Петър Денчев: Еснафското живеене взема връх над всяка идеология у нас |
Петър Денчев е сценичен режисьор и публицист. Негови спектакли са гостували на фестивали и конгреси в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 година печели националния конкурс за нов български разказ “Развитие ” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича ”. Произведения на Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, британски, немски и фарси.
Премиерата на новия му разказ " Превъртане ", който, ще е на 12 ноември от 18:30 ч. в столичната изложба " Структура ". А " Паническа опера ", новата режисура на Петър Денчев по пиесата на Алехандро Ходоровски, е в афиша този сезон на Драматичен спектакъл " Стефан Киров " - Сливен.
Кои са документалните обстоятелства, предизвикали основаването на романа " Превъртане "?
Интересен въпрос. На процедура рамката на тези обстоятелства е доста необятна - от гибелта на Сталин през 1953 година, през рухването на Берлинската стена от 1989 година, войната в Босна, финансовата рецесия и бедността на 90-те до последните протестни цикли в България - 2013 -та, 2014-та, 2020-та. Както и голям брой персонални наблюдения от нашия живот, които са събирани на разнообразни места в страната. На процедура тези събития неведнъж са съпътстващ декор, а не част от действието, само че въпреки всичко е значимо, че участват.
Много дълго ме занимаваше за какво световният свят у нас се приема толкоз деформирано, къде се крият аргументите за нашия провинциализъм, за какво еснафското живеене взема връх над всяка идеология и над всяка социално-политическа система. Така че както и нещо толкоз огромно и авторитетно като рухването на Берлинската стена, по този начин и наблюденията в кварталния магазин бяха еднообразно значими за работата ми. Аз обичам да преизпитвам границите на вероятните дейности, както в писането, по този начин и в театъра. Затова и работата с въвличането на тези обстоятелства беше любопитна за мен. В последна сметка се пробвах да намеря метод по какъв начин да разположа тези наблюдения в една хоризонтална повърхност, каквато е и обществената конструкция на нашето общество. Опасявам се, че живеенето в непрекъснат кръговрат, който не извежда публичното познание на нови равнища, а непрекъснато повтаря ехото на предишното е рисково, както за персоналното психическо здраве, по този начин и за груповото. Така че, ето документалната база е и измежду огромните исторически събития, а и измежду дребните - видимо незначителни като по какъв начин някой вижда своя живот, какво се е случило в персоналния им живот, въобще по какъв начин се отнася и провежда животът ни по отношение на теченията в живота на открито.
Корица: Христо Гочев / ИК Жанет 45
Защо в романа точно политическата кариера води до деструкция за основната героиня и за цялото общество?
За да отговоря на този въпрос би трябвало да открия част от сюжета на романа, въпреки и да не е напълно почтено по отношение на читателите. Историята е такава, че главният персонаж - Мария, която е бабичка, при започване на книгата - напълно на ръба на своя живот, се преражда в младото тяло на Кристина - обаче със своите предишни фрустрации, възгледи, страхове и незадоволености; с всички свои комплекси от предишния живот. Тя доста бързо минава от оскъдицата на предходния си живот в пистата на консумеризма. Така има сполучлив живот, даже развива личен бизнес и влиза в политиката. Предходните страхове и незадоволености обаче бързо кулминират в мощен популизъм, който бързо подкопава освен политическия живот, само че корумпира обществото в доста по-големи размери. Иначе не би било неправилно да кажем, че романът се занимава и с противоположното - да споделя, че изначалната корумпираност в публичното схващане кристализира, когато се намерят каналите, които да го изразят, а и личностите, които да го легитимират.
В този случай става дума за един персонаж, като Мария, който счита, че в живота не е получил задоволително, че заслужава доста повече и желае да накаже обществото за тези свои дефицити. Започва да граби и да прави обезщетителни дейности. Това е много срещан типаж измежду нас - оня, който напълно упреква останалите и предишното, въпреки и да не предлага нищо ново; само че пък се стреми да заграби допустимо най-вече от всяка обстановка, която му се отдава. Виждаме това и в нашия политическия живот - предишното е отговорно към този момент 30 години. Къде са концепциите за бъдещето обаче? В България всички хрумвания за бъдещето не престават да са на опашката на европейските общества.
Неравенството, автоцензурата, национализмът - плашещо е, че едно общество не желае да реагира на заканите, че няма рефлекси. Ето в този момент - здравната рецесия към момента не се е трансформирала в проблем номер едно. Какво чакаме? Да ни заобиколи? Да обявим останалите за идиоти, тъй като виждат, че това се случва?
Плакат: Маргарита Дончева
Коя публика ти е най-необходима - и на новия ти разказ " Превъртане ", и на новата ти режисура " Паническа опера "?
Необходима ми е онази публика, която е формирана от хора, които имат потребност да не се усещат сами. Когато споделям това, имам поради нещо напълно съответно - да не се усещат сами в дребнобуржоазния, филистерски, глупашки живот, който се води в България през последните 20 години. За мен това е базисен проблем. Както се споделя: не е феърплей. Така няма общество и развиване. Има консервация. Абсурдно е, че икономическият прогрес в нашата страна докара до цялостно публично разлагане - като че ли страхът от мизерията изцяло отстъпи пространство на безмозъчния хедонизъм и декомплексира нуждата от обучение, подготвеност, от почитание към индивида, от почитание към особеното, от уважението към знанието. Да призная, това беше същински очевидно и в интервала 1992-1997 година, когато България беше изпаднала в най-тежкия провинциализъм и интернационална изолираност, която кулминира през зимата 96-97-ма.
И в “Превъртане ”, и в “Паническа опера ” се занимавам с казуса на психическата и културологична унификация: в “Превъртане ” - с българските действителности и с метафората на превъртането, на повторението, а в “Паническа опера ” - с неврозите, контузиите и търсенията на хората в стандартите. Тук би трябвало да кажа, че през последните петнадесет години нашето общество е извънредно стереотипизирано. И то стереотипизирано дотам, че човек като мен отива на разнообразни места, измежду разнообразни хора, в разнообразни градове из България всички приказват като програмирани, като че ли живеем в някакъв тежък тоталитарен режим. Това е извънредно потискащо, тъй като човек си задава въпроса дали не би могъл да се появи някой като статистическа неточност, да се построи като пропуск, а това не се случва. Какво вършим с този пъкъл от изпрани мозъци?
Според теб съумяха ли митингите от лятото на 2020 година?
Не. Протестите бяха основателни и даже считам, че не бяха задоволително всеобщи и задоволително крайни като изява. Това към този момент няма значение, те са в предишното, само че зад или пред тях, без значение, с съображение или не, не седеше задоволително ясна политическа платформа. Чуваха се апели за промяна на системата, за възбрана на партиите. Но това към този момент е живяно, няма за какво да се връщаме в 1934 година, когато “Звено ” не разрешават политическите партии. Няма за какво да се връщаме към политически екстремизъм.
Добре, ясно е, че корупцията е проблем, само че корупцията е проблем освен на политическата класа, а и на обществото. Това е необикновен тип разположение на хората по отношение на личното им битие. И това е извънредно показателно. Върховенството на правото също е проблем, само че въвеждането му в строги рамки е процесуалност, а не политика. В разгара на здравната рецесия ние нямаме основни диспути за това по какъв начин да излезем от нея, нямаме и основни политически диспути. Политиката не се изчерпва единствено с някакви морални стойности, а въпреки всичко и с политическия феърплей - надпреварата на хрумвания, на дискурси. Какви хрумвания циркулират в нашето публично пространство? Някой да е почтен, честен. Това не са политически хрумвания. А и когато в едно общество се приказва главно за морал, това значи, че той изобщо не съществува и се употребява единствено за късокрили линчове и персонални офанзиви. Да не приказваме, че моралната рецесия в действителност е рецесия на идентичността, която се използва доста ловко и в хибридната война. Със сигурност непрекъснато участват обществени внушения, че моралният крах е в резултат на европеизацията на България и в тези внушения вземат участие съответни персони. Проблемът е дали в действителност имаме изобщо действителна еднаквост, а освен визия за нея. Обаче сигурно визията ни за нея желае от нас да търсим своите учредения в предишното.
Доколко митингите от лятото на 2020 година могат да имат съответна рефлексия в литературата ни и в драматургията?
Вероятно доста съответна и любопитна, в случай че имаме политически ангажирани актьори. От друга страна в българския спектакъл и литература битуват опасенията, че директната, непосредствена рефлексия на действителността е нещо по-скоро на ниска цена, а даже и погрешно, нещо по-скоро с манифестен темперамент, в сравнение с стойностно произведение на изкуството. Струва ми се, че тази позиция е надълбоко ограбваща и би трябвало да се занимаваме с това, което е забавно за нас. Дали е високо или ниско, стойностно или не, ще покажат резултатите, а не нашата пожелателност като какви актьори желаеме да се виждаме.
Също по този начин ми се коства, че с цел да съществува душевен здрав един човек в България, би трябвало да не се занимава с ежедневната политическа действителност, с цел да може въпреки всичко да види по-големите процеси. Но, както към този момент споделих, политическото участва прекомерно малко в нашето изкуство. Най-малкото неналичието на позиция по актуалните проблеми води до цялостна инфлация на мненията. Или в случай че има отзиви, те влизат в един много комплициран спор и са коментарни, а заради това и беззъби. Мисля, че би трябвало да тръгнем от това, което независимо съставлява политически ангажимент - позицията.
Премиерата на новия му разказ " Превъртане ", който, ще е на 12 ноември от 18:30 ч. в столичната изложба " Структура ". А " Паническа опера ", новата режисура на Петър Денчев по пиесата на Алехандро Ходоровски, е в афиша този сезон на Драматичен спектакъл " Стефан Киров " - Сливен.
Кои са документалните обстоятелства, предизвикали основаването на романа " Превъртане "?
Интересен въпрос. На процедура рамката на тези обстоятелства е доста необятна - от гибелта на Сталин през 1953 година, през рухването на Берлинската стена от 1989 година, войната в Босна, финансовата рецесия и бедността на 90-те до последните протестни цикли в България - 2013 -та, 2014-та, 2020-та. Както и голям брой персонални наблюдения от нашия живот, които са събирани на разнообразни места в страната. На процедура тези събития неведнъж са съпътстващ декор, а не част от действието, само че въпреки всичко е значимо, че участват.
Много дълго ме занимаваше за какво световният свят у нас се приема толкоз деформирано, къде се крият аргументите за нашия провинциализъм, за какво еснафското живеене взема връх над всяка идеология и над всяка социално-политическа система. Така че както и нещо толкоз огромно и авторитетно като рухването на Берлинската стена, по този начин и наблюденията в кварталния магазин бяха еднообразно значими за работата ми. Аз обичам да преизпитвам границите на вероятните дейности, както в писането, по този начин и в театъра. Затова и работата с въвличането на тези обстоятелства беше любопитна за мен. В последна сметка се пробвах да намеря метод по какъв начин да разположа тези наблюдения в една хоризонтална повърхност, каквато е и обществената конструкция на нашето общество. Опасявам се, че живеенето в непрекъснат кръговрат, който не извежда публичното познание на нови равнища, а непрекъснато повтаря ехото на предишното е рисково, както за персоналното психическо здраве, по този начин и за груповото. Така че, ето документалната база е и измежду огромните исторически събития, а и измежду дребните - видимо незначителни като по какъв начин някой вижда своя живот, какво се е случило в персоналния им живот, въобще по какъв начин се отнася и провежда животът ни по отношение на теченията в живота на открито.
Корица: Христо Гочев / ИК Жанет 45
Защо в романа точно политическата кариера води до деструкция за основната героиня и за цялото общество?
За да отговоря на този въпрос би трябвало да открия част от сюжета на романа, въпреки и да не е напълно почтено по отношение на читателите. Историята е такава, че главният персонаж - Мария, която е бабичка, при започване на книгата - напълно на ръба на своя живот, се преражда в младото тяло на Кристина - обаче със своите предишни фрустрации, възгледи, страхове и незадоволености; с всички свои комплекси от предишния живот. Тя доста бързо минава от оскъдицата на предходния си живот в пистата на консумеризма. Така има сполучлив живот, даже развива личен бизнес и влиза в политиката. Предходните страхове и незадоволености обаче бързо кулминират в мощен популизъм, който бързо подкопава освен политическия живот, само че корумпира обществото в доста по-големи размери. Иначе не би било неправилно да кажем, че романът се занимава и с противоположното - да споделя, че изначалната корумпираност в публичното схващане кристализира, когато се намерят каналите, които да го изразят, а и личностите, които да го легитимират.
В този случай става дума за един персонаж, като Мария, който счита, че в живота не е получил задоволително, че заслужава доста повече и желае да накаже обществото за тези свои дефицити. Започва да граби и да прави обезщетителни дейности. Това е много срещан типаж измежду нас - оня, който напълно упреква останалите и предишното, въпреки и да не предлага нищо ново; само че пък се стреми да заграби допустимо най-вече от всяка обстановка, която му се отдава. Виждаме това и в нашия политическия живот - предишното е отговорно към този момент 30 години. Къде са концепциите за бъдещето обаче? В България всички хрумвания за бъдещето не престават да са на опашката на европейските общества.
Неравенството, автоцензурата, национализмът - плашещо е, че едно общество не желае да реагира на заканите, че няма рефлекси. Ето в този момент - здравната рецесия към момента не се е трансформирала в проблем номер едно. Какво чакаме? Да ни заобиколи? Да обявим останалите за идиоти, тъй като виждат, че това се случва?
Плакат: Маргарита Дончева
Коя публика ти е най-необходима - и на новия ти разказ " Превъртане ", и на новата ти режисура " Паническа опера "?
Необходима ми е онази публика, която е формирана от хора, които имат потребност да не се усещат сами. Когато споделям това, имам поради нещо напълно съответно - да не се усещат сами в дребнобуржоазния, филистерски, глупашки живот, който се води в България през последните 20 години. За мен това е базисен проблем. Както се споделя: не е феърплей. Така няма общество и развиване. Има консервация. Абсурдно е, че икономическият прогрес в нашата страна докара до цялостно публично разлагане - като че ли страхът от мизерията изцяло отстъпи пространство на безмозъчния хедонизъм и декомплексира нуждата от обучение, подготвеност, от почитание към индивида, от почитание към особеното, от уважението към знанието. Да призная, това беше същински очевидно и в интервала 1992-1997 година, когато България беше изпаднала в най-тежкия провинциализъм и интернационална изолираност, която кулминира през зимата 96-97-ма.
И в “Превъртане ”, и в “Паническа опера ” се занимавам с казуса на психическата и културологична унификация: в “Превъртане ” - с българските действителности и с метафората на превъртането, на повторението, а в “Паническа опера ” - с неврозите, контузиите и търсенията на хората в стандартите. Тук би трябвало да кажа, че през последните петнадесет години нашето общество е извънредно стереотипизирано. И то стереотипизирано дотам, че човек като мен отива на разнообразни места, измежду разнообразни хора, в разнообразни градове из България всички приказват като програмирани, като че ли живеем в някакъв тежък тоталитарен режим. Това е извънредно потискащо, тъй като човек си задава въпроса дали не би могъл да се появи някой като статистическа неточност, да се построи като пропуск, а това не се случва. Какво вършим с този пъкъл от изпрани мозъци?
Според теб съумяха ли митингите от лятото на 2020 година?
Не. Протестите бяха основателни и даже считам, че не бяха задоволително всеобщи и задоволително крайни като изява. Това към този момент няма значение, те са в предишното, само че зад или пред тях, без значение, с съображение или не, не седеше задоволително ясна политическа платформа. Чуваха се апели за промяна на системата, за възбрана на партиите. Но това към този момент е живяно, няма за какво да се връщаме в 1934 година, когато “Звено ” не разрешават политическите партии. Няма за какво да се връщаме към политически екстремизъм.
Добре, ясно е, че корупцията е проблем, само че корупцията е проблем освен на политическата класа, а и на обществото. Това е необикновен тип разположение на хората по отношение на личното им битие. И това е извънредно показателно. Върховенството на правото също е проблем, само че въвеждането му в строги рамки е процесуалност, а не политика. В разгара на здравната рецесия ние нямаме основни диспути за това по какъв начин да излезем от нея, нямаме и основни политически диспути. Политиката не се изчерпва единствено с някакви морални стойности, а въпреки всичко и с политическия феърплей - надпреварата на хрумвания, на дискурси. Какви хрумвания циркулират в нашето публично пространство? Някой да е почтен, честен. Това не са политически хрумвания. А и когато в едно общество се приказва главно за морал, това значи, че той изобщо не съществува и се употребява единствено за късокрили линчове и персонални офанзиви. Да не приказваме, че моралната рецесия в действителност е рецесия на идентичността, която се използва доста ловко и в хибридната война. Със сигурност непрекъснато участват обществени внушения, че моралният крах е в резултат на европеизацията на България и в тези внушения вземат участие съответни персони. Проблемът е дали в действителност имаме изобщо действителна еднаквост, а освен визия за нея. Обаче сигурно визията ни за нея желае от нас да търсим своите учредения в предишното.
Доколко митингите от лятото на 2020 година могат да имат съответна рефлексия в литературата ни и в драматургията?
Вероятно доста съответна и любопитна, в случай че имаме политически ангажирани актьори. От друга страна в българския спектакъл и литература битуват опасенията, че директната, непосредствена рефлексия на действителността е нещо по-скоро на ниска цена, а даже и погрешно, нещо по-скоро с манифестен темперамент, в сравнение с стойностно произведение на изкуството. Струва ми се, че тази позиция е надълбоко ограбваща и би трябвало да се занимаваме с това, което е забавно за нас. Дали е високо или ниско, стойностно или не, ще покажат резултатите, а не нашата пожелателност като какви актьори желаеме да се виждаме.
Също по този начин ми се коства, че с цел да съществува душевен здрав един човек в България, би трябвало да не се занимава с ежедневната политическа действителност, с цел да може въпреки всичко да види по-големите процеси. Но, както към този момент споделих, политическото участва прекомерно малко в нашето изкуство. Най-малкото неналичието на позиция по актуалните проблеми води до цялостна инфлация на мненията. Или в случай че има отзиви, те влизат в един много комплициран спор и са коментарни, а заради това и беззъби. Мисля, че би трябвало да тръгнем от това, което независимо съставлява политически ангажимент - позицията.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ