Пациентът е буден. Песента, която пише, заглъхва... сякаш, докато е

Пациентът е безсънен. Песента, която написа, заглъхва... като че ли, до момента в който е спал, тя е звучала непрестанно, повтаряла се е още веднъж и още веднъж... саундтракът на неговия необикновено дълъг, невъобразим покой.

Той помни всяка детайлност от пустинята.

Първото нещо, което вижда, е човек. Този човек е лекарят.

Каки панталоните и хавайската риза не са типичното облекло за доктор, само че сияещото знание в очите му го издава.

– Ранен си доста неприятно.

Гласът му е убеденост. Гласът му е надзор.

– Нараняването ти е без аналог, редови войник Тонка. Преживял си нещо толкоз... – подвига свитите си в юмруци ръце високо до гърдите си, като че ли се пробва да хване губещата му се дума, – неправилно.

Филип открива в мъжа, изравен на крачка от края на леглото му, повече от медицина. Силна, стройна физика. Неестествено съвършена коса, кожа, лишена от бръчки, като пустинна дюна.

Този доктор е боен.

– Сега – продължи той, – дано ти обясня за какво е толкоз необикновено мъчно да стане това.

Филип не може да огледа добре стаята, в която се намира. Границите на зрението му са замъглени. От какъв брой време е тук? Къде е това тук?

Но лекарят не дава отговор на незададени въпроси като тези.

– Ако бе счупил единствено китките и лактите си, може би щяхме да предположим, че си паднал, че си се блъснал в земята по някакъв метод. Но ти си си счупил раменната кост, лъчевата кост, както и лакътната кост; радиалните израстъци; коракоидния развой, трохлеите и всяка от двайсет и седемте кости в ръцете си.

Усмихва се. Усмивката му споделя, че Филип би трябвало да показа изумлението му.

– Не чакам да знаеш имената на всички кости в човешкото тяло, Филип, само че ти споделям, че не просто си си счупил китките и лактите. Счупил си съвсем всичко.

Внезапен шепот от място, което Филип не може да види. Може би гласове в коридора. Опитва се да извърне глава, с цел да огледа.

Но не съумява. Изобщо не може да мръдне врата си.

Отваря уста, с цел да каже нещо, с цел да каже, че не може да помръдне, само че гърлото му е изсъхнало като летен пясък.

Затваря очи. Вижда следи от копита в оня пясък.

– Сега... Ако беше счупил единствено дланите и ръцете си нагоре, бих могъл да си показва случая, който си претърпял; бих споделил да вземем за пример, че си потърпевш от преса, някакъв тип менгеме; евентуално и двете ти ръце са били сложени на маса, когато върху тях е била стоварена тежест. Но несъмнено, освен те са счупени. Бедрените кости, огромните пищяли и дребните пищяли и на двата ти крайници също са потрошени, както и капачките, медиалните епикондили, двата втори шийни прешлена (което би трябвало да е задоволително, с цел да провокира кома) и съвсем всички от двайсет и шестте кости на всяко от ходилата ти.

Лекарят приказва с такава независимост, движи се като толкоз здрав човек, че спрямо него Филип се усеща като подигравка на човешко създание.

– Предполагам, че е допустимо да се пресъздаде сцената, да бъдеш подложен на ръба на скала, с ръце и крайници, висящи над бездната, до момента в който нещо с толкоз ужасяващо жестока форма, задоволително накриво, с цел да се свърже с всяка от гореспоменатите кости, пада от небето и ти предизвиква най-агресивното голям брой от фрактури, които в миналото съм следил. Но не. Неволите ти не свършват тук.

Зад лекаря, там, където бежовата стена се събира със светлосиния таван, измежду бял ден Филип вижда африканската пустиня.

Замисля се за приятелите си, за своята група. „ Дъ Дейнс “.

– Пубисът, хълбочната ти кост, сакрумът... строшени. Симфизисът пубис, предният надлъжен лигамент... раздрани. Ребрата ти, Филип, до последното... дружно с всички междугръбначни дискове, гръдната кост, манубриумът, ключиците – нагоре през врата, до мандибулата, скуловите кости, слепоочните кости, фронталните и даже... някои зъби.

Лекарят се усмихва, показвайки част от своите.

– Сега... можем да допуснем хипотетично, че сходен резултат е евентуално да се получи, в случай че човек лежи на каменна плоча и без да подозира за това, втора каменна плоча бива пусната от голяма височина върху него и го потрошава изцяло, напълно изненадващо. Такава доктрина може да заслужава обсъждане, в случай че всяка от фрактурите ти е на съвсем едно и също разстояние от повърхността на тялото ти. Но несъмнено, казусът не е подобен. Фрактурата на предния надлъжен лигамент се разграничава с съвсем три сантиметра от фрактурата, нанесена на челюстта ти. Всъщност в тялото ти няма даже едно-единствено строшаване, което да е сравнимо с друго; няма симптом, по който да се дефинират предметът, повода, формата на това, което те е наранило. С други думи, Филип... това не е породено от един стабилен обект и въпреки всичко... всичко е станало по едно и също време.

Лекарят отстъпва настрана и разкрива пред Филип нещо, което наподобява на черни облици, излъчващи сияйни бели петна, като мацнати с четка. Недовършени форми. Начупени следи.

Рентгенови фотоси.

Повече от една от тях му наподобяват като отпечатъци от копита в пясъка.

– Смея да твърдя – продължава изумено лекарят, – че това е най-смайващата контузия, която съм виждал през живота си. Някои биха я нарекли... свръхестествена. Виж самичък, Филип.

Още шепот отнякъде, докъдето погледът на Филип не доближава.

– Сега... – споделя лекарят и се извръща още веднъж от фотосите към Филип. – Знам, че преди малко се разсъни... едвам пристигна в схващане, и си давам сметка, че всичко това е забележителен потрес. Беше в безсъзнание, в кома, шест месеца.

Числото е немислимо. Числото е грубо. Числото прибавя разстояние сред него и „ Дейнс “.

– Не си имал опция да осмислиш тези шест месеца и в този момент би трябвало да стартираме процеса на лекуване. И физически, и прочувствено. – Лекарят допира палеца и показалеца си замислено до брадичката си. – Но има някои въпроси...

– Къде са „ Дейнс “? – изграква Филип. Гласът му е скърцащи дървени стълби. Гласът му е стенеща остаряла скамейка на пиано.

От място отвън полезрението му се разнася приглушено ахване. Женски глас.

Той приказва!, споделя гласът.

– Очевидният първичен въпрос – продължава лекарят, пренебрегвайки въпроса на Филип, – е... по какъв начин е допустимо човек да оцелее след сходно нещо?

Лек лъх разрошва пригладената му кестенява коса.

Филип се пробва да повдигне ръка, само че не съумява.

Лекарят с лекост разперва откритата си длан, като че ли с цел да му покаже следващата разлика сред тях.

– Но ето... тук си... оживял си. Затова идва редът на втория, по-неотложен въпрос... Какво стана там, редови войник Тонка?

Поставя ръце на коленете си, превива се в кръста и доближава сините си очи на равнището на очите на Филип.

– Какво открихте, ти и приятелите ти, в пустинята? Или по-скоро...

Лекарят размахва ръце във въздуха, игриво заличавайки потока на мисълта си. Жестът е толкоз не на място, че наподобява жестоко и непочтително.

– Нека забравим за момент сътрудниците ти музиканти, групата, „ Дейнс “.

Студеният оценяващ взор му подсказва, че той към този момент го е направил. Филип още веднъж вижда отпечатъци от копита, дълга точеща се диря.

Чува и тон, противоположен и настойчив, създаващ лична диря, виещ се по хоризонта на паметта му. Опитва се да се пребори с него благодарение на своята ария. Неговата и на „ Дейнс “. Песента, която му бе правила компания, до момента в който бе спал.

Но гласът на лекаря я заглушава още веднъж.

– Въпросът е не какво сте разкрили... а какво е разкрило вас?