Пиесата на Шоу, войната, къпането и свободата
Пиесата на Джордж Бърнард Шоу, станала мотив за насилствени митинги в София, има 130-годишна история. Историкът Стефан Дечев споделя за сензитивните моменти в нея, историческите обстоятелства зад написаното и реакциите при слагането ѝ през десетилетията.
Кога, по какъв начин и за какво е написана пиесата „ Оръжията и индивида “? Според откривателя на Джордж Бърнард Шоу (1856-1950) Мартин Мейзъл , ирландският драматург написа пиесата, с цел да дискредитира нормите на военните романи и да ги размени с един по-смислен взор върху войната и дамите.
Шоу си слага на първо място антивоенни цели и се опълчва на идеализма и ширещата се съгласно него подправена и лицемерна романтика, която обслужва войната като събитие. Бърнард Шоу се стреми да покаже на публиката безсмислието на войната и двуличния темперамент на индивида. В случая съответната война му служи само като декор с цел да обрисува боеца на фронта в една негероична светлина.
Поставил си сходни задания, драматургът в началото написва единствено част от пиесата. Героите му на този стадий просто носят имената Бащата, Дъщерята, Непознатия, Героичния ухажор и други. Едва когато пиесата му е към този момент съвсем приключена, Шоу стартира да се замисля над въпроса къде да се развива действието.
После търси и война, на фона на която да го разположи. Изборът попада на неотдавна състоялата се Сръбско-българска война. Поради това стартира да търси и едно уплътняване на в началото по-абстрактните и по-скоро метафорични облици на героите. Дори и на този стадий желанието му е самото деяние да се развива в Сърбия и героите на пиесата да са сърби. Едва по-късно създателят сменя сърбите с българи.
Причината за това е напълно инцидентна. Става по този начин, че прочита пиеса на съветския адмирал Сребряков, който командвал преди години българската Дунавска флота. Заподозрян обаче в благосклонност към преследваните по това време съветски нихилисти, Сребряков е заставен да бяга и се открива като бежанец в Лондон. От него Шоу научава някои детайлности за българския живот, без самичък той да е бил в миналото в България. През 1894 година пиесата е приключена и към този момент подготвена за слагане на сцена
На 21 април 1894 година в лондонския спектакъл „ Авеню “ пиесата е сложена на сцена. Тя попада в програмата с подзаглавие „ сантиментална комедия “. През идващите седмици „ Оръжията и индивида “ се играе 50 пъти. Един от биографите му, Антъни Гибс , счита, че тъкмо тази пиеса го трансформира в средата на 90-те години на XIX век в „ драматург, който продава “. След няколко десетилетия, през 1925 година, Бърнард Шоу ще получи и Нобеловата премия за литература.
Кои са проблематичните моменти в пиесата
В една от сцените в „ Оръжията и индивида “ героят майор Петков споделя:
„ Не имам вяра да отидем надалеч с тези нови традиции. Това непрекъснато къпане не може да е положително за здравето – не е естествено. В Пловдив имаше един англичанин, който всяка заран се поливаше целия със студена вода. Ужасно! За всичко са отговорни англичаните. Техният климат толкоз ги измърсява, че би трябвало непрекъснато да се мият. Погледнете татко ми! Никога през живота си не се е къпал и доживя до 98 години – най-здравият мъж в България. Нямам нищо срещу една хубава баня един път седмично, за положително самочувствие; само че всеки ден, това е смешна прекаленост. “
Веднага би трябвало да се означи, че още при първото слагане на пиесата Шоу не е доста безапелационен, когато дава отговор на обвиняванията на критици в цинизъм и циничност. Той да вземем за пример твърди в английския щемпел, че е имал предпочитание да покаже на лондонската аудитория „ степента на цивилизация на българите през 1885 година, и при чистия въздух и чистите облекла, които ги вършат по-чисти в сравнение с и най-честото миене в мръсния лондонски въздух, те одобряват навиците за къпане на огромни западни градове просто като церемонии на цивилизацията и културата, а не от хигиеничната им страна “.
Шоу в това време показва надълбоко страдание, че този фрагмент от пиесата се пояснява като „ засегнатост по отношение на българската нация “. По негово мнение той „ ни минимум не е имал желание да внуши, че българският майор, който се мие един път седмично поради общественото си състояние, или неговият татко, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора. “
Авторът споделя още, че под негов прицел са били по-скоро хигиеничните привички на самите британци, като това не излиза наяве от текста на самата пиеса. Там Б. Шоу въпреки всичко осмива хигиената на майор Петков и фамилията му, а не тази на самите английски жители.
Първоначалните рецензии и недоволства карат създателя да вкара в текста си малко изложение на историческата обстановка през 1885 година Там се загатва за постигнатото неотдавна българско Съединение и успеха във войната против настъпващата сръбска войска, която „ трансформира българите в нация от герои. “ Това той е сметнал за нужно, доколкото неговият разумен антивоенен взор го кара да рисува българите и като изпълнени с идеализъм и романтика. Там търси и повода за хвърлянето им с безразсъдна храброст в боевете по време на Сръбско-българската война. Добавеното изложение се постанова, защото от самата пиеса не излиза наяве, че това е война против нападнал съперник за отбрана на Съединението.
Интерпретации на пиесата
В книгата си “Imagining the Balkans ” (българското заглавие е „ Балкани, балканизъм " ) българската историчка и Мария Тодорова , дългогодишна преподавателка от Университета в Илиной, Съединени американски щати, откроява два модела за разбиране на Балканите от Запада в края на XIX и началото на XX в. С цялата им конвенционалност тя ги дефинира като благороден и капиталистически. В аристократичния тя вижда предубедено, само че и закрилническо застъпничество по отношение на селянина от Балканите.
От своя страна буржоазният модел има някои от чертите на аристократичния, само че доколкото се основава на просветителско и линеарно еволюционно мислене, там надвиват опозициите прогресивен-реакционен, напреднал-изостанал, индустриализиран-аграрен, градски-селски, рационален-нерационален и така нататък И в двата погледа общото е презрението към изпълнените със суеверия и нерационалност селяни.
М. Тодорова обръща внимание, че това най-ясно личи в случаите, когато в тогавашните съществени диспути в западните общества по избрани въпроси Балканите са просто някакъв непряк проблем - по този начин се основава опция вероятността на погледа върху тях да е изцяло несъзнателна.
Според Тодорова още е видно, че самият създател на пиесата едва се интересува от България и българите сами по себе си. Те са само дребна част от по-общите въпроси свързани със срещата сред сантименталните мечти, от една страна, и прозаичната действителност, от друга. Рационализмът на Б. Шоу отхвърля и счита за лицемерни романтизма и идеализма, които вършат от войната полезност. Тодорова стига до изводя, че драматургът не е имал съответно желание да наскърбява българската сензитивност.
Все отново, четири години по-късно, когато пиесата му е оповестена за пръв път, Шоу припомня в предговора си за изключително неприятното ликвидиране на българския министър председател Стефан Стамболов и прибавя, че то е „ задоволително сензационно удостоверение на точността на моя скеч за театралния темперамент на първите фалшификати на западната цивилизация от буйните раси, които преди малко излизат от иго. “
У него без подозрение има надменност, само че и доброжелателен комизъм и търпеливо снизхождениеМария Тодорова
„ У него без подозрение има надменност, само че и доброжелателен комизъм и търпеливо състрадание, снизхождението на възрастния по отношение на детето “, написа Тодорова. „ Шоу е прав, когато иронизира ирационалната храброст и незнанието на българските бойци, само че също по този начин е истина, че единствено тяхната безразсъдна увереност и безусловна посветеност обръщат една безнадеждна идея в блестяща победа. “
Реакции измежду българите
Поради изтъкнатите нагоре моменти можем несъмнено да кажем, че това не е изключително поставяна пиеса в България и на българска сцена. През 20-те години на XX в. опит за зрелище се прави в Петрич, само че тогава той е провален от Вътрешна македонска революционна организация . Пиесата не е изключително харесвана и в прилежаща Сърбия.
Когато на 11 юни 1921 година спектакалът е подложен в Бургтеатър във Виена със заглавие „ Героите “, той провокира бурно неодобрение измежду българските студенти в австрийската столица. Управляващият в тези години българската легация в Австрия Панчо Дорев алармира пред австрийската полиция, както и пред дирекцията на държавните театри за ненавременния темперамент на слагането на пиесата.
Като резултат от постановката са отстранени най-язвителните места по отношение на българите, само че освиркванията и недоволството измежду българските студенти не престават. Според отчета на Панчо Дорев австрийският щемпел също съвсем единомислещо приказва за нетактичността на Бургтеатър по отношение на страна, която е била съдружник на Виена през преди малко отминалата Първа международна война. Само четири дни след премиерата пиесата е свалена от репертоара.
Изнервените български реакции Б. Шоу разчита като доказателство за своята справедливост. Ето за какво през 1924 година в свое писмо до редакцията на в. „ Берлинер Тагеблат “, оповестено на страниците на „ Таймс “, предугаждайки нови митинги на български студенти против слагането на пиесата на сцена в Берлин, Шоу упорства, че е показал достоверен облик на България и българите. За него в действителност през 1885 година „ библиотеките, електрическите звънци и къщите с повече от един етаж “ са скорошни нововъведения в Княжеството. Той изрича и догатката, че е допустимо самият Стамболов „ да е погубен по причина, че не си е миел постоянно ръцете. “
След дългогодишните български възражения към пиесата, тъкмо в това свое изказване в немския щемпел Бърнард Шоу приказва и за присъщ минус на българите да се надсмиват над себе си. Той написа: „ Комедията е допустима единствено във високоцивилизована просвета, тъй като релативно варварския народ не понася осмиването на своите недъзи. Цивилизованата аудитория се радва, в случай че я оставят да се смее на самата себе си, и признава благотворната мощ на сходно начинание. “ Накрая приключва и с една леко нахална записка: „ Когато с моята откровено отзивчива поддръжка българските студенти развият възприятие за комизъм, проблемите ще изчезнат. “
Шоу, несъмнено, не е прав. Българите, както и доста други народи, имат възприятие за комизъм и за самоирония и без негова помощ. Алеко Константинов към този момент е почнал да печата обособени фрагменти или елементи от бъдещия „ Бай Ганьо “. Да не приказваме за Добри Войников и неговата „ Криворазбрана цивилизация “, за Славейковото „ Не сме народ, а мърша “ или за Ботевите „ православни скотове “.
Дълги години тъкмо тази пиеса на Шоу не е преведена на български език. Когато през 90-те години на XX в. режисьорът Николай Поляков поръчва нейния превод, подобен е изработен от Георги Станчев . Текстът обаче по този начин и не е оповестен. През 1995 година в театъра във Враца Н. Поляков прави своя театрална версия и слага пиесата на сцена със заглавието „ Шоколадовият боец “ . Получава даже премия на Националния фестивал на дребните театри. През 2000 година Поляков прави нова версия на постановката и на сцената на Русенския спектакъл.
През 2006 година пиесата е отпечатана в превод на Венцеслав Бъчваров („ Шоколаденият боец: Оръжията и мъжът “), а в 2018 година на Стоян Чапразов и Райко Чапразов („ Оръжията и индивидът “).
Правдиви ли са облиците на българи в пиесата
Като се има поради събитието, че 30 години след основаването на пиесата драматургът е много по-остър за неналичието измежду българите „ на високо цивилизована просвета, тъй като релативно варварският народ не понася осмиването на своите недъзи “, е разумно да се запитаме дали, въпреки и инцидентно определени, българите не са въпреки всичко показани достоверно в пиесата. Може би точният отговор би бил - и да, и не.
Надсмиването над себе си се прави от зрелите народи, като стартира от обособени техни представителиСтефан Дечев
Едно обаче е ясно. Надсмиването над себе си се прави от зрелите народи, като стартира от обособени техни представители. Нашата просвета към този момент има значително задълбочени проучвания отдадени на хигиената в предишното, които изрично удостоверяват описаното в пиесата. Изследвайки всекидневието в предишното историчката Райна Гаврилова отбелязва по какъв начин в предишното „ българинът не обича водата и тази вкоренена злост не може да се промени с поуки. "
„ Българинът се къпел рядко ", продължава тя. " Считало се за задоволително да си умиеш краката и главата в събота. Възрастните не се къпели с изключение на в редки случаи. “ И за времето след отхвърлянето на османската власт историкът Румен Даскалов е също безапелационен: „ Авторите са единомислещи по въпроса за неналичието на привички за постоянно къпане у множеството българи, в контрастност с хигиеничните привички на турското население и със завещаните от турците бани, доста от които били занемарени. “
Всъщност с изключение на историците не по-малко безапелационни и еднопосочни са и свидетелствата на съвременници. През 1901 година етнографът Димитър Маринов (1846-1940) свидетелства за Западна България следното: „ За някои пък няма да преувеличим, в случай че кажем, че се къпят единствено два пъти в живота си: по кое време ги кръстили в купела и когато ще умрат, с цел да ги погребат. Има още едно трето къпане: по кое време ги завари на полето мощен дъжд и ги окъпи, както споделят самите те, принудително т.е. срещу тяхната воля. “
Географът, етнограф, фолклорист и историк Йордан Захариев (1877-1965) също свидетелства по какъв начин в Кюстендилския край къпането на възрастен човек е било нещо непознато.
По отношение на Македония, само че по-скоро в градска среда, още в „ Желевзния светилник “, писателят Димитър Талев (1898-1966) също приказва за седмичното миене на глава и крайници, като добавя за националните показа: „ Добре е няколко пъти в годината, против Божик или Великден, да отиде човек на баня … “.
Вътрешна македонска революционна организация може и да е провалило слагането на пиесата в Петрич през 20-те, само че в Циркулярите на Рилския конгрес от 1905 година се отделя значително място на хигиената - тематика изследвана в елементи в последно време от историчката Елена Александрова .
И въпреки всичко …
Разбира се, контрастът с другия свят тогава не е толкоз огромен. Вследствие на слаба хигиена постоянно и на Острова има заболявания и епидемии. Във Викторианска Англия по това време банята е непозната освен измежду бедните в градовете.
Можем да кажем още, че доколкото не е бил в България, нито един от облиците на Шоу не се държи действително като българин. Той е налучкал тук-там бита на страната, само че не я познава. Не съумява да разбере още, че служещата му за декор война служи на значима за българите идея, доколкото са нападнати.
И въпреки всичко, след години М. Тодорова свидетелства за усещанията си от първия прочит на пиесата някъде през втората половина на 70-те: „ Не си припомням да съм се почувствала наранена ни минимум при прочита на пиесата. Възприех я просто за остроумна антивоенна пиеса и съм се смяла от сърце. “
След още години обаче Тодорова прибавя: „ Ако през 1894 година България не беше още малолетна (едва 16 годишна) и в случай че някой достоен българин с отличен британски беше показан на Бърнард Шоу, писателят можеше да се поколебае и може би щеше да смекчи сцената със съмнителната българска хигиена в „ Оръжията и индивидът “.
Преводачът Стоян Чапразов също акцентира по какъв начин България и българите са нужни на Шоу само с цел да обслужат комедийните цели на пиесата му. И доколкото самият драматург твърди противоположното, самичък Ст. Чапразов се пита дали го прави с цел да приглуши към този момент гузна съвест за към този момент изреченото и за тенденциозното окарикатуряване на портрета на българите.
Всичко това ни минимум не оправдава нито срамните подиуми на 7 ноември вечерта пред Народния спектакъл, нито непремерените и изнервени реакции на Съюза на писателите и националистически организации. Заплахата за свободата на изложение е толкоз огромна, че тя би трябвало да пристигна преди всичко.
*Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Кога, по какъв начин и за какво е написана пиесата „ Оръжията и индивида “? Според откривателя на Джордж Бърнард Шоу (1856-1950) Мартин Мейзъл , ирландският драматург написа пиесата, с цел да дискредитира нормите на военните романи и да ги размени с един по-смислен взор върху войната и дамите.
Шоу си слага на първо място антивоенни цели и се опълчва на идеализма и ширещата се съгласно него подправена и лицемерна романтика, която обслужва войната като събитие. Бърнард Шоу се стреми да покаже на публиката безсмислието на войната и двуличния темперамент на индивида. В случая съответната война му служи само като декор с цел да обрисува боеца на фронта в една негероична светлина.
Поставил си сходни задания, драматургът в началото написва единствено част от пиесата. Героите му на този стадий просто носят имената Бащата, Дъщерята, Непознатия, Героичния ухажор и други. Едва когато пиесата му е към този момент съвсем приключена, Шоу стартира да се замисля над въпроса къде да се развива действието.
После търси и война, на фона на която да го разположи. Изборът попада на неотдавна състоялата се Сръбско-българска война. Поради това стартира да търси и едно уплътняване на в началото по-абстрактните и по-скоро метафорични облици на героите. Дори и на този стадий желанието му е самото деяние да се развива в Сърбия и героите на пиесата да са сърби. Едва по-късно създателят сменя сърбите с българи.
Причината за това е напълно инцидентна. Става по този начин, че прочита пиеса на съветския адмирал Сребряков, който командвал преди години българската Дунавска флота. Заподозрян обаче в благосклонност към преследваните по това време съветски нихилисти, Сребряков е заставен да бяга и се открива като бежанец в Лондон. От него Шоу научава някои детайлности за българския живот, без самичък той да е бил в миналото в България. През 1894 година пиесата е приключена и към този момент подготвена за слагане на сцена
На 21 април 1894 година в лондонския спектакъл „ Авеню “ пиесата е сложена на сцена. Тя попада в програмата с подзаглавие „ сантиментална комедия “. През идващите седмици „ Оръжията и индивида “ се играе 50 пъти. Един от биографите му, Антъни Гибс , счита, че тъкмо тази пиеса го трансформира в средата на 90-те години на XIX век в „ драматург, който продава “. След няколко десетилетия, през 1925 година, Бърнард Шоу ще получи и Нобеловата премия за литература.
Кои са проблематичните моменти в пиесата
В една от сцените в „ Оръжията и индивида “ героят майор Петков споделя:
„ Не имам вяра да отидем надалеч с тези нови традиции. Това непрекъснато къпане не може да е положително за здравето – не е естествено. В Пловдив имаше един англичанин, който всяка заран се поливаше целия със студена вода. Ужасно! За всичко са отговорни англичаните. Техният климат толкоз ги измърсява, че би трябвало непрекъснато да се мият. Погледнете татко ми! Никога през живота си не се е къпал и доживя до 98 години – най-здравият мъж в България. Нямам нищо срещу една хубава баня един път седмично, за положително самочувствие; само че всеки ден, това е смешна прекаленост. “
Веднага би трябвало да се означи, че още при първото слагане на пиесата Шоу не е доста безапелационен, когато дава отговор на обвиняванията на критици в цинизъм и циничност. Той да вземем за пример твърди в английския щемпел, че е имал предпочитание да покаже на лондонската аудитория „ степента на цивилизация на българите през 1885 година, и при чистия въздух и чистите облекла, които ги вършат по-чисти в сравнение с и най-честото миене в мръсния лондонски въздух, те одобряват навиците за къпане на огромни западни градове просто като церемонии на цивилизацията и културата, а не от хигиеничната им страна “.
Шоу в това време показва надълбоко страдание, че този фрагмент от пиесата се пояснява като „ засегнатост по отношение на българската нация “. По негово мнение той „ ни минимум не е имал желание да внуши, че българският майор, който се мие един път седмично поради общественото си състояние, или неговият татко, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора. “
Авторът споделя още, че под негов прицел са били по-скоро хигиеничните привички на самите британци, като това не излиза наяве от текста на самата пиеса. Там Б. Шоу въпреки всичко осмива хигиената на майор Петков и фамилията му, а не тази на самите английски жители.
Първоначалните рецензии и недоволства карат създателя да вкара в текста си малко изложение на историческата обстановка през 1885 година Там се загатва за постигнатото неотдавна българско Съединение и успеха във войната против настъпващата сръбска войска, която „ трансформира българите в нация от герои. “ Това той е сметнал за нужно, доколкото неговият разумен антивоенен взор го кара да рисува българите и като изпълнени с идеализъм и романтика. Там търси и повода за хвърлянето им с безразсъдна храброст в боевете по време на Сръбско-българската война. Добавеното изложение се постанова, защото от самата пиеса не излиза наяве, че това е война против нападнал съперник за отбрана на Съединението.
Интерпретации на пиесата
В книгата си “Imagining the Balkans ” (българското заглавие е „ Балкани, балканизъм " ) българската историчка и Мария Тодорова , дългогодишна преподавателка от Университета в Илиной, Съединени американски щати, откроява два модела за разбиране на Балканите от Запада в края на XIX и началото на XX в. С цялата им конвенционалност тя ги дефинира като благороден и капиталистически. В аристократичния тя вижда предубедено, само че и закрилническо застъпничество по отношение на селянина от Балканите.
От своя страна буржоазният модел има някои от чертите на аристократичния, само че доколкото се основава на просветителско и линеарно еволюционно мислене, там надвиват опозициите прогресивен-реакционен, напреднал-изостанал, индустриализиран-аграрен, градски-селски, рационален-нерационален и така нататък И в двата погледа общото е презрението към изпълнените със суеверия и нерационалност селяни.
М. Тодорова обръща внимание, че това най-ясно личи в случаите, когато в тогавашните съществени диспути в западните общества по избрани въпроси Балканите са просто някакъв непряк проблем - по този начин се основава опция вероятността на погледа върху тях да е изцяло несъзнателна.
Според Тодорова още е видно, че самият създател на пиесата едва се интересува от България и българите сами по себе си. Те са само дребна част от по-общите въпроси свързани със срещата сред сантименталните мечти, от една страна, и прозаичната действителност, от друга. Рационализмът на Б. Шоу отхвърля и счита за лицемерни романтизма и идеализма, които вършат от войната полезност. Тодорова стига до изводя, че драматургът не е имал съответно желание да наскърбява българската сензитивност.
Все отново, четири години по-късно, когато пиесата му е оповестена за пръв път, Шоу припомня в предговора си за изключително неприятното ликвидиране на българския министър председател Стефан Стамболов и прибавя, че то е „ задоволително сензационно удостоверение на точността на моя скеч за театралния темперамент на първите фалшификати на западната цивилизация от буйните раси, които преди малко излизат от иго. “
У него без подозрение има надменност, само че и доброжелателен комизъм и търпеливо снизхождениеМария Тодорова
„ У него без подозрение има надменност, само че и доброжелателен комизъм и търпеливо състрадание, снизхождението на възрастния по отношение на детето “, написа Тодорова. „ Шоу е прав, когато иронизира ирационалната храброст и незнанието на българските бойци, само че също по този начин е истина, че единствено тяхната безразсъдна увереност и безусловна посветеност обръщат една безнадеждна идея в блестяща победа. “
Реакции измежду българите
Поради изтъкнатите нагоре моменти можем несъмнено да кажем, че това не е изключително поставяна пиеса в България и на българска сцена. През 20-те години на XX в. опит за зрелище се прави в Петрич, само че тогава той е провален от Вътрешна македонска революционна организация . Пиесата не е изключително харесвана и в прилежаща Сърбия.
Когато на 11 юни 1921 година спектакалът е подложен в Бургтеатър във Виена със заглавие „ Героите “, той провокира бурно неодобрение измежду българските студенти в австрийската столица. Управляващият в тези години българската легация в Австрия Панчо Дорев алармира пред австрийската полиция, както и пред дирекцията на държавните театри за ненавременния темперамент на слагането на пиесата.
Като резултат от постановката са отстранени най-язвителните места по отношение на българите, само че освиркванията и недоволството измежду българските студенти не престават. Според отчета на Панчо Дорев австрийският щемпел също съвсем единомислещо приказва за нетактичността на Бургтеатър по отношение на страна, която е била съдружник на Виена през преди малко отминалата Първа международна война. Само четири дни след премиерата пиесата е свалена от репертоара.
Изнервените български реакции Б. Шоу разчита като доказателство за своята справедливост. Ето за какво през 1924 година в свое писмо до редакцията на в. „ Берлинер Тагеблат “, оповестено на страниците на „ Таймс “, предугаждайки нови митинги на български студенти против слагането на пиесата на сцена в Берлин, Шоу упорства, че е показал достоверен облик на България и българите. За него в действителност през 1885 година „ библиотеките, електрическите звънци и къщите с повече от един етаж “ са скорошни нововъведения в Княжеството. Той изрича и догатката, че е допустимо самият Стамболов „ да е погубен по причина, че не си е миел постоянно ръцете. “
След дългогодишните български възражения към пиесата, тъкмо в това свое изказване в немския щемпел Бърнард Шоу приказва и за присъщ минус на българите да се надсмиват над себе си. Той написа: „ Комедията е допустима единствено във високоцивилизована просвета, тъй като релативно варварския народ не понася осмиването на своите недъзи. Цивилизованата аудитория се радва, в случай че я оставят да се смее на самата себе си, и признава благотворната мощ на сходно начинание. “ Накрая приключва и с една леко нахална записка: „ Когато с моята откровено отзивчива поддръжка българските студенти развият възприятие за комизъм, проблемите ще изчезнат. “
Шоу, несъмнено, не е прав. Българите, както и доста други народи, имат възприятие за комизъм и за самоирония и без негова помощ. Алеко Константинов към този момент е почнал да печата обособени фрагменти или елементи от бъдещия „ Бай Ганьо “. Да не приказваме за Добри Войников и неговата „ Криворазбрана цивилизация “, за Славейковото „ Не сме народ, а мърша “ или за Ботевите „ православни скотове “.
Дълги години тъкмо тази пиеса на Шоу не е преведена на български език. Когато през 90-те години на XX в. режисьорът Николай Поляков поръчва нейния превод, подобен е изработен от Георги Станчев . Текстът обаче по този начин и не е оповестен. През 1995 година в театъра във Враца Н. Поляков прави своя театрална версия и слага пиесата на сцена със заглавието „ Шоколадовият боец “ . Получава даже премия на Националния фестивал на дребните театри. През 2000 година Поляков прави нова версия на постановката и на сцената на Русенския спектакъл.
През 2006 година пиесата е отпечатана в превод на Венцеслав Бъчваров („ Шоколаденият боец: Оръжията и мъжът “), а в 2018 година на Стоян Чапразов и Райко Чапразов („ Оръжията и индивидът “).
Правдиви ли са облиците на българи в пиесата
Като се има поради събитието, че 30 години след основаването на пиесата драматургът е много по-остър за неналичието измежду българите „ на високо цивилизована просвета, тъй като релативно варварският народ не понася осмиването на своите недъзи “, е разумно да се запитаме дали, въпреки и инцидентно определени, българите не са въпреки всичко показани достоверно в пиесата. Може би точният отговор би бил - и да, и не.
Надсмиването над себе си се прави от зрелите народи, като стартира от обособени техни представителиСтефан Дечев
Едно обаче е ясно. Надсмиването над себе си се прави от зрелите народи, като стартира от обособени техни представители. Нашата просвета към този момент има значително задълбочени проучвания отдадени на хигиената в предишното, които изрично удостоверяват описаното в пиесата. Изследвайки всекидневието в предишното историчката Райна Гаврилова отбелязва по какъв начин в предишното „ българинът не обича водата и тази вкоренена злост не може да се промени с поуки. "
„ Българинът се къпел рядко ", продължава тя. " Считало се за задоволително да си умиеш краката и главата в събота. Възрастните не се къпели с изключение на в редки случаи. “ И за времето след отхвърлянето на османската власт историкът Румен Даскалов е също безапелационен: „ Авторите са единомислещи по въпроса за неналичието на привички за постоянно къпане у множеството българи, в контрастност с хигиеничните привички на турското население и със завещаните от турците бани, доста от които били занемарени. “
Всъщност с изключение на историците не по-малко безапелационни и еднопосочни са и свидетелствата на съвременници. През 1901 година етнографът Димитър Маринов (1846-1940) свидетелства за Западна България следното: „ За някои пък няма да преувеличим, в случай че кажем, че се къпят единствено два пъти в живота си: по кое време ги кръстили в купела и когато ще умрат, с цел да ги погребат. Има още едно трето къпане: по кое време ги завари на полето мощен дъжд и ги окъпи, както споделят самите те, принудително т.е. срещу тяхната воля. “
Географът, етнограф, фолклорист и историк Йордан Захариев (1877-1965) също свидетелства по какъв начин в Кюстендилския край къпането на възрастен човек е било нещо непознато.
По отношение на Македония, само че по-скоро в градска среда, още в „ Желевзния светилник “, писателят Димитър Талев (1898-1966) също приказва за седмичното миене на глава и крайници, като добавя за националните показа: „ Добре е няколко пъти в годината, против Божик или Великден, да отиде човек на баня … “.
Вътрешна македонска революционна организация може и да е провалило слагането на пиесата в Петрич през 20-те, само че в Циркулярите на Рилския конгрес от 1905 година се отделя значително място на хигиената - тематика изследвана в елементи в последно време от историчката Елена Александрова .
И въпреки всичко …
Разбира се, контрастът с другия свят тогава не е толкоз огромен. Вследствие на слаба хигиена постоянно и на Острова има заболявания и епидемии. Във Викторианска Англия по това време банята е непозната освен измежду бедните в градовете.
Можем да кажем още, че доколкото не е бил в България, нито един от облиците на Шоу не се държи действително като българин. Той е налучкал тук-там бита на страната, само че не я познава. Не съумява да разбере още, че служещата му за декор война служи на значима за българите идея, доколкото са нападнати.
И въпреки всичко, след години М. Тодорова свидетелства за усещанията си от първия прочит на пиесата някъде през втората половина на 70-те: „ Не си припомням да съм се почувствала наранена ни минимум при прочита на пиесата. Възприех я просто за остроумна антивоенна пиеса и съм се смяла от сърце. “
След още години обаче Тодорова прибавя: „ Ако през 1894 година България не беше още малолетна (едва 16 годишна) и в случай че някой достоен българин с отличен британски беше показан на Бърнард Шоу, писателят можеше да се поколебае и може би щеше да смекчи сцената със съмнителната българска хигиена в „ Оръжията и индивидът “.
Преводачът Стоян Чапразов също акцентира по какъв начин България и българите са нужни на Шоу само с цел да обслужат комедийните цели на пиесата му. И доколкото самият драматург твърди противоположното, самичък Ст. Чапразов се пита дали го прави с цел да приглуши към този момент гузна съвест за към този момент изреченото и за тенденциозното окарикатуряване на портрета на българите.
Всичко това ни минимум не оправдава нито срамните подиуми на 7 ноември вечерта пред Народния спектакъл, нито непремерените и изнервени реакции на Съюза на писателите и националистически организации. Заплахата за свободата на изложение е толкоз огромна, че тя би трябвало да пристигна преди всичко.
*Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ