Първата книга на Дора Габе Теменуги“ се появява през 1908

Първата книга на Дора Габе „ Теменуги “ се появява през 1908 година. Но няколко години преди този момент списанията „ Мисъл “, „ Демократически обзор “ и „ Ново общество “ поместват нейни стихотворни цикли, които са признати задушевно от тогавашните законодатели на естетическия усет към кръга „ Мисъл “.

Най-благосклонна е оценката на Пейо Яворов, който в редица свои писма до Дора Габе й дава скъпи препоръки и предлага редакторски ремонти, стигащи съвсем до съавторство.

В писмо от 30 юни 1905 година, разсъждавайки върху няколко нови стихотворения на Дора Габе, Яворов отбелязва:

„ Вие се стараете да постигнете сходство сред наличието и формата. Това особно проличава в стих[отворението] „ Пред мен си днеска отново “. Всяко възприятие, в случай че не и всяка мисъл, е на първо място една мелодия. Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една ария без думи. И тогава неговата задача е – какъв брой необичайно! – да търси съответен факт за поетич[еска] употреба – да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Но в случай че музикалността в поезията се реализира посредством наредбата на речта – и щом музиката предшествува всичко друго – то формата тряба да играе в поетич[еското] творчество несъмнено видна роля. “

Яворов съзира още в ранните опити на поетесата рядко срещаното качество на богато художествено въображение и двигателна сила към пластическата дълбочина на лирическия рисунък. И по тази причина той й обръща особено внимание, че единствено същинските художници-поети „ могат да открият, умишлено, оная естетика сред външната и вътр[ешната] страна на своите работи, която им придава значение и дълговечност. Защото, да откри човек таман подобаващата форма за дадена поет[ическа] работа, то значи да отнеме опцията на други след него да откриват още веднъж Америка. Мене ми се желае да видя у Вас един неволен блян към нещо такова. “

Големият стихотворец се впечатлява от свежестта на младото дарование и лъчезарността на нейната непокварена душа. Тя има чувството за общественост на човешкото и вселенското, за взаимосвързаност на самостоятелните човешки трепети и невидимите трептения на природата:

Живота ли шуми измежду света безконечен,
гибелта със замайващ обсег ли пролети –
във моето сърце намират отзив скришен
и сълзите, и светлите фантазии.
Че птичка ли запей, и то ще да запее;
заплаче ли душа измежду хладна самотност,
и моето сърце със нея ще заплаче.
А щом мъгла обвий земята – кат сираче
ще затъжи самотно във света.

Очевидно Пейо Яворов откроява гения на Дора Габе пред други две изгряващи звезди на поетичния хоризонт – Екатерина Ненчева и Мара Белчева, чиито книги „ Снежинки “ и „ На прага стъпки “ също се появяват по това време. Дебютът на Габе „ Теменуги “ впечатлява със мощната си емоционалност, трепетност на възприятието и нежна поривност. Поетесата желае да излее в ария душата си, претъпкана със пристрастености и паники, които получават космополитен мащаби. Тя мечтае „ в люлка от лъчи зафир да я люлей “, тя вижда разстилащото се пред нея ярко море, чиито талази браздят сребристоблесналите води и съзира там близкия  на сърцето й обичан облик.

Разбира се, тук ще забележим отзив от мировата тъга на символистите, само че към този момент се усещат кълновете на истинския лирически рисунък, който през годините Дора Габе ще избистря и образува. Тя последователно ще се оттласква и ще преодолява обичайна стилистика на символистите – съпоставения, метафори и облици като: сълзи, нощ, здрач, самотност, рояци гарвани, екстаз, тъга, душа, тъги, лунни отражения и прочие

Поетесата мечтае да раздава светлината на своята душа като трошици самун, въпреки да усеща, че плашещата орис я „ гледа и мълчи/ и така е ужасно нейното безмълвие! “
    

След „ Теменуги “ цели двадесет години поетесата не издава лирически книги. Интересът и силата й са погълнати от детската литература. Книгите й за деца от двадесетте години на предишния век се трансформират в настолни четива за няколко генерации български деца и оформят класиката на детското литературно творчество. Без подозрение тя е най-яркият създател в детските периодически издания „ Светулка “, „ Детска наслада “, „ Другарче “, „ Детски свят “, „ Росица “, „ Славейче “, „ Весела тайфа “, „ Прозорче “ и прочие

Очевидно през тези две десетилетия Дора Габе към този момент дефинитивно оформя своя автентичен и несравним лирически рисунък. От „ Земен път “(1928) до „ Почакай, слънце “ (1967) виждаме по какъв начин все по-многопластови стават лирическите й внушения, по какъв начин се обогатява метафорично-образната структура на стиха и какъв брой доста е разнообразието на претекстовете, инвенциите и по какъв начин се канализира силата на стиха. „ Земен път “ ни впечатлява с разнопосочността на своите внушения. Един път утринната наслада на света и прелестни пасторални претекстове, както е в произведения като „ Песен “, „ Струна “, триптиха „ Ветрове “. Той ни дава добра опция за съпоставяне с Елисавета Багряна, с нейните превъзходни метафори за волността и непокорността на жената-амазонка, която се усеща сродена със стихиите и неподвластна на нищо. Втори път виждаме мощно въздействащия цикъл „ Добруджа “, където откриваме освен тъгата и болката по добруджанската драма и участ (отнетата изконна българска земя – Южна Добруджа), само че и кристалното патриотично възприятие – възторгът и възпевът на безкрайните добруджански ширини, съзерцанието на столетните дъбове край родното село Дъбовик. В този цикъл ще усетим и наличието на езически претекстове с тяхната неудържима мощност и сила. Тук Дора Габе включва неслучайно и стихотворението „ Апостолът “, чиято трагична и в това време възторжена инвенция и съвсем имажинистична изразност, ни припомня на поетиката на Никола Фурнаджиев в „ Пролетен вятър “.
    

Първоучителят на Дора Габе Яворов като че ли е предусещал, че във времето нейните лирически внушения ще стават все по-амбивалентни. Все повече ще я вълнуват опозициите – Битие – Небитие, Светлина – Мрак, Добро – Зло, Живот – Смърт. И все по-ярко ще усеща тя безначалността и безкрайността на света и неунищожимостта на живота.
    

Светът е заплашителен и до безкрайност,
и все върви, и все отива,
и в някакво море се влива
така без начало и до безкрайност.
    

Поетическият гений на Дора Габе избухва същински в стихосбирката й „ Почакай, слънце “ (1967). Тук усещаме мащабите на нейната образно-метафорична визия, благосъстоянието на лирическия й рисунък. Тук участва изрично изведено разбирането за мимолетността на човешкия живот и в това време одухотвореността на мирозданието. В програмното си стихотворение „ Непримирима “ поетесата възкликва:
    

Плашиш ме,
велико Мироздание,
като разпъваш мисълта ми
до своята неизчислимост!
Земята ни е точица във тебе,
а в тая точица е мойта любов
и моята ненавист,
и силата ми, а не мога
да ги разтегля
до размерите ти.

Силната виталност на поетесата, чувството за пълноводието и пълнокръвието на живота се сблъсква с непрекъснато възходящото безпокойствие за идващата безконечна нощ. Лирическата героиня се безпокои, че няма да й стигне житейското време да се пребори със съвестта си. Току-що се е научила да приказва с камъните, дърветата, да схваща езика на естествените стихии, само че още не е потънала напълно в тяхната извечна мъдрост. И по тази причина се моли: „ Почакай, слънце./ Аз не съм готова/ за идната нощ - / денят ми не е приключен още! “ Нараства паниката в нейната душа, че няма да й стигне времето за всичко, което мисли, мечтае и бленува.

В стихотворението „ Неспокойствие “ поетесата риторично възкликва: „ Защо не спрат звездите в своя път? “. В „ Халюцинация “ пък ражда превъзходната метафора за сърцето на часовника. Тя е обладана от порива душата й да се изтръгне от безжалостния часовник на времето, където е заключена, да разбие с лакти стените му и да полети в безкрая, където няма нито стрелки, нито време. Поетесата усеща свободата на своята мисъл да лети, преодоляваща и пространства, и време, носена на крилете на фантазията, волността и свободната воля.
    

Все по-често Дора Габе се обръща към безкрайните благоприятни условия на белия стих. Той й разрешава да основава облици, в които да съвмести крайното и безкрайното, безпределността на мечтанията, вихъра на мислите, огъня на възприятията. И прекомерно постоянно успоредява необятността на пейзажа със буйната мисъл за обичания човек, който е освен в сърцето й, и в паметта й, само че е чудодейно разперен в естествените стихии:
    

Обичам тая безкрайност
на дистанциите и далечините:
да мина хоризонта, да доближи различен,
и цялата пред мене просторност
да вместя в себе си!
Но тя е като теб неуловима.
Къде си?
    

Силните пантеистични претекстове в поезията на Дора Габе съвсем постоянно са свързани с чувството, че има някаква висша загадка, която би трябвало да бъде разгадана, че всичко е във всичко, че макрокосмоса се оглежда в микрокосмоса на индивида и назад. И може би без да познава философията на орфиците и питагорейците, поетесата интуитивно стига до това схващане. И когато се любува на разцъфващите бадеми, на почтените пчелички, които смучат розовите цветенца, тя има вяра, че точно нейната усмивка е причина до болежка синьо да стане небето, а въздухът да се опиянява от гушещите се една в друга планини. И тогава тя проронва:
    

Една усмивка –
и не ми би трябвало нищо друго:
една усмивка стигна,
с цел да е цялата галактика в мен.
    

Поетесата все по-често си задава главните метафизичен въпроси – какво съм, какво е индивидът, от кое място идва, накъде отива, от каква материя е основан индивидът? И усеща, че животът я оголва лист по лист, последователно отваряйки очите на вътрешното й зрение за висшите загадки. И в това време, до момента в който размишлява, тя се радва, че към момента диша, гледа, усеща, спомня си, усеща своята неизчерпаема жизнеспособност и схваща своето битие като горделивост пред гибелта. Може би даже като опция преди да влезе през последната врата да изиска още нещо от живота или да даде нещо на този свят. Най-малкото една въодушевена метафора, един удивителен облик, една откровена мисъл. Даже си показва, че е допустимо с духа на обичания да се реализира в „ едно небитие/ с такава тъга за земя, / в която бихме изгорели… “
Въпросите за живота и гибелта, за тленността и непреходността вълнуват поетесата изключително през последните години от нейния живот. Има една възхитителна нейна лирическа миниатюра, в която като че ли е съсредоточена поетическата и житейската й философия, разбирането за безгрижието на мига и тържествената суровост на епохата:
    

Море, море,
сребриста ария
на сърцето ми!
Благословено е
спокойствието на деня,
благословено е
от всички кътища
на твоето мъртвило,
на моята мечтателност,
в безмълвието на полусъня.
Благословено е
безгрижието на часа,
откъсната за момент от вечността,
прегърнала и теб, и мен,
с цел да повярваме
в илюзията,

че и ний сме безконечни!
    

В късните стихотворения на Дора Габе откриваме също редица знакови думи, които тя натоварва с необикновен поливалентен смисъл – море (символизиращо бурята и стремежа, спокойствието и безметежието), самотност (от която подухва космополитен мраз, само че и практичност, благословено усамотение и опция за съзерцание), криле (символ на полета и безбрежието), душа, дух, наслада, тъга, ласка, сърце, дебри, безмълвие (което обаче споделя всичко) и прочие Поетесата има мъчително чувство за магнетичната същина на откровените думи. Дори да не са изречени на глас, тя е уверена, че те имат действена мощ, съзидателна сила. И има вяра в „ магнита на думите, / заченати в безмълвие, / родени в тишина. “ Малко преди да навърши библейската 100-годишна възраст, Дора Габе възкликва в друга лирическа миниатюра, която поразява с езотеричната дълбочина на внушението:
    

Пълна тишина!
Ни тон, ни звук,
ни боязън.
Нищо, нищо…

И аз съм
в Нищото,
което
ме обгръща,
без да го
чувствам.

Само мисълта ми
плува във безкрая,

без да ме докосне…
    

Повече от осемдесет години Дора Габе е вярна на своето сакрално служение на Словото. Тя наподобява на антична жрица, посветила живота, гения и силата си на религията на любовта, хармонията, братството, добротворството, свободата, волността и безсмъртието на човешкия дух. Неслучайно самият Пейо Яворов съзерцавайки я, възкликва:

„ Вашата душа е единствено една ария! “.

И творчеството, и животът на Дора Габе са една възхитителна ария.