Партньорът на моята близка приятелка Ванеса съвсем наскоро я напусна.

Партньорът на моята близка другарка Ванеса напълно неотдавна я напусна.

"А бяхме толкоз щастливи дружно, толкоз хубави мигове бяхме прекарали през тези малко повече от 3 години... ", оплака ми се тя, когато се видяхме за първи път след тази разлъка, чийто основател бил той.

След това задълба в тъжния диалог по какъв начин всичко вървяло безпрепятствено, по какъв начин нищо в държанието му не предвещавало това деяние, по какъв начин най-вероятно била забъркана друга жена, по какъв начин те си живеели спокойно, добродушно и умерено и това било голямо негово неразбирателство, което тя се надявала напълно скоро да осъзнае.

И несъмнено, да се върне при нея!

Обаче моята версия за всичко това беше по-различна, по тази причина показах на Ванеса своята позиция.

Първо, въобще не мисля, че тя беше щастлива с него... или най-малко не беше в последната една година от взаимоотношенията им. Постоянно го порицаваше пред мен и се оплакваше от него всякога, когато излизахме на нашите женски раздумки на чаша кафе.

Как не правел нищо, с цел да я изненада... Как все я пренебрегвал и не ѝ обръщал внимание... Как в никакъв случай нещата, които вършел, не били както би трябвало - или най-малко както тя очаквала от него!

Второ, въобще не мисля, че всичко в тяхната връзка е вървяло безпрепятствено. Те имаха много проблеми с характерите си, и колкото и да се обичаха, това не беше задоволително да продължат напред. Поне според мен.

Често се караха, тя много му повишаваше звук, случваше се даже в телефонни диалози сред тях пред мен. Освен това Ванеса постоянно се замечтаваше по какъв начин трябвало да се разделят, по какъв начин животът ѝ щял да потръгне на добре, в случай че е без него. И като цяло - нееднократно се беше случвало двамата да разискват своята хипотетична хипотетична разлъка преди време и по какъв начин в случай че я подхващат, това щяло да бъде верният процес на събитията.



Трето - въобще не имах вяра, че тя в действителност желае да се съберат още веднъж. Липсваше ѝ сътрудник и мъжко наличие в живота, само че не и тъкмо неговото. Точно както не имах вяра, че и в миналото той ще се върне при нея.

Защо ли? Защото аз си имам една семпла простичка и доста лесна за усвояване философия за мъжете и връзките. И по кое време те си потеглят от тях. Ванеса я знаеше добре, само че когато обстановката се отнася за самата теб, чувството е по-различно и от време на време губиш главният фокус.

Та моето поверие е, че мъжете в никакъв случай не напущат дамите, които ценят силата на момента. Които умеят да се любуват на "тук и в този момент ", вместо на "някога един ден ", който може и изобщо да не настъпи.



Мъжете обичат дамите, които не им мрънкат за всяка тяхна неверна стъпка, а от време на време просто одобряват събитията и не престават напред. Мъжете харесват дамите, които ще се зарадват и ще кажат "Ех, какви прелестни цветя! " вместо "Защо си ми купил гербери, а не рози? ". Мъжете почитат дамите, които не гледат с лупа минусите им и им ги натякват при всеки комфортен случай, а виждат в тях мощните им качества и им ги акцентират постоянно по подобаващия метод...

Един мъж в никакъв случай не би оставил сходна жена! Защото тогава се усеща на седмото небе. В противоположния случай - е подтиснат, задушен и мъжествеността му е тотално запушена.

Ванеса не беше такава жена... Аз също не съм. Но се старая да бъда - от време на време ми се получава, от време на време не... Вярвам, че и тя ще вземе поука от тези връзки. Но ние, дамите, би трябвало да се стараем да построяваме от себе си по-добри и по-добри версии на нашето Аз.



Лесно е да чакаме мъжете да бъдат по едно и също време любовникът, принцът, джентълменът, кавалерът и мачото. Но замисляме ли се, че и ние от време на време не сме всичко това, което те чакат от нас... Не сме домакинята в кухнята, дамата в обществото и мръсницата в леглото, която да ги предизвика и те да бъдат по-отдадени и сантиментални.

Мисля, че е извънредно значимо и мъжете, и дамите да ценят дребните моменти. Нещата, които се случват точно в този момент.

Дори да не са съвършените мигове. Понякога щастието не е в съвършенството, а в това, че е споделено тъкмо сред две специфични по своему души.



Не може да се караме за една и съща нелепост месеци наред и да живеем в илюзията, че сме дружно и се обичаме. И това да ни крепи... И че някой ден нещата ще се оправят. Не, това ни унищожава! И нещата ще стават единствено по-лоши.

Да живеем в предишното и бъдещето е най-пагубното чувство - както за нас самите, по този начин и за хората, с които споделяме всекидневието си.

Надявам се Ванеса да открие по-правилен за светоусещането си човек. И да разкрие сетивността си - да знае по кое време в действителност е задоволена, и по кое време би трябвало да "затвори вратата ". Смешно е по какъв начин доскоро споделяното непрекъснато "ама ние би трябвало да се разделим, не устоявам " гладко прелива в "ама толкоз хубаво ни беше дружно, толкоз доста съм направила за теб... "



И всичко това единствено тъй като оставаме сами. И знаем, че това, което заварваме в там, не ни харесва. Защото не сме тези, които ни се желае да бъдем. Не обичаме самите себе си...

Мисля, че би трябвало да стартираме оттова. Да се научим да бъдем щастливи с оня, с който ще прекараме целия си земен път - нашето Аз. И оттова, когато към този момент знаем кои сме и какво желаеме, да имаме пълноценна връзка, в която да даваме всичко, на което сме способни.

Само по този начин можем да получим това, което чакаме... цялостно отдаване.

И даже сега да не сме на този стадий, това не трябва да ни тревожи - имаме цялостен един живот!

Автор: Оливия Попова