С раница из Родопите: По следите на погубените хижи
Пешеходният туризъм още веднъж е атрактивен за градските хора. Планината бе преоткрита като място за зареждане на батериите след тежка работна седмица в офиса или фабриката. Все повече жители избират да прекарат уикенда си измежду природата, като съчетаят красивите гледки с вървене по горските пътеки. Пловдивчани са измежду привилегированите в това отношение, защото Родопите са единствено на двадесетина минути с кола от центъра на града. А за половин час могат да сменят градската лудница с тишината на боровата гора на 1500 метра надморска височина. Асеновградчани пък са още по-привилегировани, тъй като даже не им би трябвало автомобил, с цел да стигнат до планината.
Големият проблем пред възраждащото се планинарство в този момент е положението на пътеките и хижите. Маркировката на много направления или е избеляла, или е изчезнала. Добрата вест е, че по разнообразни европейски стратегии част от тях са възобновени. В асеновградския дял на Родопите пък на безусловно апостолски принцип работи съдружие Устремени, чиито членове с дребна помощ на локалната община и непринуден труд съумяха да възстановят част от маршрутите.
Големият проблем на искащите да прекарат повече от един ден в планината обаче е положението на хижите. Някои от дълго време са се сринали, други са в развой на рушене, трети се стопанисват мизерно, а напълно малко от тях са се пригодили към новото време, като са запазили и планинарските добродетели.
Едно от позитивните неща, които не могат да се отрекат на социализма, е развиването на планинския пешеходен туризъм. Българският туристически съюз бе по-многобройна организация и от Отечествения фронт. Почти всяко институция си имаше секция към БТС. До 1989 година броят на хижите бе утроен, а страната се грижеше за стопанисването им. Туристическият съюз нямаше проблем с финансирането, защото с изключение на от членския импорт страната превеждаше пари за издръжката на хижите и обслужващия ги личен състав. Срещу това се изискваше да има хижар даже в постройките на най-недостъпните места.
С настъпването на демокрацията нещата в планинарския туризъм радикално се трансформираха. Шоковите лечения, хиперинфлациите, аферите и банковите банкрути явно безусловно сащисаха средностатистическия българин, който се отхвърли от много удоволствия, едно от които бяха излетите в планината.
Сега планинарският туризъм стартира да се възражда, само че огромна част от хижите, които преди време приютяваха туристите, към този момент ги няма. Съвсем малко са тези, които надделяха опустошителния интервал на прехода, откриха си положителни стопани и радват планинарите. Причините за разрухата са доста. На първо място са типичните за тези ширини безнаказаност и мърлящина към публичната благосъстоятелност. Към това би трябвало да се добави и незаинтересоваността на страната. След настъпването на първата рецесия властта реши да се откаже от финансирането на БТС и базата му.
Лишен от дотации, туристическият съюз не бе в положение да поддържа хижите. Собствеността им бе трансферирана на всякакви дребни сдружения по градовете. От там стартира и тоталната пагуба. Оказали се в неспособност да заплащат заплати на хижари управата на въпросните сдружения стартира да ги дава на наематели. Ентусиастите обаче бързо се разочароваха, защото не съумяха да осъществят предстоящите облаги в планината. Така много хижи бяха оставени на произвола на ориста. Някои от тях рухнаха от липса на поддръжка, други кретат едва-едва. Обектите на най-атрактивните места бяха раздадени за жълти стотинки на доближени, които след това ги приватизираха и направиха рентабилен бизнес. Това се отнася най-много за обектите в Рила към езерата и Пирин.
Емблематичен образец за на ниска цена тарикатлък, гарниран с безхаберие и безнаказаност, е методът, по който подходиха в Асеновград с хижите, които бяха дадени на локалното туристическо сдружение. Най-хубавата от тях - Марциганица, в този момент стои заключена с катанец, а от няколко години редица организации за недвижими парцели я оферират за продажба на много причудливи цени.
Има, несъмнено и позитивни образци, само че те за жалост са изключение от печалното предписание.
Големият проблем пред възраждащото се планинарство в този момент е положението на пътеките и хижите. Маркировката на много направления или е избеляла, или е изчезнала. Добрата вест е, че по разнообразни европейски стратегии част от тях са възобновени. В асеновградския дял на Родопите пък на безусловно апостолски принцип работи съдружие Устремени, чиито членове с дребна помощ на локалната община и непринуден труд съумяха да възстановят част от маршрутите.
Големият проблем на искащите да прекарат повече от един ден в планината обаче е положението на хижите. Някои от дълго време са се сринали, други са в развой на рушене, трети се стопанисват мизерно, а напълно малко от тях са се пригодили към новото време, като са запазили и планинарските добродетели.
Едно от позитивните неща, които не могат да се отрекат на социализма, е развиването на планинския пешеходен туризъм. Българският туристически съюз бе по-многобройна организация и от Отечествения фронт. Почти всяко институция си имаше секция към БТС. До 1989 година броят на хижите бе утроен, а страната се грижеше за стопанисването им. Туристическият съюз нямаше проблем с финансирането, защото с изключение на от членския импорт страната превеждаше пари за издръжката на хижите и обслужващия ги личен състав. Срещу това се изискваше да има хижар даже в постройките на най-недостъпните места.
С настъпването на демокрацията нещата в планинарския туризъм радикално се трансформираха. Шоковите лечения, хиперинфлациите, аферите и банковите банкрути явно безусловно сащисаха средностатистическия българин, който се отхвърли от много удоволствия, едно от които бяха излетите в планината.
Сега планинарският туризъм стартира да се възражда, само че огромна част от хижите, които преди време приютяваха туристите, към този момент ги няма. Съвсем малко са тези, които надделяха опустошителния интервал на прехода, откриха си положителни стопани и радват планинарите. Причините за разрухата са доста. На първо място са типичните за тези ширини безнаказаност и мърлящина към публичната благосъстоятелност. Към това би трябвало да се добави и незаинтересоваността на страната. След настъпването на първата рецесия властта реши да се откаже от финансирането на БТС и базата му.
Лишен от дотации, туристическият съюз не бе в положение да поддържа хижите. Собствеността им бе трансферирана на всякакви дребни сдружения по градовете. От там стартира и тоталната пагуба. Оказали се в неспособност да заплащат заплати на хижари управата на въпросните сдружения стартира да ги дава на наематели. Ентусиастите обаче бързо се разочароваха, защото не съумяха да осъществят предстоящите облаги в планината. Така много хижи бяха оставени на произвола на ориста. Някои от тях рухнаха от липса на поддръжка, други кретат едва-едва. Обектите на най-атрактивните места бяха раздадени за жълти стотинки на доближени, които след това ги приватизираха и направиха рентабилен бизнес. Това се отнася най-много за обектите в Рила към езерата и Пирин.
Емблематичен образец за на ниска цена тарикатлък, гарниран с безхаберие и безнаказаност, е методът, по който подходиха в Асеновград с хижите, които бяха дадени на локалното туристическо сдружение. Най-хубавата от тях - Марциганица, в този момент стои заключена с катанец, а от няколко години редица организации за недвижими парцели я оферират за продажба на много причудливи цени.
Има, несъмнено и позитивни образци, само че те за жалост са изключение от печалното предписание.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ