Петя Кокудева, която праща "Поздрави от синята палатка"
Петя Кокудева от дълго време е познато име от рафтовете на книжарниците и детските библиотеки. В началото със стиховете от " Лулу ", а след това и с още римувани " Малки същества " и " Питанки ". Неотдавна тя и нейната вярна спътничка на страниците, илюстраторката Ромина Беневенти сътвориха и симпатягите от две елементи " Лупо и Тумба ", които неотдавна остроумничат към този момент и на немски език.
Сега Петя е на път (дейност, която прави с наяве удоволствие) да напусне за известно време раздела " Детска литература " и публично да се придвижи на рафтовете на пътешествениците с " Поздрави от синята палатка ".
Книгата, която по традиция за писателката ще бъде в каталога на издателство " Жанет 45 ", не е типичен пътепис. Тя показва 95 от най-ценните й срещи със света, само че не под формата на просторен пътепис, а като калейдоскоп от къси, фрагментарни истории с доста персонален взор към разнолики места и култури. Някои от тях са истински трилъри, други са диалози със незабравим човек, трети са документален роман - от вулкан, кафене или оризище, четвърти - откъс от философията на далечна просвета...
© Личен списък
Корицата на " Поздрави от синята палатка "
" Поздрави от синята палатка " показва като в някаква компресирана версия какво най-ценно може да извлече човек, пътувайки от Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и Съединени американски щати, минавайки през домовете на велики писатели и на елементарни хора. Тези 95 истории и 145 фотографии от 5 континента и 25 страни описват за богове с плетени шапки, за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници и демонстрират по какъв начин едно пътешествието би било нищо без мимолетните срещи.
Защо дефинира книгата си като дебют за възрастни, каква е разликата да пишеш за по-големи читатели, кое прави палатката толкоз особено укритие, от кое място и по какъв начин праща поздрави и за какво обича да носи черпак на срещите си с читателите, " Дневник " беседва с Петя Кокудева.
Защо новата ти книга " Поздрави от синята палатка " определяш като дебют за възрастни?
- В " Поздрави от синята палатка " множеството герои са възрастни. И, някак естествено, срещите ми с тях са гравитирали към живота, вълненията и паниките на възрастния. Има история за имам, който трансформира вярата си; за непреклонността на една 90-годишна шведка; за късната обич сред двама норвежци, които се откриват с публикация във вестника; за камбоджански затвор, в който са починали хиляди.
Какво е особеното, когато възрастовата граница на читателя се качва?
- Езикът и сложността, фините нюанси, с които можеш да боравиш.
Казваш, че книгата е противоположното на пътепис и въпреки всичко споделя истории от пътешествия. Как ти самата би определила жанра?
- Класическата пътеписна форма нормално е последователен, по-цялостен роман, който изобилства от доста елементи и следва посока на пътуването - в жанр, сутринта тръгнахме натам, след това стана това.
В моята книга съм се старала към противоположното - да оставя единствено най-същественото за мен, да оголя оптимално описа от детайлности и отклонения. Това са мимолетни, стегнати, тук-там даже ударни истории от света. Няма я пищно-описателната, разточителна атмосфера на пътеписа.
Моята редакторка - Надежда Радулова - успешно дефинира книгата като напомняща за сфумато. Техника в живописта, при която се наслагват доста обособени полупрозрачни пластове, с цел да се получи дълбочина.
От какъв брой места праща поздрави синята палатка?
- В книгата откриха място 95 истории от 25 страни на 5 континента. Както и 145 цветни фотографии.
© Личен списък
Синята палатка
Какво нормално има в палатката? Нещата от първа нужда, без които не тръгваш?
- Шалте, надуваем дюшек, първенец, спален чувал, дебели чорапи и плътна пижама. Както споделят шведите: Няма неприятно време, има неуместно облечени хора.
Децата постоянно обичат да се крият в палатки, даже се вършат такива модели за детски стаи. Какво съгласно теб ги прави толкоз вълнуващи?
- Усещането за неустановеност. За това, че си хем прикрит, хем уязвим. Уязвим от диви животни, от слънце, дъжд и вятър, от инсекти, от стихии и инцидентни минувачи Това е един прелестен баланс на ръба - да привикнеш, да се сприятелиш с чувството за дискомфорт, че даже за латентна заплаха. Животът на палатка те принуждава да си по-смел и по-малко суетлив.
Защо обичаш толкоз доста да пътуваш?
- Заради възприятието на озадачение и учудване - и от грозното, и от красивото. Заради момента, в който си казваш: Наистина ли индонезийците танцуват с очи? Наистина ли японците живеят на по 20 квадрата?
Територията на изненадата е територия на откривателството, на придвижването, на потребното комплициране, което те преподрежда. Много постоянно пътуването влиза и в директен спор с теб самия - неразбираемото и непознатото те отблъскват, неразбираеми са. Но пък това уголемява размера на вдишването.
А по какъв начин обичаш да пътуваш?
- Така, че да имам допир с локалните и достоверния им живот. Затова не спим в хотели и хостели. Предимно на квартира. Ако не владеем общ език, употребяваме технологиите, с цел да се разберем. Понякога даже избираме квартири или Airbnb място съгласно това дали домакинът владее британски, с цел да можем да си поддържаме връзка.
Това е доста значимо за мен - другояче, без локалните, ти просто преминаваш през някаква страна и виждаш туристическата фасада, не действителността. Но ще е непочтено да скрия, че може да е много уморително - общуването не всеки път е плавна и лесна работа, само че пък си коства.
© Личен списък
Картичка с фрагмент и снимка от книгата
Сувенирите, с които нормално се връщаш?
- Не закупувам и не взимам нищо предметно от местата, където съм била. Първо, тъй като тежи, а човек единствено с раница на гърба не може да си разреши да мъкне. Второ, тъй като не изпитвам никаква нужда от предмети - спомените ми са записани малко след моментите, когато съм ги изживяла - това е уловило естествения им дух и моето характерно положение тогава. И трето, тъй като избирам да си давам парите за нещо мимолетно и неуловимо.
Нещо, което няма да се повтори и даже няма да си припомням ясно, само че то по този начин или другояче ще се е утаило в душeвността и тялото ми. По собствен неосезаем, само че безапелационен метод ще е станало част от мен. И тъкмо това, че не мога да го пипна, определям и видя, е най-хубавото на цялата работа!
Кои са някои от най-необичайните ти запознанства по пътя?
- С една новозеландска червеношийка, която настойчиво ми кацаше по главата (там животните не се боят от хората). С два свободни слона - Шеприл и Шалот, в Камбоджа. С професора по танци от Индонезия - Сал. С Мито Косей, японец, оживял при атомното злополучие в Хирошима За всички тях се разправя в книгата.
Изглежда, обичаш късата форма на писане. Израелският публицист Етгар Керет споделя, че при него това е обвързвано с неналичието на самообладание. Има ли и при теб нещо такова, или обяснението е напълно друго?
- Аз не умея да пиша дълго. Когато нещо стартира да става прекомерно обемисто, се пробужда паника у мен, че съм го увъртяла, преобяснила, ненужно декорирала, затрупала значителното. И започвам да го изривам и филтрирам отначало.
В учебно заведение пишех доста дълги, витиевати фрази и сама не си ги разбирах. После започнах да изучавам публицистика и помня по какъв начин ми зачертаваха цели пасажи. Предполагам, че е и въпрос на школа в този смисъл.
Много постоянно, когато отиваш на срещи и четения с деца, казваш, че се подготвяш особено и тръгваш с черпак да вземем за пример. Каква е неговата роля и какви други предмети обичаш да носиш със себе си на сходни срещи?
- Да, всякога се сготвям съответно за случая. А и не обичам доста да дублирам нещата, които върша с деца, тъй като се навлиза в рутина и на теб самия ти потегля по инерция. А като нямаш лично неспокойствие и даже малко терзание, е по-трудно да си натурален и откровен, по-трудно ще запалиш децата.
Иначе всички предмети, които нося, са нещо като символни пояснения. С черпака да вземем за пример показвам, че писателите са готвачи - те гребват разнообразни съставки от действителността и ги забъркват в нещо ново, свое.
Какво би донесла на показване на " Поздрави от синята палатка "?
- Документалните " герои " - първенец, дъждобран, палатка, бинокъл, музика от разнообразни места. Една седалка от кола - единственото, което ни остана от остарялото туинго, с което пътувахме. Ако не бях кьопава кулинарка, можеше да подготвя и плодови палачинки, каквито вършат във Виетнам.
Първото показване на книгата " Поздрави от синята палатка " следва на 3 август от 19 ч. в Литературния ъгъл на " Алея на книгата " във Варна.
Откъс от книгата очаквайте и в рубриката " Четиво " на " Дневник ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: На път (1477)
Сега Петя е на път (дейност, която прави с наяве удоволствие) да напусне за известно време раздела " Детска литература " и публично да се придвижи на рафтовете на пътешествениците с " Поздрави от синята палатка ".
Книгата, която по традиция за писателката ще бъде в каталога на издателство " Жанет 45 ", не е типичен пътепис. Тя показва 95 от най-ценните й срещи със света, само че не под формата на просторен пътепис, а като калейдоскоп от къси, фрагментарни истории с доста персонален взор към разнолики места и култури. Някои от тях са истински трилъри, други са диалози със незабравим човек, трети са документален роман - от вулкан, кафене или оризище, четвърти - откъс от философията на далечна просвета...
© Личен списък
Корицата на " Поздрави от синята палатка "
" Поздрави от синята палатка " показва като в някаква компресирана версия какво най-ценно може да извлече човек, пътувайки от Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и Съединени американски щати, минавайки през домовете на велики писатели и на елементарни хора. Тези 95 истории и 145 фотографии от 5 континента и 25 страни описват за богове с плетени шапки, за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници и демонстрират по какъв начин едно пътешествието би било нищо без мимолетните срещи.
Защо дефинира книгата си като дебют за възрастни, каква е разликата да пишеш за по-големи читатели, кое прави палатката толкоз особено укритие, от кое място и по какъв начин праща поздрави и за какво обича да носи черпак на срещите си с читателите, " Дневник " беседва с Петя Кокудева.
Защо новата ти книга " Поздрави от синята палатка " определяш като дебют за възрастни?
- В " Поздрави от синята палатка " множеството герои са възрастни. И, някак естествено, срещите ми с тях са гравитирали към живота, вълненията и паниките на възрастния. Има история за имам, който трансформира вярата си; за непреклонността на една 90-годишна шведка; за късната обич сред двама норвежци, които се откриват с публикация във вестника; за камбоджански затвор, в който са починали хиляди.
Какво е особеното, когато възрастовата граница на читателя се качва?
- Езикът и сложността, фините нюанси, с които можеш да боравиш.
Казваш, че книгата е противоположното на пътепис и въпреки всичко споделя истории от пътешествия. Как ти самата би определила жанра?
- Класическата пътеписна форма нормално е последователен, по-цялостен роман, който изобилства от доста елементи и следва посока на пътуването - в жанр, сутринта тръгнахме натам, след това стана това.
В моята книга съм се старала към противоположното - да оставя единствено най-същественото за мен, да оголя оптимално описа от детайлности и отклонения. Това са мимолетни, стегнати, тук-там даже ударни истории от света. Няма я пищно-описателната, разточителна атмосфера на пътеписа.
Моята редакторка - Надежда Радулова - успешно дефинира книгата като напомняща за сфумато. Техника в живописта, при която се наслагват доста обособени полупрозрачни пластове, с цел да се получи дълбочина.
От какъв брой места праща поздрави синята палатка?
- В книгата откриха място 95 истории от 25 страни на 5 континента. Както и 145 цветни фотографии.
© Личен списък
Синята палатка
Какво нормално има в палатката? Нещата от първа нужда, без които не тръгваш?
- Шалте, надуваем дюшек, първенец, спален чувал, дебели чорапи и плътна пижама. Както споделят шведите: Няма неприятно време, има неуместно облечени хора.
Децата постоянно обичат да се крият в палатки, даже се вършат такива модели за детски стаи. Какво съгласно теб ги прави толкоз вълнуващи?
- Усещането за неустановеност. За това, че си хем прикрит, хем уязвим. Уязвим от диви животни, от слънце, дъжд и вятър, от инсекти, от стихии и инцидентни минувачи Това е един прелестен баланс на ръба - да привикнеш, да се сприятелиш с чувството за дискомфорт, че даже за латентна заплаха. Животът на палатка те принуждава да си по-смел и по-малко суетлив.
Защо обичаш толкоз доста да пътуваш?
- Заради възприятието на озадачение и учудване - и от грозното, и от красивото. Заради момента, в който си казваш: Наистина ли индонезийците танцуват с очи? Наистина ли японците живеят на по 20 квадрата?
Територията на изненадата е територия на откривателството, на придвижването, на потребното комплициране, което те преподрежда. Много постоянно пътуването влиза и в директен спор с теб самия - неразбираемото и непознатото те отблъскват, неразбираеми са. Но пък това уголемява размера на вдишването.
А по какъв начин обичаш да пътуваш?
- Така, че да имам допир с локалните и достоверния им живот. Затова не спим в хотели и хостели. Предимно на квартира. Ако не владеем общ език, употребяваме технологиите, с цел да се разберем. Понякога даже избираме квартири или Airbnb място съгласно това дали домакинът владее британски, с цел да можем да си поддържаме връзка.
Това е доста значимо за мен - другояче, без локалните, ти просто преминаваш през някаква страна и виждаш туристическата фасада, не действителността. Но ще е непочтено да скрия, че може да е много уморително - общуването не всеки път е плавна и лесна работа, само че пък си коства.
© Личен списък
Картичка с фрагмент и снимка от книгата
Сувенирите, с които нормално се връщаш?
- Не закупувам и не взимам нищо предметно от местата, където съм била. Първо, тъй като тежи, а човек единствено с раница на гърба не може да си разреши да мъкне. Второ, тъй като не изпитвам никаква нужда от предмети - спомените ми са записани малко след моментите, когато съм ги изживяла - това е уловило естествения им дух и моето характерно положение тогава. И трето, тъй като избирам да си давам парите за нещо мимолетно и неуловимо.
Нещо, което няма да се повтори и даже няма да си припомням ясно, само че то по този начин или другояче ще се е утаило в душeвността и тялото ми. По собствен неосезаем, само че безапелационен метод ще е станало част от мен. И тъкмо това, че не мога да го пипна, определям и видя, е най-хубавото на цялата работа!
Кои са някои от най-необичайните ти запознанства по пътя?
- С една новозеландска червеношийка, която настойчиво ми кацаше по главата (там животните не се боят от хората). С два свободни слона - Шеприл и Шалот, в Камбоджа. С професора по танци от Индонезия - Сал. С Мито Косей, японец, оживял при атомното злополучие в Хирошима За всички тях се разправя в книгата.
Изглежда, обичаш късата форма на писане. Израелският публицист Етгар Керет споделя, че при него това е обвързвано с неналичието на самообладание. Има ли и при теб нещо такова, или обяснението е напълно друго?
- Аз не умея да пиша дълго. Когато нещо стартира да става прекомерно обемисто, се пробужда паника у мен, че съм го увъртяла, преобяснила, ненужно декорирала, затрупала значителното. И започвам да го изривам и филтрирам отначало.
В учебно заведение пишех доста дълги, витиевати фрази и сама не си ги разбирах. После започнах да изучавам публицистика и помня по какъв начин ми зачертаваха цели пасажи. Предполагам, че е и въпрос на школа в този смисъл.
Много постоянно, когато отиваш на срещи и четения с деца, казваш, че се подготвяш особено и тръгваш с черпак да вземем за пример. Каква е неговата роля и какви други предмети обичаш да носиш със себе си на сходни срещи?
- Да, всякога се сготвям съответно за случая. А и не обичам доста да дублирам нещата, които върша с деца, тъй като се навлиза в рутина и на теб самия ти потегля по инерция. А като нямаш лично неспокойствие и даже малко терзание, е по-трудно да си натурален и откровен, по-трудно ще запалиш децата.
Иначе всички предмети, които нося, са нещо като символни пояснения. С черпака да вземем за пример показвам, че писателите са готвачи - те гребват разнообразни съставки от действителността и ги забъркват в нещо ново, свое.
Какво би донесла на показване на " Поздрави от синята палатка "?
- Документалните " герои " - първенец, дъждобран, палатка, бинокъл, музика от разнообразни места. Една седалка от кола - единственото, което ни остана от остарялото туинго, с което пътувахме. Ако не бях кьопава кулинарка, можеше да подготвя и плодови палачинки, каквито вършат във Виетнам.
Първото показване на книгата " Поздрави от синята палатка " следва на 3 август от 19 ч. в Литературния ъгъл на " Алея на книгата " във Варна.
Откъс от книгата очаквайте и в рубриката " Четиво " на " Дневник ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: На път (1477)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ