ей, я хвърляйте тия гъби или ги приберете някъде, че в случай че от бреговата защита ги видят, ще ни съдерат кожите от санкции, да ви е ясно!
Послушно прибрахме ненужните, само че наши сюнгери в един от многото тайници под пода на яхтата. Скрихме ги и ги забравихме.
Сега те наказателно ни подсетиха за себе си. Но няма отново да ги хвърлим в морето. Нарамил мрежата с гниещите сюнгери, Лъчо отплува до първата изпречила се на пътя ни канара и грижливо ги подрежда в ниската ѝ част - дано съхнат и вонят на воля. Докато той се върне, ароматизираме цялата яхта с всевъзможни благоухания. Така към този момент се живее. На хоризонта ни чака Антипарос.
Закотвяме се в един залив и с плуване стигаме до брега. Скоро не съм попадала на по-красиво място. Пустият дребен плаж с копринен пясък е посипан с пясъчни лилии. Цъфтят си нехайно и нехаят, че вероятно никой с изключение на нас няма да се възхити на хубостта им. Наоколо се издигат странни по форма скали, върху които като че ли има наметнат шал от вкаменена морска пяна. Залязващото слънце непрестанно трансформира формите и цветовете - играе си със сенките. Някои неща се гледат с очите, а се виждат с душата, не се разказват.
Вечерта достолепната ни яхта се оглася от песните на “Черно було ”. От стотиците часове музика, които Лъчо носи, неизвестно за какво, единомислещо избираме тази. Явно, снощи ще се пие крепко и ще се вършат простотии. Заливът ехти, звездите примигват зашеметени...
Първото тяло цопва във водата. След него и други. Това ще е островът на голото къпане. Винаги има подобен. Погледите ни с Димо се срещат и в очите му откривам молба.
- Давай, давай! Аз ще остана.
Знам какво желае от мен. Някой би трябвало да остане на лодката. Повече предложения не му трябват. Стройното му загоряло тяло се изпъва като струна и с един скок полита към черната морска пропаст. Както се чака, посрещнат е с възторжени крясъци и смях. Мдааа... след това всичко утихва, а аз се клатя самотна на осветената яхта.
Един по един голите плувци се прибират. Телата им блестят мокри, само че като че ли сияят и от вътрешната страна. Нещо просветва в далечината на прибоя. Според Руми е фосфоресциращ планктон, само че аз си мисля, че луната се закача с вълничките и леко ги гали и целува.
Морското ни странствуване неизбежно доближава края си. Един от последните ни пристани е на Китнос - малко, каменисто, неугледно на пръв взор островче. Но и то има своя несравним сексапил - богато е на минерални извори. Преди да стигнат до морето, някои от водните потоци образуват на самия плаж нещо като по-големи локви, които са оградени с камъни, с цел да се оттичат по-бавно. Така се получават корита с топла минерална вода, които побират двама, трима души. Потапям се и блажено се отпущам. Въобразявам си, че през порите ми прониква животворящ, подмладяващ елексир.
- Леле, тоя дядка по какъв начин те зяпаа! - вади ме Люба от сладкия ми захлас.
Наистина, в прилежащата минерална локва се е разположил възрастен господин - проличава му, че е паралия даже и по бански. Понеже съм с черни очила, мога умерено да го огледам.
- Яхтата му е до нашата - осведоми ме Люба.
До нас е хвърлило котва едно малко, черно и доста мощно украшение. Бижуто е без платна и елементарно се ръководи от един човек. На борда няма никой.
- Явно е вдовец - продължава Люба. - Пак те гледа. Стегни си корема, де!
- В неговата локва ли предлагаш да се преместя? - запитвам с неприкрит жлъч и мятам една полу-усмивка към богатия дъртак, едвам не съм невъзпитана.
- Не, в неговата яхта - прецизира приятелката ми.
- Какво, кой ще се мести? Къде?
Незнайно от кое място изниква Ада и преди да сме ѝ дали отговор, се ориентира в ситуацията. Настанява се до мен в локвата, избутва ме и ме закрива с обилните си форми и хвърля серия прелъстителни погледи към към този момент някогашния ми евентуален ухажьор.
- Ех, Ада, нямаш благосклонност! Поне мъжете от третата възраст остави за мен.
Сутринта рано-рано възрастният господин е отплавал. Старците стават рано. Днес ни е финален ден. Малко сме тъжни, само че и пътят към дома от ден на ден ни тегли.
Последни дивотии. Димо хвърля най-дебелото въже да се влачи след яхтата. Руми и Ада се мятат във водата и се хващат за него. Две русалки на една въдица. Потегляме напълно постепенно, само че последователно капитанът безмилостно форсира. Ада и Руми се изплашват не на смешка:
- Ще ни удавиш! Намалииии... - вода цялостни устите им.
Смиляваме се и ги връщаме на борда. Малко са ядосани, само че бързо им минава.
В далечината се появява силуетът на пристанището. Минаваме около ненаселеното островче Флевос.
- Последна котва! - афишира капитанът. - Последно къпане.
Послушно скачаме във водата. Отдалечавам се от лодката и плавам към скалистото островче. Сякаш внезапно иззад него се появява голям ферибот - от най-големите. Пори водата и ръмжи отсреща ми. С бързи махове се пробвам да се отдалеча от ферибота и да се приближа до острова. Византийският капитан наподобява е забелязал жалките ми старания, форсира и подвига огромна вълна, изравнявайки се с мен. Отминава, като надава победоносна сирена. След броени секунди вълната ме застига, подхваща ме жестоко и ме плясва с всичка мощ в скалистата стена на сушата. Страх, болежка и безпомощен яд - не знам кое е по-силно. Солената вълна се отдръпва и оставя разраненото ми тяло вкопчено в камъните. Кръв и морска вода се стичат в смесени вадички. За лукс и морски таралеж е раздрал ръката ми.
Люба и Лъчо към този момент са до мен. Оглеждат ме и преценят вредите.
- Драскотини - заключава Лъчо. - Трябваше да плуваш към ферибота, а не към брега. Вълната щеше да е малко по-висока, само че нямаше да те запрати до камъните.
Чак в този момент възприемам логиката. Понякога е по-безопасно да се приближиш оптимално до опасността, вместо да бягаш от нея.
Връщам се с приятелите на борда. Всички ме успокояват, промиват ми раните, не са съществени. Отнякъде се появява и коктейл за вътрешна стерилизация.
Вече се успокоих, брегът е напълно близо, а с това и краят на пътешествието ни. Кървавите ми драскотини ще се трансфорат в белези, които ще нося като щастлив спомен до идващото лято. А белезите на наслада и благополучие в сърцето - вечно.
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година " Под платната " е роман от цикъла “Моите гръцки острови ”. Други произведения на Христина Острикова можете да прочетете
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ