Първите ръчни гранати се появили още през ІХ-ти век. Това били

Първите ръчни гранати се появили още през ІХ-ти век. Това били керамични съдове с друга форма, цялостни с познатите по това време запалителни смеси (негасена вар, смола, сяра, селитра, „ гръцки огън “). Сериозен шокиращ резултат имали най-вече в морски борби, където представлявали сериозна заплаха за дървените кораби. Такова устройство е китайският „ бан “. Това е запалителна граната с корпус от кухо бамбуково стъбълце. Вътре се поставял заряд от смола и черен барут. Стъблото се запушвало с вата и се употребило като усилена факла, от време на време с първичен фитил, съдържащ селитра.

Арабският „ бортаб “ съставлява стъклена сфера със примес от сяра, селитра и дървени въглища, снабдена с фитил и вързана с верижка за дървена палка. Така го разказва Неджим ал-Рама в своя етюд „ За изкуството да се сражаваш на кон и за разнообразни военни машини “. Такива гранати имали не толкоз шокиращ, колкото психически резултат против настъпващия зложелател. В музеите по света са непокътнати повече от 100 неповредени ръчни гранати от стъкло, някои даже с фитилите.

Епохата на класическите осколочни (поразяващи с железни парчета) гранати стартира през 1405 година, когато немският откривател Конрад Кайзер декор Айхщат предложил за корпуса да се употребява чупливият чугун – по този начин броят на поразяващите фрагменти се нараснал доста. Гранати се употребявали основно при блокада на замъци и при морски абордажи. Ефектът бил относително добър. Но те имали и забележителен минус – взривателят. Тогава употребявали тлееща дървена тръбичка с барутен заряд. Тя обаче постоянно гаснела при удара си в земята, не давала точна визия какъв брой време остава до гърмежа, избухвала прекомерно рано или прекомерно късно, като разрешавала на съперника да се разбяга или дори да върне гранатата назад.

През ХVІ-ти век се появява и терминът „ граната “, с който сме привикнали. За пръв път го употребявал в една от книгите си известният оръжейник от Залцбург Себастиан Геле, сравнявайки новото оръжие с плода нар (гранат), който при рухване на земята разпръсква семената си.

През 1667 година в британската войска били избрани специфични бойци (по 4 в рота) особено за ръчно мятане на гранати. Тези бойци били наречени „ гренадири “ (от „ граната “ – „ гренада “). За гренадири били избирани единствено бойци с отлична физическа форма и специфична подготовка – колкото по-висок и мощен е боецът, толкоз по-далеч може да хвърли гранатата. Следвайки образеца на британците, такива елементи основали армиите на съвсем всички страни. Но развиването на военната тактичност последователно свело до нула преимуществата на ръчните гранати и от гренадирските елементи останало единствено названието, обозначаващо елитни бойни формирования. А ръчни гранати останали на въоръжение най-вече в крепостните гарнизони.

Ръчната граната посрещнала ХХ-ти век като едва използано, остаряло и забравено оръжие. Новият вид бойни дейности с картечници, магазинни карабини и скорострелна артилерия принудило бойците да се заравят в окопи и блиндажи. В тези условия успеваемостта на огнестрелните оръжия внезапно спаднала. И тогава си спомнили за забравените гранати. Но тъй като към момента нямало фабрично създадени, почнали да импровизират.

Първото потребление на гранати през ХХ-ти век е записано в Руско-японската война на 12 май 1904 година покрай Цинчжоу. Японските гранати се състоели от употребявани към този момент гилзи или бамбукови тръби, цялостни с тротил, в които били вкарани запалителни тръбички за детонатори.

Примерите за потреблението на гранати от японците и руснаците по време на обсадата на Порт Артур посочили на германците, че тези оръжия могат да се употребяват дейно в немската войска. През 1913 година в Германия почнало серийно произвеждане на гранатата Kugelhandgranate 13.

На 28 юли 1914 година почнала Първата международна война, един от най-мащабните въоръжени спорове в историята на човечеството, вследствие на който престанали да съществуват четири империи. Оказало, че само Германия разполага със серийно създавана ръчна граната – сферичната Kugelhandgranate. Всички други трябвало да импровизират.

Войниците почнали да вършат „ домашни “ ръчни гранати от консервни, дървени и картонени кутии, омотани с остър тел или цялостни с гвоздеи. Затова през 1915 година английският инженер Уилям Милс основал много сполучлив пример на граната, която била наречена Mills Bomb №5.

Малка и комфортна, тази граната елементарно се хвърляла от всяко състояние. Но най-голямото преимущество бил нейния взривател. Боецът можел да издърпа халката и по-късно умерено да стиска гранатата в ръка, употребявайки защитния лост, в очакване на най-удобен миг за мятане.

Гранатата на Милс.

Французите взели поради минусите на немските гранати – огромен диаметър, неуместен за улавяне корпус, нерешителен взривател и едва осколочно деяние, и основали революционната за времето си граната F1. Тя представлявала олекотено, оребрено тяло, направено от чугун с дупка за предпазителя, което било по-удобно за мятане от кръглото или дискообразно тяло на немските гранати. Зарядът се състоял от 64 грама експлозив (обикновено тротил или шнейдерит), а общото тегло на гранатата било 690 грама. В момента на гърмежа корпусът се разпадал на повече от 200 едри и тежки фрагмента, чиято начална скорост била към 730 метра в секунда.

Главният минус на френската граната бил взривателят – с цел да се задейства, трябвало той да бъде ударен в корав предмет, след което граната се хвърляла. Добре, само че в случай че боецът лежи в калта или снега и в близост няма „ твърди предмети “? Наложило се французите бързо да измислят взривател от вида на британския на Милс. Това и създали, като много го усъвършенствали – английският бил неотделим от корпуса, до момента в който френският се завинтвал в допълнение. А заради външната аналогия с формата на лимон, в доста армии тя и нейните следващи разновидности станали известни като „ лимонка “.

Ръчна граната, тип „ Лимонка “ – Уикипедия

Именно „ лимонката “ F1 се трансформирала в главен първообраз на ръчните гранати във всички армии по света до ден-днешен.