Александър Секулов: Единствената врата към Бога е благодарността
Писателят и драматург Александър Секулов ще показа новата си книга „ Възхвала на провинцията ” (ИК " Хермес " ) на 11 април от 18 часа в Bee Bop Cafe. За разказаните истории, за поклона пред родния град, за литературата, думите и хората, беседваме с създателя часове преди събитието.
Прочетете още
- Г-н Секулов, следва премиера на новата ви книга „ Възхвала на провинцията ”. Текстовете в нея са писани в разнообразни интервали, само че какво ви предизвика да ги събере те в тази толкоз персонална, проницателна, на моменти разсмиваща, в други - разплакваща, книга?
- Текстовете са събирани съвсем 40 години. Останали са в торбата за път като сухи корички от огромните хлябове на младостта, които биха могли да залъжат глада на идващите години. Като зърна от царевичен кочан, оронен от стоманените пръсти на времето. Минаваше ми неразумната концепция да ги нарека откършлеци. В остарелия български език - дума за откъслек. Йоаким Груев е дал следния образец за използването ѝ: „ Малки откършлеци от камъние и руди, извадени из земята, кат ся разтълкуваха, изкараха нескрито просвета геология и рударство ”. Тънко определение! Големите здания се строят върху дребните камъни. Казано е: “И на тоя камък ще изградя църквата си, и портите адови няма да ѝ надделеят ”. За портите адови не съм сигурен; битката на книгите е само с времето, не с понятията за положително и зло. Събрах всички тези текстове, тъй като връщат моята признателност към всичко, което съм получил от Пловдив, от литературата и театъра, от артистите и приятелите, които съм имал щастието да познавам.
- Превърнахме ли се ние - българите, в професионални ежедневни революционери?
- По забавен метод нашият български човек овладява крайностите, лишава идеологическия фанатизъм от свирепост: подиграва му се. Гледа го отдалече. Прави проекти отвън страната. Българинът и страната се гледат като непознати в асансьор. Всеки се разсейва и не поглежда другия в очите. За„ професионални ежедневни революционери “ в сегашния миг могат да минат единствено кресливи групи за политически, зелен, археологическо-архитектурен и културен рекет, които под гражданска война схващат бърз и неотложен грабеж на публични средства в тяхна изгода.
- Много постоянно в тези къси текстове употребява те думи като памет, спомен, възкресение, време, Бог, обич, татковци, синове. Това ли са ключовете, които могат да ни отключат божествената врата?
- Единствената врата към бога е благодарността. И желанието да служиш, с цел да заслужиш божията благосклонност. В този смисъл книгата е прослава на индивида, който постоянно е провинция на Господ. Ако Господ е центърът и демиурга на всичко, което ни заобикаля, нещо, в което мощно имам вяра,то тогава всеки един човек е обособена негова провинция. В този смисъл тази книга би желала да е прослава на индивида.
- Как ще се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме?
- Възкресението идва посредством вярата. Само в нея то е допустимо. Ако ни интересува какво ще стане с нас във вечността. Което не е наложително, несъмнено.
- Митологизира те Пловдив, връща те думата провинция към нейното същинско наличие, отнето ѝ с привнесената подигравка на днешния ден. Защо Пловдив е град за завръщане, град, който вие в никакъв случай не сте напускал?
- Едва ли е по силите ми да митологизирам град като Пловдив. Във времето безконечните градове постоянно са намирали кой да ги възпява. Сякаш самите градове основават текстовете за себе си. Самите себе си възпяват.
За себе си мога да кажа единствено, че чувствам дълг да върна с думи всичко това, с което Пловдив е бил великодушен към мен. Повече, в сравнение с съм заслужил. Да се опитам да обясня от кое място се взима тази прелъстителност на пейзажа, това чувство, че нищо не стопира тук и в този момент, че градът не е тръгнал, а живее във вечността. Някъде в тези комплицирани мои мисли несъмнено се крие и упоритото ми отвращение да го напусна, да потегли нанякъде. Навярно като млад съм схванал, че мога да пътувам и без да напущам Итака. Навярно съм схванал какво значат Итаките. А може и да съм бил нерешителен да се отдалеча от родното и познатото…
- Избрал с те да опише те няколко съответни истории, свързани с персони и събития, които познаваме - за Наско Хранов, Недко Итинов, домакините ви в Троянския балкан, цитирал с те стихове от няколко поети - Христо Фотев, Иван Методиев, Борис Христов... Защо те?
- Защото ги възприемам като хора, с които заставам на една маса и се дръзвам. Чувам смеха им, който опрощава. И дава кураж. Особено последното: подареният кураж е скъп.
- Коя е бялата светещата лирика, която забравяме и която липсва от българските буквари?
Онази, която възпява живота. Кара те да изправиш гръбнак. Връща ти чувството за смисъл и продължение. Вади те от отчаянието. Но, за жалост, скоро в българските учебници ще липсва освен бялата, само че и българската лирика. Образованието по литература е с череп, тежко смлатен от идеологически чук. Не знам дали има път обратно в световната обърканост. Ако има ново начало, то ще стартира от равнището преди Възраждането.
- В един от текстовете ви българската литература е поседнала в сепарета, в които взаимосвързани хора си правят услуги. Това отнася ли се към литературния пейзаж през днешния ден?
- Преди разломите са вървели по линия на естетиката. Днес – по линията на пропагандата. Да представяш пропагандата като изкуство се трансформира в рентабилен поминък за солидна, забележима и експонирана група писатели, режисьори, актьори. В това няма нищо ново, несъмнено. Предишните 45 години се занимаваха със същото. Учудващото е, че се трансформира в световен модел за препитание около изкуството. Този избор носи дребна облага в сегашното и съкрушителни загуби в бъдещето. Нито би трябвало прекомерно да се възмущаваме, нито прекомерно да забравяме. Важното е да не участваме.
- Вечността е относителна категория, а (цитат от една от забавните истории в книгата, обвързвана с откриването на Европейски месец на културата 1999 г.)? Признавам си, смях се с глас!
- Позволете ми да отговоря с един откъс от книгата, от раздела, отдаден на родния ми град: „ Времето е малко, Пловдив – безконечен. “
- Когато сложи хте последната точка на тази многопластова и разнородна като тематики, стилистика и послания книга, не ви ли изкуши да добави те още някой текст. Коя остана неразказаната история за прослава на провинцията?
- Моят извънреден книжовен другар Цанко Лалев твърди, че цялостен живот ще пиша тази книга и, евентуално, е прав. В нея има доста дребна част от текстовете, излизали в миналото в рубриката „ Под игото “ във вестник „ Марица “. Писането на тези текстове ме преведоха през едни пусти години, в които бях не запомнил, че желая да съм публицист. Истината е, че редуцирах и доста текстове, писани за изложбите на Наско Хранов, които, сами по себе си, са книга, която в миналото с него, в случай че не ни мързи толкоз, колкото ни мързи, ще издадем, само че не с комерсиална цел, а за другарски блага. Но даже да продължа да пиша тази книга, тя в никакъв случай повече няма да промени заглавието си. В това заглавие е всичко, което обичам.
Прочетете още
- Г-н Секулов, следва премиера на новата ви книга „ Възхвала на провинцията ”. Текстовете в нея са писани в разнообразни интервали, само че какво ви предизвика да ги събере те в тази толкоз персонална, проницателна, на моменти разсмиваща, в други - разплакваща, книга?
- Текстовете са събирани съвсем 40 години. Останали са в торбата за път като сухи корички от огромните хлябове на младостта, които биха могли да залъжат глада на идващите години. Като зърна от царевичен кочан, оронен от стоманените пръсти на времето. Минаваше ми неразумната концепция да ги нарека откършлеци. В остарелия български език - дума за откъслек. Йоаким Груев е дал следния образец за използването ѝ: „ Малки откършлеци от камъние и руди, извадени из земята, кат ся разтълкуваха, изкараха нескрито просвета геология и рударство ”. Тънко определение! Големите здания се строят върху дребните камъни. Казано е: “И на тоя камък ще изградя църквата си, и портите адови няма да ѝ надделеят ”. За портите адови не съм сигурен; битката на книгите е само с времето, не с понятията за положително и зло. Събрах всички тези текстове, тъй като връщат моята признателност към всичко, което съм получил от Пловдив, от литературата и театъра, от артистите и приятелите, които съм имал щастието да познавам.
- Превърнахме ли се ние - българите, в професионални ежедневни революционери?
- По забавен метод нашият български човек овладява крайностите, лишава идеологическия фанатизъм от свирепост: подиграва му се. Гледа го отдалече. Прави проекти отвън страната. Българинът и страната се гледат като непознати в асансьор. Всеки се разсейва и не поглежда другия в очите. За„ професионални ежедневни революционери “ в сегашния миг могат да минат единствено кресливи групи за политически, зелен, археологическо-архитектурен и културен рекет, които под гражданска война схващат бърз и неотложен грабеж на публични средства в тяхна изгода.
- Много постоянно в тези къси текстове употребява те думи като памет, спомен, възкресение, време, Бог, обич, татковци, синове. Това ли са ключовете, които могат да ни отключат божествената врата?
- Единствената врата към бога е благодарността. И желанието да служиш, с цел да заслужиш божията благосклонност. В този смисъл книгата е прослава на индивида, който постоянно е провинция на Господ. Ако Господ е центърът и демиурга на всичко, което ни заобикаля, нещо, в което мощно имам вяра,то тогава всеки един човек е обособена негова провинция. В този смисъл тази книга би желала да е прослава на индивида.
- Как ще се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме?
- Възкресението идва посредством вярата. Само в нея то е допустимо. Ако ни интересува какво ще стане с нас във вечността. Което не е наложително, несъмнено.
- Митологизира те Пловдив, връща те думата провинция към нейното същинско наличие, отнето ѝ с привнесената подигравка на днешния ден. Защо Пловдив е град за завръщане, град, който вие в никакъв случай не сте напускал?
- Едва ли е по силите ми да митологизирам град като Пловдив. Във времето безконечните градове постоянно са намирали кой да ги възпява. Сякаш самите градове основават текстовете за себе си. Самите себе си възпяват.
За себе си мога да кажа единствено, че чувствам дълг да върна с думи всичко това, с което Пловдив е бил великодушен към мен. Повече, в сравнение с съм заслужил. Да се опитам да обясня от кое място се взима тази прелъстителност на пейзажа, това чувство, че нищо не стопира тук и в този момент, че градът не е тръгнал, а живее във вечността. Някъде в тези комплицирани мои мисли несъмнено се крие и упоритото ми отвращение да го напусна, да потегли нанякъде. Навярно като млад съм схванал, че мога да пътувам и без да напущам Итака. Навярно съм схванал какво значат Итаките. А може и да съм бил нерешителен да се отдалеча от родното и познатото…
- Избрал с те да опише те няколко съответни истории, свързани с персони и събития, които познаваме - за Наско Хранов, Недко Итинов, домакините ви в Троянския балкан, цитирал с те стихове от няколко поети - Христо Фотев, Иван Методиев, Борис Христов... Защо те?
- Защото ги възприемам като хора, с които заставам на една маса и се дръзвам. Чувам смеха им, който опрощава. И дава кураж. Особено последното: подареният кураж е скъп.
- Коя е бялата светещата лирика, която забравяме и която липсва от българските буквари?
Онази, която възпява живота. Кара те да изправиш гръбнак. Връща ти чувството за смисъл и продължение. Вади те от отчаянието. Но, за жалост, скоро в българските учебници ще липсва освен бялата, само че и българската лирика. Образованието по литература е с череп, тежко смлатен от идеологически чук. Не знам дали има път обратно в световната обърканост. Ако има ново начало, то ще стартира от равнището преди Възраждането.
- В един от текстовете ви българската литература е поседнала в сепарета, в които взаимосвързани хора си правят услуги. Това отнася ли се към литературния пейзаж през днешния ден?
- Преди разломите са вървели по линия на естетиката. Днес – по линията на пропагандата. Да представяш пропагандата като изкуство се трансформира в рентабилен поминък за солидна, забележима и експонирана група писатели, режисьори, актьори. В това няма нищо ново, несъмнено. Предишните 45 години се занимаваха със същото. Учудващото е, че се трансформира в световен модел за препитание около изкуството. Този избор носи дребна облага в сегашното и съкрушителни загуби в бъдещето. Нито би трябвало прекомерно да се възмущаваме, нито прекомерно да забравяме. Важното е да не участваме.
- Вечността е относителна категория, а (цитат от една от забавните истории в книгата, обвързвана с откриването на Европейски месец на културата 1999 г.)? Признавам си, смях се с глас!
- Позволете ми да отговоря с един откъс от книгата, от раздела, отдаден на родния ми град: „ Времето е малко, Пловдив – безконечен. “
- Когато сложи хте последната точка на тази многопластова и разнородна като тематики, стилистика и послания книга, не ви ли изкуши да добави те още някой текст. Коя остана неразказаната история за прослава на провинцията?
- Моят извънреден книжовен другар Цанко Лалев твърди, че цялостен живот ще пиша тази книга и, евентуално, е прав. В нея има доста дребна част от текстовете, излизали в миналото в рубриката „ Под игото “ във вестник „ Марица “. Писането на тези текстове ме преведоха през едни пусти години, в които бях не запомнил, че желая да съм публицист. Истината е, че редуцирах и доста текстове, писани за изложбите на Наско Хранов, които, сами по себе си, са книга, която в миналото с него, в случай че не ни мързи толкоз, колкото ни мързи, ще издадем, само че не с комерсиална цел, а за другарски блага. Но даже да продължа да пиша тази книга, тя в никакъв случай повече няма да промени заглавието си. В това заглавие е всичко, което обичам.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ