`Последната вечеря` от Пейчо Кънев
Пейчо Кънев е най-публикуваният актуален български стихотворец в британски литературни издания и антологии с повече от 900 обява в списания от Съединени американски щати, Англия, Канада, Австралия, Индия и други Автор на девет книги с лирика и един алманах с разкази, оповестени в България, Америка и Европа. Стихотворенията му са се появявали в издания като: Rattle, Poetry Quarterly, Evergreen Review, Front Porch Review, Hawaii Review, Taj Mahal Review, Barrow Street, Sheepshead Review, Off the Coast, The Adirondack Review, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review и доста други. Съосновател и основен редактор на литературното издателство „ Kanev Books ”, Ню Йорк – от 2019 до 2013 година
“Последната вечеря ” (Издателство за лирика ДА) е четвъртата му книга на български.
Пейчо Кънев по-ясно от всеки път пробва да ни каже, че всеки един от нас е част от цялото, и от положителната, и от тъмната му страна, от гордата му поза на победител и от прахта, по която стъпваме. Мисля си, че това е книга на смирението, което не се е отказало. На копнежа, че всичко към нас има своето съображение, даже и ние да не съумяваме да го осезаем до дъно.
Иво Рафаилов
Тази книга на Пейчо Кънев е непрекъснато увещание до всички нас, че поезията узурпира действителността. Той води читателите в доста направления, само че непрекъснато ги завръща към познатото. Различните тематики и алегорични повторения в творбите му основават разказ, който е по-голям от обособените стихотворения. Кънев ни издърпва в неговите светове, оставя ни да усетим интимността на гласа му, който наподобява, че се трансформира в личния ни глас. „ Последната вечеря ” принадлежи във всяка сериозна сбирка с съвременна лирика.
Глен Ливърс,
основен редактор на “Poetry Quarterly ”, Съединени американски щати
Избрано от " Последната вечеря ”:
Алепо
Тишина и лунна светлина
са напълнили всяка безпокривна стая
на опустошения град
тъкмо като лавата в
Помпей;
щастливи детски гласове
звучат в предишното
и заглъхват—
Тогава някъде из руините един телефон
стартира да звъни и звъни
и звъни и звъни
и звъни…
Светлина и самотност
Да умреш е все едно да заспиш, по този начин споделят някои
мъдри
хора.
Добре тогава, дано да помислим над това.
Човек като мен, който не помни сънищата си,
ще откри ли
някаква разлика?
Отново светлина и мрак,
ще се редуват, както и преди,
денят и нощта ще продължат да разтварят портите си.
Реката няма да спре да тече, дъждът ще продължи да вали.
Мъдрите хора отново ще споделят извънредно мъдри неща,
надявайки се,
че раят там ще е по-различен
от този, който имаме тук.
По дяволите,
какво значение ще има разрушеният храм, в който Бог
живее уединен?
Никакво,
само че когато времето свърши – ще се срещнем там.
“Последната вечеря ” (Издателство за лирика ДА) е четвъртата му книга на български.
Пейчо Кънев по-ясно от всеки път пробва да ни каже, че всеки един от нас е част от цялото, и от положителната, и от тъмната му страна, от гордата му поза на победител и от прахта, по която стъпваме. Мисля си, че това е книга на смирението, което не се е отказало. На копнежа, че всичко към нас има своето съображение, даже и ние да не съумяваме да го осезаем до дъно.
Иво Рафаилов
Тази книга на Пейчо Кънев е непрекъснато увещание до всички нас, че поезията узурпира действителността. Той води читателите в доста направления, само че непрекъснато ги завръща към познатото. Различните тематики и алегорични повторения в творбите му основават разказ, който е по-голям от обособените стихотворения. Кънев ни издърпва в неговите светове, оставя ни да усетим интимността на гласа му, който наподобява, че се трансформира в личния ни глас. „ Последната вечеря ” принадлежи във всяка сериозна сбирка с съвременна лирика.
Глен Ливърс,
основен редактор на “Poetry Quarterly ”, Съединени американски щати
Избрано от " Последната вечеря ”:
Алепо
Тишина и лунна светлина
са напълнили всяка безпокривна стая
на опустошения град
тъкмо като лавата в
Помпей;
щастливи детски гласове
звучат в предишното
и заглъхват—
Тогава някъде из руините един телефон
стартира да звъни и звъни
и звъни и звъни
и звъни…
Светлина и самотност
Да умреш е все едно да заспиш, по този начин споделят някои
мъдри
хора.
Добре тогава, дано да помислим над това.
Човек като мен, който не помни сънищата си,
ще откри ли
някаква разлика?
Отново светлина и мрак,
ще се редуват, както и преди,
денят и нощта ще продължат да разтварят портите си.
Реката няма да спре да тече, дъждът ще продължи да вали.
Мъдрите хора отново ще споделят извънредно мъдри неща,
надявайки се,
че раят там ще е по-различен
от този, който имаме тук.
По дяволите,
какво значение ще има разрушеният храм, в който Бог
живее уединен?
Никакво,
само че когато времето свърши – ще се срещнем там.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ