Омагьосващата музика на Плитвишките езера
Планинският път е към момента влажен от снощния дъжд и забуленото в мъгли слънце едвам просиява за по две-три минутки. Навлизаме в следващия било на Велебитските планини, които незабавно ни прегръщат с наметнатите си със зелен плащ ръце. Притиснатото от мрачни лесове шосе понякога се „ отваря “ в дребни полянки, украсени с по къща-две, и влажно блесналото от утринната роса луковидно кубе на локалната черква. Бяхме слезли от автомагистралата и към този момент се намирахме покрай Слюни, което значи, че сме близо и до крайната ни цел. Съзираме паркинга отляво и касите отдясно и разбираме, че хърватската приказка, наречена Плитвице, стартира. Заедно с билета посетителите получават и карта на националния парк, за която човек не помни незабавно щом прекрачи прага на вход №1. А не помни, тъй като обратно на всички туристически правила, съгласно които най-голямата атракция е за най-после, се изправяме пред невероятните водопади на Саставци. Бученето превзема слуха, цветовете и придвижванията покоряват очите, а хубостта им като че ли завладява съзнанието. Отвсякъде се леят транспарантно бели потоци, толкоз доста, че е мъчно за схващане от кое място се изсипва цялата тази маса вода, изчезваща в пенливия въртоп на дъното. Там, полузакрита от мъглата, тя се трансформира в вълни от коприна, брокат и шифон. Високи, сиви зъбери пробиват заплаща на мъглата, задачите обгърнати с пълен, яркозелен, провесен на драперии килим от мъх. Дори да влезете през вход №2 над езерото Козяк, още веднъж ще ви посрещне ревът на многочислени водопади, контрастиращ с плътната тишина на покритите с вековни борове и мури скатове на хълмовете. Най-големият народен парк на Хърватия е сврян сред три планини, които като три сестри обгрижват дребното си братче, а то радостно шуми и подскача сред тях.
Веднъж озовали се в парка, изпразнете съзнанието си, усетете величието на природата и в случай че се почувствате прекомерно дребен, се успокойте с обстоятелството, че сте парченце от нея. Никъде другаде не съм изпитвал по-силно чувство за единство с природата, в сравнение с в Плитвице. Впрочем всеки човек си има такова място – за мен това са Плитвишките езера и езерата в канадския народен парк „ Джаспър “. Чувството е главозамайващо! И приказно! Прелестно и фантастично!
Зеленото на леса прелива в перленото на мъглата, минава в транспарантното на искрящия въздух и изчезва в наситеносиньото на езерата, които наподобяват като разтопен диамант. Между тях се вият стотици пътеки, минаващи около пропасти и проломи, през пещери и дефилета, огласяни от песента на водата, обгърнати от паяжината на гората, през гъсти дъбрави, където слънцето и сянката се гонят пред очите, подмамвайки ви в недрата на Велебитските планини.
От мястото, на което стоим, на педя разстояние от Саставци, гледката към този момент е напълно друга: виждат се все по-смаляващите се в далечината езера, които изчезват във водовъртежа на зеленината сред хълмовете. Пътеката е впита високо в скалите над пропастта, а от дъното й се изкачва веригата от езера, образуваща терасовидни водопади. Кристалночистите им води игриво скачат надолу от едно езеро в друго, с цел да оформят серия от пенливи водопади. Те са резултат от няколко невероятни биологични и химични процеса, които и в този момент не престават да трансформират посоката на водата. Дванадесетте горни езера са затворени от естествените загради на наноси от мек калциев карбонат (травертин). Те непрестанно порастват на височина и са причина за непрекъснато изменящата се редица от водопади, някои от които към този момент са достигнали 80 м височина. Травертинът продължава да се натрупва със скорост 1 см годишно и да загражда реката в горното й течение. От време на време бариерите в някои сектори не устоят напора на водата и тя се оттича под формата на водопад до най-близкия басейн.
Първото изложение на феномена датира от 1777-а и е дело на Доминик Вукашович, който загатва за „ пет красиви езера, намиращи се в най-гъстите гори на турската граница ”. Кой знае за какво по-късно те стават известни като „ Дяволската градина ”. Когато наближаваме най-голямото езеро в парка – Козяк, мъглата стартира да се подвига и разбирам най-малко частично повода за названието им. Издигащите се към небето бели вълма наподобяват на пара от диханието на Сатаната. Наблизо откриваме скромен ресторант, в който съумяваме да изпием единствено по едно кафе, да издишваме на открито струи пара като истински дяволи… и да прочетем упътванията към туристите в парка, написани като че ли от стихотворец: „ Не вземайте нищо, с изключение на фотоси, не оставяйте нищо, с изключение на стъпки, не използвайте нищо, с изключение на времето! ”
Качваме се на корабчето, с което прекосяваме Козяк от край до край, и до момента в който минаваме около високите, гъсто залесени крайбрежия на езерото, чийто зелен плащ е раздран от хиляди водопади – именни и безименни, родили се вследствие на всекидневния дъжд в последно време – глъчката от диалозите на корабчето ненадейно секва. Толкова приятно, толкоз фантастично е всичко това, което съзираме: едно необикновено тектонично разбъркване, сътворило баснословен свят, сходен на този от поредицата „ Хобит ”. На всичко от горната страна стартира да вали и капките дъжд шият с разноцветния конец на дъгата шедьоври върху водното пано.
Малкият дървен пристан изскърцва уплашено при допира си с ламарината на кораба и цветната вълна от якетата на туристите се понася към сушата. Предстои ни нанагорнище нагоре сред самите водопади по дървени пътеки, сковани от кръгли трупи, дървени мостове, стълби, парапети… Водата е придошла и облива първите стъпала на пътека. А водопадите като че ли ни поздравяват с мокрите си ръце… и пеят. Нагоре, измежду зелената гора, те изнасят същински концерт, какъвто единствено природата може да извърши. Това е музиката на хиляди поточета, ручеи, вади, бързеи, притоци, извори… Големите водопади са контрабасите и валдхорните, разказващи приказки за хърватски крале и кралици, за безстрашни рицари и техните дами на сърцето, а дребните водопади са арфите и флейтите, които редят митове за дългобради джуджета и русокоси феи, за остроухи елфи и дългоноси гноми.
Плитвице е безпорядък от дървени пътеки, езера и потоци, които текат през тях, с цел да се влеят в други езера. Те на собствен ред раждат нови ручеи, прекрачвани от дървени мостчета, и водят до идващите езера и потоци. Господарка на всичко това е река Корана, която е издълбала каньона, в който като по писта се спускат терасовидно 16-те езера. Тя е „ отговорна “ и за пещерата Шупляра, която почнала да извайва преди 2 млн. години. Сега от нейния вход потеглят бетонни стъпала, които водят към самите й глъбини. Пътеката излиза от другата страна на към този момент труднорушащия се доломитен пласт, устоял на напора на водата милиони години, който оформя здравите стени на каньона. Металната стълба разрешава на искащите да слязат до наниза от травертинови прагове на реката, които са причина за образуването на по-малките водопади. Оттук се открива същата панорамна панорама, която съзряхме първоначално, само че този път изпод нагоре, където в далечината, през покритите с мъх скали, се носи сопраното на Саставци.
Продължаваме по дървените пътеки, издигнати над водата, пълзящи около каскадите, които като придойдат се оттичат напряко през пътеките. Изживяването е съвсем сюрреалистично – човек има възприятието, че върви върху водата. В същото време залезът се къпе в стотиците нюанси на зеленото и синьото на Плитвишките езера и със страдание разбираме, че е време да напуснем този магически свят. За да се върнем в грубия звук на действителността, изоставяйки ефирната и магическа музика на водата, която вечно ще изпълва този необикновен завършек на Хърватия.
Четете още: Златното колие на Френските Алпи
