Патриотът и иподякон арх. Пламен Мирянов призова народните представители да

Патриотът и иподякон арх. Пламен Мирянов прикани народните представители да одобряват измененията в Закона за вероизповеданията, ограничаващи регистрацията на нови православни църкви. 

Арх. Мирянов е изпратил своя позиция до ръководителя на Народното събрание доцент Наталия Киселова и до Комисията по конституционни и правни въпроси. В нея той в детайли разказва за какво сходна мярка е наложителна.

Ето и част от доводите му:

Уважението към историческите обичаи и строгото съблюдаване на правилата на правовия ред са основни за построяването на дълготраен модел на общуване сред другите религиозни общности.

Изискването за канонично самопризнание не следва да се преглежда като ограничаване на религиозното разнообразие, а като механизъм за опазване на обичайна институция и нейната роля в обществото.

Мярката против регистрацията на църкви, разнообразни от БПЦ-БП, не лимитира правото на други религиозни общности, а резервира целостта и престижа на православната традиция.

В страни с обичайната вяра като България, одобрената черква играе съществена роля в поддържането на културното и духовно единение на нацията. 

Регистрацията на неканонични вероизповедания от българския съд би била казус, опровержителен на постоянните правосъдни решения в други европейски страни по същия въпрос.

Ето го и писмото от арх. Пламен Мирянов, входирано в деловодството на Парламента:

Днес от името на фондация “Нашият дом е България, в отбрана на Българска православна черква – Българска патриаршия, внесохме следното мнение:

Уважаеми народни представители,
Считам, че систематизираният законопроект, формиран въз основата на признатите на 09.01.2025 година на първо гласоподаване три първични законопроекти: № 51-454-01-57, импортиран на 30.12.2024 година от Н.П. Костадин Тодоров Костадинов и група н.п; № 51-454-01-58, импортиран на 30.12.2024 година от Н.П. Бойко Методиев Борисов и група н.п; № 51-554-01-02, импортиран на 6.01.2025 година от Н.П. Атанас Зафиров Зафиров, следва да бъде подсилен по следните съображения:

Предлаганите промени и допълнения на текстовете на член 7, 10, 15, от Закона за вероизповеданията, както и новата т.8 в §1 от Допълнителната наредба на закона, по съответен на публичната реалност и надлежно на настоящата конституционна и законова уредба метод позволява обрисувалата се напоследък колизия сред правото на изповедание, ролята на страната в регулирането на вероизповеданията и мястото на Българската православна черква – Българска патриаршия (БПЦ-БП) в културната и духовната еднаквост на нацията, дължаща се на несъвършенството в съществуващата редакция на посочените текстове от Закона.

Конституцията на Република България признава източното православие като обичайно изповедание за страната (чл. 13, алинея 3), само че в същото време подсигурява и свободата на религията (чл. 37). Тази двупосочност постанова на страната да обезпечи както правото на набожен плурализъм, по този начин и отбраната на историческата роля на БПЦ-БП, като извънредно значим фактор на националната ни еднаквост.

Множество разколи и вътрешни напрежения в историята на православието, на които бяхме и продължаваме да сме очевидци, се дължат на първо място на нарушаването на 34-тия апостолски канон, съгласно който, в границите на една съответна държавна територия може да съществува единствено една църковна пълномощия, единствено една единствена Църква с един-единствен предстоятел и едно-единствено Свещеноначалие (Свети събор, Архиерейски събор). Паралелното практикуване на юрисдикционни пълномощия от няколко епископи на една и съща територия, в рамките на дадена Поместна черква (т.нар. взаимозастъпващи се юрисдикции) е жестоко нарушаване на божествените и свещени правила на Църквата, постановени и одобрени от епохи от Вселенските събори.

Макар този канон да няма наложителна мощ в светския юридически ред, той цели да резервира единството в изповядването на религиозните вярвания. Отразява надълбоко залегналото в народосъзнаниетото схващане, че единството на църквата, нейния градеж, е основа на националната и културната еднаквост.

Несъвършенството на посочените текстове от в този момент настоящия Закон за вероизповеданията разрешава регистрацията на нови религиозни организации без условие за канонично самопризнание. Това схващане, възприето в Решението на Върховен касационен съд отпреди месец, което позволява регистрирането на второ, редом на БПЦ – БП изповедание под названието Българска православна старостилна черква и официално не подхожда на правото, и слага въпроса за целесъобразността на съществуващата „ отворена уредба “. То повдига и подозрения дали страната извършва своето конституционно обвързване, произлизащо от член 13, алинея 3 на главния закон, да подсигурява обичайния темперамент на православието в страната.

Държавните институции неотложно и еднопосочно показаха решимостта си да подсигуряват изискванията за единството на БПЦ-БП. Президентът съобщи, че свободата на религията е главно човешко право, което би трябвало да бъде предпазено, само че акцентира, че Българската православна черква е една и неделима, и че рисковете пред нея следва да се преглеждат като закани за националното единение и суверенитет, за българската нематериалност и просвета.

Премиерът Д. Главчев също изрично посочи, че Българската православна черква е една и неделима, наблягайки значимостта на нейното единение за обществото.

В своето мнение Дирекция „ Вероизповедания “ също уточни, че статутът на обичайното изповедание е законово организиран и че не смята за оправдано регистрацията по правосъден ред на религиозна институция, която има претенцията също да съставлява православието. Според него, регистрацията на нова религиозна институция, претендираща да съставлява православната традиция, опонира на нормата на член 13, алинея 3 от Конституцията, която ясно дефинира източното православие като обичайно изповедание и на член 10, ал.1 Закон за водите, съгласно който БПЦ – БП е негов представител и изразител. Дирекцията акцентира, че статутът на обичайното изповедание е законово организиран и отбелязва рисковете от въвеждане в подвеждане на вярващите от регистрацията на нови православни църкви.

Представители на БПЦ-БП също показаха съществени опасения по отношение на вероятното комплициране измежду вярващите и подкопаването на обичайния статут на Патриаршията.

ПРОБЛЕМЪТ С НАИМЕНОВАНИЕТО НА ДРУГИ, ПРЕТЕНДИРАЩИ ЗА ПРЕДСТАВЛЯВАЩИ ПРАВОСЛАВНОТО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ, ЦЪРКВИ НА ТЕРИТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ
Един от противоречивите аспекти, който този законопроект се стреми да почисти, е потреблението на наименованието „ Българска православна старостилна черква “ (БПСЦ). Според Върховен касационен съд името е неповторимо и не повтаря към този момент регистрирани наименования. В този смисъл решението на Върховен касационен съд копира буквално решението на Европейски съд по правата на човека, че наименованието „ Българска православна старостилна черква “ било възможно, тъй като не повтаряло безусловно наименованието на законно приетата институция на обичайното изповедание – Българска православна черква. Какъв по-ясен учебникарски образец за подвеждащо название, каквото се глоби и от Търговския закон и от Закона за юридическите лица с нестопанска цел?

Именно неналичието на такова условие за уникалност на наименованието на Юридическо лице, се преодолява с препоръчаните промени в Закона за вероизповеданията. За всеки безпристрастен е явно, че потреблението на наименованието „ Българска православна старостилна черква “ може да бъде подвеждащо, тъй като основава неправилно усещане за канонично обвързвана или равностойна институция на БПЦ-БП. С оглед ролята на БПЦ-БП като обичайната и само приета от всички останали „ поместни “ православни църкни институция, неналичието на канонично единодушие при регистрацията на нова конструкция под такова име, сериозно подкопава уникалността на обичайна черква и доверието на обществото към нея.

Въпреки че новата „ старостилна черква “ обществено заява, че не е правоприемник на БПЦ-БП, на нейното духовно и материално имущество, спорът поражда евентуално съществени стопански последствия, например в областта на религиозния туризъм - значима част от стопанската система и културното завещание на България. Манастирите, храмовете и иконографските обичаи притеглят хиляди туристи годишно, които се доверяват на достоверността на представяните обекти и артефакти. Съществуването на паралелни православни институции накърнява тази достоверност и би могло да обърка посетителите и да подкопае репутацията на страната като страж на античното православие, да докара до намаляване на интернационалния интерес към България като духовна дестинация, учредена на културното завещание.

Стремежът на една нова религиозна институция – правоприемник на непознати на България, непризнати другаде вероизповедания, да се отдели от обичайното българско, несъмнено, има и своите стопански претекстове – да не заплаща - към този момент като записано изповедание налози и такси на страната и на общините, да се употребява от държавна финансова поддръжка, да претендира нейни представители да преподават дисциплината „ вероучение “ в учебните заведения, да взема присъединяване в церемониите по освещаване на българските бойни флагове и паради и други. Такива финансови облекчения и публичен авторитет, без регистрация, съществуващата и до момента фракция, не би могла да получи, въпреки че и без такава правото на нейните почитатели свободно да показват религиозните си убеждения, е обезпечено от Конституцията и закона.

Появата на една нова църковна институция под прикритието на ново изповедание, записано в исторически приетото и конституционно обезпечено за БПЦ-БП духовно пространство визира директно и ползите на страната. Което постанова въвеждането на ясни и безапелационни правила, предотвратяващи потреблението на наименования, създаващи комплициране или непозволено усещане за канонична легитимност, която липсва. Това точно цели да реализира предлаганият законопроект. Гарантирането на изключителното място на БПЦ – БП, завоювано поради историческата й роля и значение за духовния живот на страната ни и през днешния ден, не е просто въпрос на административна регулация, а значим механизъм за отбрана на публичния ред, на културната и националната ни еднаквост.

В този смисъл е предлагането да се сътвори нова ал.3 в член 15 от Закона за вероизповеданията, категорично предвиждаща, че е неприемливо потреблението в наименованието на религиозна общественост да се съдържат по едно и също време думите „ българска “, „ православна “, „ черква “ или аналогични на посочените думи, изразяващи същия смисъл, с изключение на съществуващата към този момент Българска православна черква – Българска патриаршия, според член 10, ал.2 от сегашния законопроект.

ИЗИСКВАНЕТО ЗА КАНОНИЧНО ПРИЗНАНИЕ
1. Изискването за канонично самопризнание на субекти, претендиращи да съставляват източното православие, би трябвало да се преглежда не като ограничаване на религиозния плурализъм, а като нужен инструмент за институционална непоклатимост и изясненост. Каноничното самопризнание би подсигурило, че новите организации, претендиращи да съставляват православната религия, съблюдават откритите канонични обичаи и правила.

Самата регистрация като конститутивен акт на „ зачеването “ на една нова богочовешка организация, каквато съставлява църквата, би трябвало да държи сметка за (а) допустимостта това ново образувание да влезе в каноническо общение с други национални църкви и (б) какво би било мястото й с такова повтарящо, наподобяващо наименованието на приетото обичайно изповедание, с изключение на измежду други, разнообразни по същината си, по вярата си, също непризнати от други страни на Вселенското православие, църкви.

В какво каноническо общение може да влезе, при възможна световна регистрация, една неканонична черква, основана като паралелна конструкция - непозната епархия на непозната неканонична черква върху каноничната територия на автокефалната поместна Българска православна черква? Положение, което освен е безусловно неразрешено от канона, само че и отречено от непознатите законодателства, на държавната територия, на които работят поместните национални църкви – членове на Вселенското Православие? От кого биха били приети нейните архипастири, с изключение на от създалата я като своя задгранична епархия, хиротонисала нейния, на никое място другаде незачитан свещеник, с изключение на от неканонични, непризнати нито от националните си законодателства, нито от свещения канон, формирания. И в случай че българският съд записва едно такова неканонично изповедание, това би било единствената и първа, приета по всемирски легален ред неканонична институция - в внезапно несъгласие с постоянните правосъдни актове на други европейски страни по същия въпрос.

2. С оглед на член 9, пар. 2 от Европейската спогодба за правата на индивида (ЕКПЧ), условието за канонично признание следва да се пояснява като законна регулаторна мярка. То е ориентирано към отбрана на публичния ред и конституционната ни еднаквост, без да накърнява правото на индивидите да изповядват своята религия или да се провеждат в религиозни общности. Това условие контролира само организационния аспект на религиозните институции, претендиращи да съставляват източноправославната традиция, като цели да резервира институционалното единение на православието – основен съставен елемент на националната ни еднаквост.

Изискването за канонично самопризнание е и значима предварителна защита против безредна регистрация на църкви с идентични или конфликтни искания към православната традиция. Без сходна регулация има риск от основаване на голям брой конкуриращи се институции, които освен ще подкопаят публичното доверие, само че могат да доведат и до съществени вътрешни и интернационалните спорове.

Важно е да се подчертае, че тази мярка не визира правото на други религиозни общности, които нямат връзка с православието, да се провеждат и да реализират своята активност свободно. Напротив, тя структурира метода, по който новите организации да не могат да претендират за еднаквост с православната религия, с цел да се резервира целостта и престижа на откритата традиция.

Съгласно член 13, алинея 3 от Конституцията на Република България, източното православие е обичайно изповедание, което изисква специфична отбрана. В този подтекст, ролята на страната е да одобри ясни правила, които да предотвратяват потреблението на наименования, създаващи подвеждащи усещания за канонична легитимност, обязаност или еднаквост с БПЦ-БП, каквито в реалност липсват.

Съхранението на националната културна еднаквост е основен аспект в този спор. В страни с обичайната вяра, като България, одобрената черква играе съществена роля в поддържането на културното и духовното единение на нацията. Изискването за канонично самопризнание не следва да се преглежда като ограничаване на религиозното разнообразие, а като механизъм за опазване на обичайна институция и нейната роля в обществото.

Прецеденти и интернационална процедура удостоверяват легитимността на сходен метод. В делото „ Хасан и Чауш против България “ (ЕСПЧ, 2000 г.) Европейски съд по правата на човека постанови, че страната е длъжна да бъде неутрална и да не се намесва в религиозни разногласия. Но все пак, съдът призна, че страната има право да контролира религиозните организации, когато това е належащо за отбягване на публични спорове. В Гърция, да вземем за пример, където Православната черква има специфичен статут, са въведени условия за координиране с локалната църковна подчиненост при регистрация на организации, свързани с православието. Тези ограничения са приети за съвместими с Европейската спогодба за правата на индивида (ЕКПЧ), защото не лимитират правата на други религиозни общности.

3. От друга страна, пропорционалността на условието за канонично самопризнание също е явна. Мярката:
* не не разрешава на нови религиозни общности да съществуват и да се организират;
* подсигурява, че новите организации няма да основават комплициране по отношение на представянето на православната вяра;
* не надвишава нужното, с цел да се реализиран задачите за отбрана на публичния ред и културната идентичност;
Така, условието за канонично самопризнание следва да бъде обсъждано като уравновесен метод, който резервира традициите и институционалната непоклатимост, без да накърнява главните права на религиозна независимост.
На последващо място, предлаганите промени в Закон за водите съставляват единствено належащо разяснение към безапелационните наставления на член 13, ал.3 Конституция на Република България и член 10, ал.1 Закон за водите. Когато член 13 от Конституцията категорично прогласява за обичайната вяра в Република България източноправославното изповедание, неслучайно конституционният законодател приказва за едно източноправославно изповедание, а член 10 от Закона за вероизповеданията също в само число дефинира, че представител на обичайното източно православие е самоуправляемата Българска православна черква – Българска Патриаршия. В този смисъл предлаганите допълнения в законопроекта следва да се преглеждат като достоверно пояснение на текстовете, основани от същия орган – Народното събрание.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Предлаганият законопроект се стреми да позволи по един подобаващ на Конституцията и Закон за водите комплицираните въпроси, свързани с салдото сред светския юридически ред и исторически одобрената роля на Българската православна черква – Българска патриаршия (БПЦ-БП).

БПЦ-БП, със своето вековно историческо завещание и основна роля в духовното и културното развиване на България, заслужава специфичен метод при регулирането на религиозните институции. Чрез въвеждането на ясни регулаторни условия за регистрацията на нови религиозни организации страната ще предотврати комплициране измежду вярващите и ще резервира публичния ред. Предлаганите промени в Закон за водите не лимитира религиозната независимост, а предлага изясненост и непоклатимост в организационния аспект на вероизповеданията, изключително тези, които претендират да съставляват източноправославната традиция.

В умозаключение, този комплициран проблем изисква внимателен баланс сред правата на обособените човеци, групите и институциите. Уважението към историческите обичаи и строгото съблюдаване на правилата на правовия ред са основни за построяването на дълготраен модел на общуване сред другите религиозни общности. Само посредством стратегическа регулация, бистрота и поощряване на разговор ще бъде допустимо да се запази институционалната целокупност на православието в България, без да се накърняват главните права на религиозна независимост.

По тези съображения, уверено смятам, че националното посланичество изрично следва да поддържа със своя избор сегашния законопроект.

С почитание,
Пламен Пламенов Мирянов