Безкрайното завръщане към самотата
" Плът ", Дейвид Салаи, превод Петя Петкова, издателство " Лабиринт "
Силна 2025 година за унгарската литература. След като Ласло Краснахоркаи стана Нобелов лауреат, различен публицист от унгарско-английски генезис завоюва премията " Букър " – Дейвид Салаи.
Авторът на " Плът " е роден в Канада, а по-късно прекарва години от живота си в Ливан, Англия, Унгария и Австрия. Подобни преселения сред страни и езици претърпява и Ищван, героят на " Плът ". Историята наблюдава живота му от юношеството до зрелостта. През тези към 35 години се трансформират доста неща – Ищван сменя специалности, основава и унищожава връзки с дами, ту се отдалечава, ту се сближава с майка си, живее в бедност, а след това става милионер, от Унгария отива в Англия и най-после още веднъж се връща в родния си град… Единственото, което в никакъв случай не се трансформира, е неговата дълбока, хипнотизираща самотност.
Разказът е през неговите очи. Не от първо лице, а с безразличния глас на леден, апатичен наблюдаващ. Самият Ищван е дистанциран от прекарванията си. Липсва му общ облик или самокритика. Разказът тече като поредност от епизоди; времето се измества напред на тласъци, които не са оповестени от разказвача. Ходът на историята върви като по спираловидна стълба и няма ясно означение по кое време сме се изкачили до последващо равнище или сме се спуснали надолу. Еднородно и студено придвижване като през избистрен мразовит въздух. Въпреки множеството разнородни обстановки, в които попада, самият воин резервира интегритета си. Чувствата му са мощни, само че неизказани; той като че ли няма връзка със себе си.
" Плът " е преведена на над 20 езика. На огромна част от кориците е изобразена нахапана ябълка, завършена от силуетите на мъжко и женско лице, обърнати един към различен. Тялото, телесността, неговите потребности, връзките, които основава с другите тела, неговата чупливост и способността му да държи в себе си болки, мемоари и нежност; тялото като съсъд на личността. Човекът е плът от плътта на майка си (в романа не става дума за изчезналия татко, само че може би тъкмо неналичието му е причина за характера и ориста на Ищван.) Привличането и пристрастеността, любовта, основаването на дете. Това са крайбрежията, сред които животът на героя тече и отминава. И в случай че човешкият живот се чете като история на грешници, познали парадайса и по-късно пропъдени от него, то за читателя остава да намерения за казуса за прегрешението, за напрежението сред непорочност и пропадане; за това по какъв начин те не се изключват взаимно.
Така е още от първите страници, когато се срещаме с 15-годишния Ищван, съблазнен от доста по-възрастна от него съседка, при злополучен случай той убива мъжа ѝ. Изпращат го в изправителен дом за цели три години. Повече не става дума за съседката, въпреки че са били приятелки с майка му и остават да живеят в същия блок. Ищван в никакъв случай повече не се връща към този епизод в мислите си. Историята тече стремглаво и нещо я тегли напред. Впрочем стилът на Салаи е несравним. Думите са като течен кристал, извънредно чисти, остри. Почти не се използват епитети имена – не повече от едно-две на няколко страници. Той изважда на показ самата същина на думите, придвижването, острите положения, без нищо, което да ги омекоти.
Самият воин в един миг се поуспокоява и се отваря към света и това става поради огромната му обич към сина му Джейкъб. Някъде там в книгата има един откъс, който съгласно нас е разковничето за цялото схващане и прекарване в търсене на смисъл.
" И цялата тази напираща телесност се разпростира в теб като някаква загадка, въпреки и да е лицето, което разкриваш пред света, тъй че се чувстваш неуместно изложен, не си сигурен дали светът знае всичко за теб, или разбиране си няма, тъй като не можеш да схванеш дали тези прекарвания са универсални, или са си единствено твои. … осъзнаваш, че ти и тялото ти не сте изцяло идентични, че заемате едно и също място, без да сте едно и също, тъй като някаква част от теб очевидно изостава от преобразяването на тялото ти и се изненадваш от това като външен наблюдаващ, тъй че към този момент не се чувстваш едно цяло с тялото си, както е било до тогава, и стартира да ти се коства разумно да приказваш за него като нещо настрана от твоята персона, въпреки да си по-безпомощен от всеки път, въпреки да не можеш да му откажеш това, което желае. "
По хипнотичната атмосфера, по безапелационното следване на вътрешния си компас, по изрядния жанр " Плът " припомня на различен един разказ, " Стоунър " на Джон Уилямс. Книги, които обичаме с мрачна и вярна обич.
Силна 2025 година за унгарската литература. След като Ласло Краснахоркаи стана Нобелов лауреат, различен публицист от унгарско-английски генезис завоюва премията " Букър " – Дейвид Салаи.
Авторът на " Плът " е роден в Канада, а по-късно прекарва години от живота си в Ливан, Англия, Унгария и Австрия. Подобни преселения сред страни и езици претърпява и Ищван, героят на " Плът ". Историята наблюдава живота му от юношеството до зрелостта. През тези към 35 години се трансформират доста неща – Ищван сменя специалности, основава и унищожава връзки с дами, ту се отдалечава, ту се сближава с майка си, живее в бедност, а след това става милионер, от Унгария отива в Англия и най-после още веднъж се връща в родния си град… Единственото, което в никакъв случай не се трансформира, е неговата дълбока, хипнотизираща самотност.
Разказът е през неговите очи. Не от първо лице, а с безразличния глас на леден, апатичен наблюдаващ. Самият Ищван е дистанциран от прекарванията си. Липсва му общ облик или самокритика. Разказът тече като поредност от епизоди; времето се измества напред на тласъци, които не са оповестени от разказвача. Ходът на историята върви като по спираловидна стълба и няма ясно означение по кое време сме се изкачили до последващо равнище или сме се спуснали надолу. Еднородно и студено придвижване като през избистрен мразовит въздух. Въпреки множеството разнородни обстановки, в които попада, самият воин резервира интегритета си. Чувствата му са мощни, само че неизказани; той като че ли няма връзка със себе си.
" Плът " е преведена на над 20 езика. На огромна част от кориците е изобразена нахапана ябълка, завършена от силуетите на мъжко и женско лице, обърнати един към различен. Тялото, телесността, неговите потребности, връзките, които основава с другите тела, неговата чупливост и способността му да държи в себе си болки, мемоари и нежност; тялото като съсъд на личността. Човекът е плът от плътта на майка си (в романа не става дума за изчезналия татко, само че може би тъкмо неналичието му е причина за характера и ориста на Ищван.) Привличането и пристрастеността, любовта, основаването на дете. Това са крайбрежията, сред които животът на героя тече и отминава. И в случай че човешкият живот се чете като история на грешници, познали парадайса и по-късно пропъдени от него, то за читателя остава да намерения за казуса за прегрешението, за напрежението сред непорочност и пропадане; за това по какъв начин те не се изключват взаимно.
Така е още от първите страници, когато се срещаме с 15-годишния Ищван, съблазнен от доста по-възрастна от него съседка, при злополучен случай той убива мъжа ѝ. Изпращат го в изправителен дом за цели три години. Повече не става дума за съседката, въпреки че са били приятелки с майка му и остават да живеят в същия блок. Ищван в никакъв случай повече не се връща към този епизод в мислите си. Историята тече стремглаво и нещо я тегли напред. Впрочем стилът на Салаи е несравним. Думите са като течен кристал, извънредно чисти, остри. Почти не се използват епитети имена – не повече от едно-две на няколко страници. Той изважда на показ самата същина на думите, придвижването, острите положения, без нищо, което да ги омекоти.
Самият воин в един миг се поуспокоява и се отваря към света и това става поради огромната му обич към сина му Джейкъб. Някъде там в книгата има един откъс, който съгласно нас е разковничето за цялото схващане и прекарване в търсене на смисъл.
" И цялата тази напираща телесност се разпростира в теб като някаква загадка, въпреки и да е лицето, което разкриваш пред света, тъй че се чувстваш неуместно изложен, не си сигурен дали светът знае всичко за теб, или разбиране си няма, тъй като не можеш да схванеш дали тези прекарвания са универсални, или са си единствено твои. … осъзнаваш, че ти и тялото ти не сте изцяло идентични, че заемате едно и също място, без да сте едно и също, тъй като някаква част от теб очевидно изостава от преобразяването на тялото ти и се изненадваш от това като външен наблюдаващ, тъй че към този момент не се чувстваш едно цяло с тялото си, както е било до тогава, и стартира да ти се коства разумно да приказваш за него като нещо настрана от твоята персона, въпреки да си по-безпомощен от всеки път, въпреки да не можеш да му откажеш това, което желае. "
По хипнотичната атмосфера, по безапелационното следване на вътрешния си компас, по изрядния жанр " Плът " припомня на различен един разказ, " Стоунър " на Джон Уилямс. Книги, които обичаме с мрачна и вярна обич.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ