Владимир Зарев: Духовността и културата имат по-голямо значение за националната ни сигурност, отколкото F-16, които я ги получим, я – не
Писателят Владимир Зарев в изявление за утринния блок " Добро утро, България " на Радио " Фокус "
Какви са полезностите на нас, българите, през днешния ден? Ставаме ли все по-объркани в свободата, която имаме? Казвам положително утро на един от най-четените писатели у нас – господин Владимир Зарев. Объркани ли сме в свободата в действителност? Вие написахте разказ с това заглавие – " Объркани в свободата “. Защо това несъгласие съгласно вас е налице?
Защото свободата, която ни споходи след трагичните промени през 1989 година, като че ли е непълна и не дава отговор на смисъла на самото разбиране. Ние станахме по едно и също време доста по-свободни, по-щастливо свободни, въпреки това – по-затворени в себе си по някакъв метод, по-принудени да живеем тъкмо в принудата на този веществен свят, който ни заобикаля и който просто трансформира още веднъж българина, огромната част от българския народ в непрекъснато оцеляващ. А оцеляването не е форма на независимост. Бедността не може да бъде форма на независимост. Бедността е насила, тя е принуждение, както насилието беше КОВИД. И тъкмо по този метод аз се пробвам първо да опиша за това принуждение, което провокира КОВИД в българския народ, насилието на страха първо, тъй като всеки от нас беше изплашен да не загуби близки, да не загуби себе си в тази пандемия. Насилието на неизвестността по-сетне, защото това беше една заплаха, която идваше като че ли отвред и отникъде. По-сетне насилието на несвободата, принудата да вършим едно и също и да не вършим едно и също – значи да носим маски, да съблюдаваме избрани дистанции, само че в това време и да не вървим в заведения за хранене, да не вървим на спектакъл, затвориха се театрите. И най-накрая това, което аз назовавам насилието на наложителното тъждество. Това, което помним от социализма – тъждество, което е форма със същина на посредствеността, форма на бездуховността. И това беше, което ни застигна. Всъщност КОВИД ненапълно беше и една метафора на всичко това, което се случва и което се случи след 10 ноември в България.
Страшно от дълго време ме занимава този проблем – дали човек може да бъде свободен, когато непринудено лиши себе си от свободата. И тъкмо това е повода да опиша втората сюжетна линия. В нея действието се развива в далечния ХV век. В нея описвам за исихазма, за Фераро-Флорентинската уния – в действителност едно от най-интересните събития, които стават в средата на ХV век, и това е последният опит да се обединят католицизмът и православието, т.е. да се сплоти вярата, да се върне единството на вярата, да се преодолее схизмата, разделянето. Това е концепция на византийския император, по това време Палеолог VІІІ. По това време целият Балкански полуостров е паднал под турско иго. Единствено Константинопол е свободен и жив, и земите към него, само че те са доста застрашени. Тогава Палеолог VІІІ взема решение да се сплоти с Католическия свят и да потърси помощ от него, защото Католическият свят тогава е мощен, мощен. Рим, папата имат голямо въздействие на Запад и той разчита на това да се създадат такива Кръстоносни походи, които да освободят, да върнат турците в Мала Азия и да освободят Балканския полуостров. Разбира се, тази задача не съумява. Въпреки че се срещат по 600 души, високи духовници, католици и православни, тази задача не съумява и за жалост България продължава да остава под турско иго.
Г-н Зарев, кое съгласно вас е главното – копнежът за власт ли, казусът за свободата ли? Кое?
Ами да ви кажа и двете. Властта е едно от най-важните неща, които се случват в живота на индивида. Всеки от нас, колкото и да звучи измислено, само че всеки от нас копнее, стреми се към власт, стреми се по някакъв метод да реализира властта си над някого, над нещо, над някакво умеене. Дори творчеството е форма на власт. Един добър, един огромен публицист е един обаятелен тиранин със своето творчество. Всичко, към което се стремим, е форма на власт. Забележете – даже бебето половината от времето плаче не тъй като е гладно или подмокрено, а тъй като инстинктивно желае да упражни властта си над родителите.
Да, желае да му бъде обърнато внимание по този метод, да.
Да му бъде обърнато внимание. Власт е хубостта, власт е знанието, форма на власт. Форма на власт са парите, несъмнено, форма на власт е публичното състояние. Всичко, всичко, към което в действителност ние се стремим в най-дребните си житейски проявления, както и в житейските си тактики, е опит да реализираме власт над някого, над нещо. Дори страданието може да бъде форма на власт.
Аз си мисля в този момент да вземем за пример сакатият човек демонстрира демонстративно отрязания си крайник, с цел да може посредством състраданието ни да провокира властта си, да упражни властта си над нас и да ни принуди да му дадем лепта. Това, този проблем за властта е изключително значим и през днешния ден, тъй като властта в България не действа. Вижте, властта е естествен феномен. Какво е гравитацията? Гравитацията – това е огромното притегля дребното и го задържа към себе си. Фактически гравитацията е единственият естествен закон, който открива ред. Всичко друго в природата се стреми към анархията, към хаоса. Единствено гравитацията основава ред. Точно това е смисълът и смисълът на властта – да основава ред. Но това, което се случва през днешния ден в България, е тъкмо противоположното. Властта, която имаме, не реализира главното си обвързване – да основава ред, да основава национално единение и вероятност за развиването на българския народ.
Вие ни върнахте и много надалеч във времето, като направихте параленост и с днешно време. Но, господин Зарев, съгласно вас кои полезности у българите са се запазили и надлежно кои са изчезнали, кои взимат превес през днешния ден?
За жал, може би за положително или за неприятно, българинът е зависим на всичко това, което се случва в този свръхлиберален свят, в който светът става ужасно дребен с помощта на лесната връзка, с помощта на това, че ние във всеки момент сме жители на този свят и знаем всичко, което се случва в него. Едно от най-нещастните неща, които се случиха, това е, че българинът, както и изобщо демократичният човек, възприеха едно качество – това е непрестанно да има, да има, да има човек до безконечност. Т.е. индивидът се трансформира в непрекъснат потребител. Това качество бе възпитавано и продължава да бъде възпитавано във всеки от нас – да употребява, да употребява и да употребява непрекъснато. А това нещо се отразява извънредно зле на природата, в която живеем. Ние я разрушавам.
Според вас консуматорството въздейства ли на фамилията, на фамилията като единение, като ценностна система, поддържането на огнището, на фамилното огнище?
Разбира се, несъмнено. Привидно то основава чувството, че сплотява фамилията – в този момент усилието да си вземем апартамент, след това една кола, след това още една кола. Но в действителност това изпитание, когато се трансформира в единствена цел и когато се живее бездуховно, това изпитание е паразитно. Знаете ли, благосъстоянието, изключително огромните пари, те основават голямо възприятие, чувство за независимост и за власт. Но въпреки това доста огромните пари трансформират този, който ги има, в плебей на своята власт, тъй като той би трябвало непрестанно да ги обгрижва, а с цел да ги опази, те би трябвало непрекъснато да се усилват, усилват. Апостол Павел е споделил една изумително значима мисъл, споделил е: Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на нея. И желая също по този начин да подчертая, че човешкото благополучие е нещо доста, доста комплицирано, ужасно значимо. Човешкото благополучие сплотява хората, сплотява фамилията, само че то е доста условно. Човешко благополучие е да бъдат хората здрави, благополучие е те да се намират в естетика със себе си и със света. Щастие е любовта сред хората, нежността, любовта сред хората, която ужасно сплотява. Щастие са тези патриархални полезности, които имахме. Вие ме питате – беше опустошен патриархалният свят на индивида, а той е извънредно значим, тъй като в него имаше вековни правила, които точно свързват, сплотяват хората, вършат ги близки и им основават обща вероятност на живот.
И всичко това по какъв начин рефлектира на българската просвета? Как наподобява тя през днешния ден?
Нека да стартира с това, че духовността е това, което е спасявало българския народ неведнъж. Например в тези пет века иго езикът, вярата, духовността са тези неща, които спомагат за нашето в действителност величествено оцеляване в тези пет века. Аз не преставам да имам вяра, колкото и да звучи измислено, само че духовността и културата ни сега имат по-голямо значение и смисъл за националната ни сигурност, в сравнение с чертежите на тези американски самолети F-16, които я ги получим, я – не.
Културата е нещо, което постоянно сплотява. Тя дава отговор на смисъла на това, което е написано на Народното събрание – " Съединението прави силата “. Културата, за разлика от политиката, за разлика от общественото напрежение в една страна, тя сплотява, тя основава положение на единство в народа. Разбира се, и българският народ. В момента културата ни е в много положително положение, макар безспорното, тоталното равнодушие, трийсетлетното равнодушие на страната към нея. Имаме доста добра литература, млади създатели, които се развиват, към този момент имат и европейско наличие. Театърът ни преодоля голяма рецесия и процъфтява сега, чудесни художници имаме, музиканти, тъй че националната ни просвета е в развиване. Но отново ще повторя – при цялото тотално, голямо равнодушие на страната към нея. Българските държавници, политическата ни класа в своя съвсем нервен нарцисизъм се обръщат към културата, към хората на духа единствено по време на избори, когато могат да употребяват техния нравствен престиж.
Г-н Зарев, благодаря ви доста за този диалог. Ние ви пожелаваме здраве и триумф!
Благодаря ви и аз. Всичко положително!
Какви са полезностите на нас, българите, през днешния ден? Ставаме ли все по-объркани в свободата, която имаме? Казвам положително утро на един от най-четените писатели у нас – господин Владимир Зарев. Объркани ли сме в свободата в действителност? Вие написахте разказ с това заглавие – " Объркани в свободата “. Защо това несъгласие съгласно вас е налице?
Защото свободата, която ни споходи след трагичните промени през 1989 година, като че ли е непълна и не дава отговор на смисъла на самото разбиране. Ние станахме по едно и също време доста по-свободни, по-щастливо свободни, въпреки това – по-затворени в себе си по някакъв метод, по-принудени да живеем тъкмо в принудата на този веществен свят, който ни заобикаля и който просто трансформира още веднъж българина, огромната част от българския народ в непрекъснато оцеляващ. А оцеляването не е форма на независимост. Бедността не може да бъде форма на независимост. Бедността е насила, тя е принуждение, както насилието беше КОВИД. И тъкмо по този метод аз се пробвам първо да опиша за това принуждение, което провокира КОВИД в българския народ, насилието на страха първо, тъй като всеки от нас беше изплашен да не загуби близки, да не загуби себе си в тази пандемия. Насилието на неизвестността по-сетне, защото това беше една заплаха, която идваше като че ли отвред и отникъде. По-сетне насилието на несвободата, принудата да вършим едно и също и да не вършим едно и също – значи да носим маски, да съблюдаваме избрани дистанции, само че в това време и да не вървим в заведения за хранене, да не вървим на спектакъл, затвориха се театрите. И най-накрая това, което аз назовавам насилието на наложителното тъждество. Това, което помним от социализма – тъждество, което е форма със същина на посредствеността, форма на бездуховността. И това беше, което ни застигна. Всъщност КОВИД ненапълно беше и една метафора на всичко това, което се случва и което се случи след 10 ноември в България.
Страшно от дълго време ме занимава този проблем – дали човек може да бъде свободен, когато непринудено лиши себе си от свободата. И тъкмо това е повода да опиша втората сюжетна линия. В нея действието се развива в далечния ХV век. В нея описвам за исихазма, за Фераро-Флорентинската уния – в действителност едно от най-интересните събития, които стават в средата на ХV век, и това е последният опит да се обединят католицизмът и православието, т.е. да се сплоти вярата, да се върне единството на вярата, да се преодолее схизмата, разделянето. Това е концепция на византийския император, по това време Палеолог VІІІ. По това време целият Балкански полуостров е паднал под турско иго. Единствено Константинопол е свободен и жив, и земите към него, само че те са доста застрашени. Тогава Палеолог VІІІ взема решение да се сплоти с Католическия свят и да потърси помощ от него, защото Католическият свят тогава е мощен, мощен. Рим, папата имат голямо въздействие на Запад и той разчита на това да се създадат такива Кръстоносни походи, които да освободят, да върнат турците в Мала Азия и да освободят Балканския полуостров. Разбира се, тази задача не съумява. Въпреки че се срещат по 600 души, високи духовници, католици и православни, тази задача не съумява и за жалост България продължава да остава под турско иго.
Г-н Зарев, кое съгласно вас е главното – копнежът за власт ли, казусът за свободата ли? Кое?
Ами да ви кажа и двете. Властта е едно от най-важните неща, които се случват в живота на индивида. Всеки от нас, колкото и да звучи измислено, само че всеки от нас копнее, стреми се към власт, стреми се по някакъв метод да реализира властта си над някого, над нещо, над някакво умеене. Дори творчеството е форма на власт. Един добър, един огромен публицист е един обаятелен тиранин със своето творчество. Всичко, към което се стремим, е форма на власт. Забележете – даже бебето половината от времето плаче не тъй като е гладно или подмокрено, а тъй като инстинктивно желае да упражни властта си над родителите.
Да, желае да му бъде обърнато внимание по този метод, да.
Да му бъде обърнато внимание. Власт е хубостта, власт е знанието, форма на власт. Форма на власт са парите, несъмнено, форма на власт е публичното състояние. Всичко, всичко, към което в действителност ние се стремим в най-дребните си житейски проявления, както и в житейските си тактики, е опит да реализираме власт над някого, над нещо. Дори страданието може да бъде форма на власт.
Аз си мисля в този момент да вземем за пример сакатият човек демонстрира демонстративно отрязания си крайник, с цел да може посредством състраданието ни да провокира властта си, да упражни властта си над нас и да ни принуди да му дадем лепта. Това, този проблем за властта е изключително значим и през днешния ден, тъй като властта в България не действа. Вижте, властта е естествен феномен. Какво е гравитацията? Гравитацията – това е огромното притегля дребното и го задържа към себе си. Фактически гравитацията е единственият естествен закон, който открива ред. Всичко друго в природата се стреми към анархията, към хаоса. Единствено гравитацията основава ред. Точно това е смисълът и смисълът на властта – да основава ред. Но това, което се случва през днешния ден в България, е тъкмо противоположното. Властта, която имаме, не реализира главното си обвързване – да основава ред, да основава национално единение и вероятност за развиването на българския народ.
Вие ни върнахте и много надалеч във времето, като направихте параленост и с днешно време. Но, господин Зарев, съгласно вас кои полезности у българите са се запазили и надлежно кои са изчезнали, кои взимат превес през днешния ден?
За жал, може би за положително или за неприятно, българинът е зависим на всичко това, което се случва в този свръхлиберален свят, в който светът става ужасно дребен с помощта на лесната връзка, с помощта на това, че ние във всеки момент сме жители на този свят и знаем всичко, което се случва в него. Едно от най-нещастните неща, които се случиха, това е, че българинът, както и изобщо демократичният човек, възприеха едно качество – това е непрестанно да има, да има, да има човек до безконечност. Т.е. индивидът се трансформира в непрекъснат потребител. Това качество бе възпитавано и продължава да бъде възпитавано във всеки от нас – да употребява, да употребява и да употребява непрекъснато. А това нещо се отразява извънредно зле на природата, в която живеем. Ние я разрушавам.
Според вас консуматорството въздейства ли на фамилията, на фамилията като единение, като ценностна система, поддържането на огнището, на фамилното огнище?
Разбира се, несъмнено. Привидно то основава чувството, че сплотява фамилията – в този момент усилието да си вземем апартамент, след това една кола, след това още една кола. Но в действителност това изпитание, когато се трансформира в единствена цел и когато се живее бездуховно, това изпитание е паразитно. Знаете ли, благосъстоянието, изключително огромните пари, те основават голямо възприятие, чувство за независимост и за власт. Но въпреки това доста огромните пари трансформират този, който ги има, в плебей на своята власт, тъй като той би трябвало непрестанно да ги обгрижва, а с цел да ги опази, те би трябвало непрекъснато да се усилват, усилват. Апостол Павел е споделил една изумително значима мисъл, споделил е: Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на нея. И желая също по този начин да подчертая, че човешкото благополучие е нещо доста, доста комплицирано, ужасно значимо. Човешкото благополучие сплотява хората, сплотява фамилията, само че то е доста условно. Човешко благополучие е да бъдат хората здрави, благополучие е те да се намират в естетика със себе си и със света. Щастие е любовта сред хората, нежността, любовта сред хората, която ужасно сплотява. Щастие са тези патриархални полезности, които имахме. Вие ме питате – беше опустошен патриархалният свят на индивида, а той е извънредно значим, тъй като в него имаше вековни правила, които точно свързват, сплотяват хората, вършат ги близки и им основават обща вероятност на живот.
И всичко това по какъв начин рефлектира на българската просвета? Как наподобява тя през днешния ден?
Нека да стартира с това, че духовността е това, което е спасявало българския народ неведнъж. Например в тези пет века иго езикът, вярата, духовността са тези неща, които спомагат за нашето в действителност величествено оцеляване в тези пет века. Аз не преставам да имам вяра, колкото и да звучи измислено, само че духовността и културата ни сега имат по-голямо значение и смисъл за националната ни сигурност, в сравнение с чертежите на тези американски самолети F-16, които я ги получим, я – не.
Културата е нещо, което постоянно сплотява. Тя дава отговор на смисъла на това, което е написано на Народното събрание – " Съединението прави силата “. Културата, за разлика от политиката, за разлика от общественото напрежение в една страна, тя сплотява, тя основава положение на единство в народа. Разбира се, и българският народ. В момента културата ни е в много положително положение, макар безспорното, тоталното равнодушие, трийсетлетното равнодушие на страната към нея. Имаме доста добра литература, млади създатели, които се развиват, към този момент имат и европейско наличие. Театърът ни преодоля голяма рецесия и процъфтява сега, чудесни художници имаме, музиканти, тъй че националната ни просвета е в развиване. Но отново ще повторя – при цялото тотално, голямо равнодушие на страната към нея. Българските държавници, политическата ни класа в своя съвсем нервен нарцисизъм се обръщат към културата, към хората на духа единствено по време на избори, когато могат да употребяват техния нравствен престиж.
Г-н Зарев, благодаря ви доста за този диалог. Ние ви пожелаваме здраве и триумф!
Благодаря ви и аз. Всичко положително!
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ