Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от

Публикуваме елементи от записките на Стефан Стайков - дезертьор от българския социализъм, редактор в радио " Свободна Европа " до 90-та година, деен участник в интервала на прехода. Книгата му " Истината и единствено истината! "  предстои да излезе.

Шеста глава
От дядо Минчовия орех до по-следващите избори

През 2026 китайската нова година настъпи на 17 февруари и сложи началото на Годината на Коня съгласно лунния календар. В китайския зодиак Конят е знак на сила, придвижване и самостоятелен дух. Годината му се свързва с динамичност, смели решения и блян към независимост – както в персонален, по този начин и в публичен проект. Смята се, че това е време, в което съумяват тези, които работят уверено и не се опасяват да поемат по нов път.

Убеден съм, че моята Нова година настъпи в деня, в който напуснах комунистическа България – и продължава и до през днешния ден. Моят „ кон “ е постоянно в придвижване. Свободата – персоналната и публичната – остава единственият небосвод, към който препускам.

Едно от заниманията ми е да „ закупувам “ къща във всяка страна, където съм на отмора. „ Купуването “ нормално се показва в разглеждане на парцели и безкрайни пазарлъци за понижаване на цената. Понякога се майтапя, че в кръвната ми група – АВ негативна – евентуално има и нещо еврейско. За да потвърдя или отхвърля тази догадка, евентуално би трябвало да си направя стилния генетичен тест Ancestry by DNA.

Подозренията ми идват от загадъчния генезис на баба ми Дафина по майчина линия. По време на Междусъюзническата война тя била открита на гарата в град Сеймен с пендар от жълтици. По-късно Сеймен става Симеоновград, а преди този момент се е наричал и Марица. Чорбаджийското семейство, което я разкрило, постъпило като същински чорбаджии – прибрало жълтиците и взело детето да слугува в къщата им.

Докато един ден дядо ми Деньо не я разкрил и – както обичам да споделям – не я „ приватизирал “ вечно.

От дядо си, Деньо Чилов, знам и нещо друго. Че Септемврийското въстание от 1923 година избухнало по простъпка. Това го описах даже на професор Александър Фол по време на устния ми кандидатстудентски изпит по история.

Дядо ми, който по това време бил седемнадесетгодишен, ми обясняваше, че знакът за началото на въстанието трябвало да бъде прекъсването на електричеството в цяла България. На 13 септември 1923 токът спрял в село Мъглиж. В Казанлък също угаснали лампите. Стара Загора – с цел да не остане по-назад – също потънала в мрачевина.

И по този начин, Мъглиж се оказал пръв. А дядо ми Деню Чилов – най-младият септемвриец в България.

Партийната легенда гласи, че 50 души-членове на Партията (комунистите постоянно я пишеха с основна писмен знак!), оповестили въстанието в Мъглиж вечерта на 13 септември 1923 под дядо Минчовия орех. Въстаниците обезоръжили и арестували бойците в общината и селския патрул „ без пушка да пукне “. И сложили задържаните „ в извънредно удобни условия “*:. “..допущахме им кафе от близкото кафене, не затваряхме вратата на помещението, с цел да имат чист въздух “. Какъв комунистически хуманизъм!

За караул на „ задържаните фашисти “ бил назначен точно дядо ми...

Рано сутринта на 14 септември 1923 общинският тръбач разбудил селяните с хубавата вест, че в селото е открита нова, работническо -селска власт, и че всеки би трябвало да се подчинява на нейните нареждания. „ Стари и млади се радваха на хубавата вест. Тия, които нямаха щастието да бъдат под дядо Минчовия орех, измъкваха скрити пушки, препасваха паласки с патрони, и се събираха пред общината разполагаем на новата власт “**. Стотината въстаници обаче още същият ден били разгромени в тричасово стълкновение от изпратената от Казанлък войскова част. Изтеглили се в Балкана – като се изключи дядо ми Деню, който останал на поста си пред общината с „ задържаните фашисти “. И таман когато се канел да залегне и да стреля против доближилата го на 5-6 метра армия, „ задържаните фашисти се нахврълят върху него и го пленяват “.

Не единствено го пленяват, само че го карат да си изкопае гроба. И няколко пъти го принуждават да мери с тялото си дали размерът ще му пасне.

От този ден до края на живота си дядо ми постоянно викаше насън: „ Мамо, мамо, избави ме, желаят да ме убият! “ Затова не спеше при баба – с цел да не я стряска. И аз съм го чувал, когато бях при тях в Казанлък.

Прадядо Чило – прочут търговец в Мъглиж – схванал, че работата става сериозна. Разтичал се, събрал двадесетина жълтици, и ги дал „ на който би трябвало “. Така най-младият септемвриец отървал патрона.

Почти съм сигурен обаче, че „ фашистите “ не са имали желание да го разстрелят. По-скоро са желали да му дадат урок, че власт се сменя със законни средства - както ще стане на ПО-СЛЕДВАЩИТЕ ИЗБОРИ - а не с пушка в ръка. Но урокът бил задоволително заплашителен, с цел да остави белег за цялостен живот. Поне нощем.

Аз съм малко като Шехерезада – описвам, отбивам се, прибирам се. Но не съм не запомнил за какво започнах тази история – за едно от заниманията ми да „ закупувам “ къщи по света.

Става дума за баба ми Дафина – или както ѝ споделяха в казанлъшката махала – баба Фина.

Имахме другарка в Мюнхен – Астрид. По аргументи, които и до през днешния ден остават неразбираеми (тук леко намигам), тя постоянно посещаваше Народна република България. Не съм я виждал повече от тридесет години – след една вечер у нас, когато изпразни две бутилки изсъхнало вино „ Мозел “, излезе развеселена и се натресе право в полицейска кола.

Та Астрид, при едно от визитите си, беше на посетители на баба и дядо в Казанлък. Какво са я черпили – остава мистерия. Те не близваха алкохол. За разлика от мен, който – признавам си – от време на време почитам чашата. Пак смигам. Да не стана като Астрид – тя намигаше непрекъснато. От време на време и на Силвия – очевидно с цел да не остане брачната половинка ми подценена.

Според мен Астрид си беше носила някоя и друга бутилка в багажа. Когато се върна в Мюнхен и ни гостува, старателно наблягаше на обичания си „ Мозел “, и разказваше какъв брой благи били баба и дядо.

„ Стефан - обърна се тя към мен - по кое време баба ти е учила немски? Тя разбираше много от това, което ѝ говорех. И се опитваше да ми дава отговор на немски! “

Баба ми, за разлика от дядо, четеше мъчно вестник. Със сигурност жълтиците не са били за нейното обучение. В онази къща тя е била слугинче – или, в случай че употребявам по-меката дума – дете за всичко.

Понякога се запитвам дали точно това нейно слугуване не е запалило искрата на въстаническия жар на дядо ми. Но няма #Кой дебело да ти каже...

Още от дребен знаех, че баба ми разбираше малко гръцки, обелваше дума-две на турски, а по Коледа тананикаше песни на немски. Разказваше ми, че като напълно дребна била на транспортен съд с татко си в огромно пристанище. За децата всичко е огромно – може би по тази причина го описваше по този начин. Споменаваше, и че родителите ѝ са имали нещо като палат в приморски град.

Когато за първи път стъпих в Солун, се почувствах необичайно вкъщи. Същото чувство имах и през 1980, когато слязох от самолета на летище „ Кенеди “ в Ню Йорк.

Понякога кръвта помни това, което историята се пробва да не помни. А родът знае пътя ти, доста преди ти самият да си го избрал.

През 1982 година бяхме на почивка на Френската Ривиера. Една от най-хубавите почивки в живота ни – а те по никакъв начин не бяха малко. Бяхме наели за цялостен месец вила на няколко метра от брега на Средиземно море. Други времена бяха тогава. По-достъпни. По-леки.

Бяхме избрали дребното рибарско селце Cavalaire-sur-Mer, на няколко километра западно от към този момент станалия фешън поради Брижит Бардо Сен Тропе. Аз, несъмнено, потеглих по хълмовете – на лов за къщи и локално вино.

Вино открих елементарно и в обилие. Къщи за обмен – по-трудно.

Все отново открих една дребна, кокетна вила, на рид с приказна панорама към морето. Цената ѝ тогава ми се струваше висока, а през днешния ден би изглеждала срамно ниска. Собственикът искаше 200 хиляди марки за къщурката с към 300 квадратни метра двор – сума, съвсем непостижима за мен в тези години.

Направих си сметката – както към този момент писах, мощен съм в обикновената аритметика – че в случай че взема заем, след 20 години ще бъдем горди притежатели на парцел на Лазурния бряг. Не съумях да смъква и един пфениг от цената – за разлика от триумфа ми в Бока Ратон, Флорида години по-късно, през 1994 година

Приех изискванията на притежателя и потеглих по банките. Благодарение на американските ни заплати в Радио „ Свободна Европа “, получих заем относително елементарно. Но... котка ми мина път. Един другар на притежателя, който, както споделяха комунистите, до тогава се „ колебаел като междинен селяндур дали да влезе в ТКЗС-то “***, т.е., дали да купи вилата, щом чул, че „ някакъв чужденец “ към този момент е споделил „ да “, ненадейно решил да изгони „ агресора “ – и я купил.

Виното ми оказа помощ да преглътна разочарованието. А почивката ни на Лазурния бряг остана вълшебна.

И ето ни години по-късно в Бока Ратон – след сватбата на щерка ни в Кий Уест.

От личен опит знам, че когато предприемаш значима стъпка, би трябвало да си квалифициран. Преди години Силвия ми сподели напълно ясно, че когато спрем да работим, избира да прекарва зимите не в Мюнхен, а някъде на топло. Разбрах намека. Разтворих картата.

По география съм съвсем толкоз добър, колкото и по аритметика, тъй че не ми беше мъчно да откриа топлото място: Флорида. Полуостровът обаче е огромен. По-трудната задача беше да избера къде да пуснем котва. Навсякъде беше красиво...

Аз имам елементарен усет – устремявам се да получа най-хубавото. С избора на брачната половинка си имах вманиачен шанс. Колкото и нескромно да звучи, мисля, че и тя удари шестица плюс от тотото с мен.

...Спрях се на Бока Ратон по доста аргументи. Една от тях беше, че там живееха доста представители на един от най-преследваните нации в историята – народ, който знае цената на свободата и на сигурния покрив.

По това време градът имаше към 70 хиляди поданици – и то надалеч не от най-бедните. Оказа се, че три от десетте най-скъпи затворени жилищни комплекса в Съединените щати се намират точно там. Royal Palm Yacht & Country Club заемаше първото място в класациите, The Sanctuary беше шести, а Le Lac – осми. В Бока се намира и Town Center at Boca Raton – най-големият закрит търговски център в окръг Палм Бийч и третият по величина в Южна Флорида. Луксът там не е демонстративен, а проведен.

Градът е измежду най-безопасните във Флорида – с престъпност най-малко една трета под междинната за щата. Плажовете са измежду най-красивите в южната част на щата – мек бял пясък, чиста вода и релаксираща среда. Тя се дължи най-много на решението на градската администрация да резервира плажовете за жителите на града.

Бока Ратон е свят от частни клубове, затворени комплекси и добре поддържани градини. Ред, успокоение и сигурност – три думи, които постоянно са ме привличали повече от шумната показност.

Признавам: градът сякаш ме подканяше да си купя къща там. А когато разбрах, че (по това време) в Бока живеят тенис-легендите Крис Евърт и Щефи Граф, изборът ми стана още по-лесен.

Човек постоянно би трябвало да е в добра компания – даже и единствено по адресна регистрация.

 

*Според главата „ Мъглиж беше първи “ от сборника „ 1923. Спомени “, Издателство на Българската комунистическа партия, 1953, б.а.

**Пак там, стр. 315-316, б.а.

***ТКЗС (Трудово-кооперативно земеделско стопанство) - форма на групово земеделие, въведена в България след 1944 година, по модела на руските колхози, б.р.

В идната глава създателят ще опише по какъв начин е купил къща в Съединените щати през 1994 - годината на Световното по футбол през 1994. Годината на българската еуфория. Онзи къс момент, в който повярвахме, че можем всичко. Ще опише за срещите си със Стоичков, Балъков, Боби Михайлов и „ героите от Съединени американски щати “, с члена на БФС Тодор Колев, с Томас Лафчис, с президента Желю Желев, с шефа на НСО военачалник Владимиров, с хора от американските специфични служби, с позабравените депутати от Съюз на демократичните сили Георги Петров и Илиян Шотлеков, с бъдещия вътрешен министър Любомир Начев, с „ евролевичаря “ Александър Томов, и с други видни фигури от това време.

Очаквайте роман за къщи и контракти, за футбол и политика, за еуфория и действителност. За изборите, които вършим – и за цената им.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.