Заспал ли е българският народ и необходимо ли е да бъде събуждан?
ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 година във Варна. Литературовед, мъдрец, историк на литературата. Главен редактор на списание „ Простори ” – Варна. Почетен лекар на Литературния институт „ Максим Горки ” в Москва. Член на Съюза на българските писатели. Автор на повече от 30 книги. 1. Най-голямото страдалчество за българските национал-революционери и журналисти и писатели на революцията, което постоянно ги караше да изпадат в обезсърчение, бе да гледат народа потопен, съгласно тях, в бездънен сън и небрежен за своята орис и независимост. Тези смели мъже проливаха кръв, живееха в бедност и рискове, правеха какво ли не, с цел да вдигнат революцията и да избавят българите от робството.
А народът не дава отговор на апелите и напъните им за гражданска война. И освен: той драговолно предава на турците тези, които готвят протести или отмъщават на насилниците и поробителите за злините, които непрекъснато и без да бъдат наказвани от справедливостта правят над беззащитните българи.
Не е мъчно, изключително през днешния ден, да разберем нашите нетърпеливи революционери. Когато си се посветил на една велика идея, а не виждаш резултат от саможертвата си, няма по какъв начин да не се отчаеш.
Но като ги разбираме, длъжни ли сме да приемем техните укори към съвременниците им и да се съгласим, че народът ни е задремал бездънен сън и по тази причина не чува, не вижда и не се помръдва, с цел да направи нещо за себе си. Най-малкото да оправдае тези, които са поставили главите си в торби и на гибел са тръгнали за великото дело.
Разбира се, изразите “заспал народ ”, “народът спи ”, “да разбудим народа ”, “нужни са будители ” и други сходни, в които сън и събуждане демонстрират необяснимото и заслужаващо укори положение на народа и обществото, тъй като когато са нужни сила, пориви, гражданска война, те са безмълвни, спокойни и разрешават злото да се шири, са просто метафори. С тях би трябвало да се изрази дълбокото недоумение на революционната идея и въобще на неналичието на предпочитание у народа тогава да се направи смяна и тази смяна да бъде смела, радикална и в интерес на бъдещето.
Нашата история и журналистика, а и така наречен “народопсихология ” приема, че революцията и нейните водачи и участници са прави в обвиняванията към народа и неговото отвращение да се включи в нейното осъществяване. Може би тъй като такава позиция заеха и Петко Р. Славейков и Христо Ботев, а по-късно и Захарий Стоянов. Дори и до през днешния ден чуваме, че сме били “робски нации ”, заради което даже не смеем да протестираме, въпреки да сме недоволни. Страхливи сме и плебеи, наследници на робско племе, било пет века под властта на османлии. При други поробители щяло да е друго. Но “робското завещание ” е тежко и неотвратимо. Комай ще го носим постоянно. Какво да се прави: орис!
Това пояснение е въпреки всичко някакъв рационален и извинителен мотив за бавния ход на българската национално-освободителна гражданска война, която по справедливи аргументи, дължащи се на робската душeвност и схващане на българския народ, прави свободата далечна и мъчно постижима.
За българския бунтовник е потребно да се сблъсква с сходни компликации, с цел да стартира да опознава народа, а освен да приказва за независимост и че народът е подготвен във всеки миг да се включи в протест, въстание и гражданска война – стига преди този момент да има единствено значим и благонадежден знак, че е пристигнало решителното време. Така най-малко разсъждава и приказва българската емиграция в Румъния, интензивно търсеща пари, оръжие и муниции, с цел да образува нови чети, които да разгласят началото на свободния живот, когато влязат триумфално в отечеството. А там, споделят те, ги чакат с отворени прегръдки, доста хора са мобилизирани и непрекъснато гледат на север, с цел да видят и дочуят своите освободители.
От време на време “освободителите ” въпреки всичко минават Дунав, гърмят с пушките, хвърлят калпаци и викат “свобода или гибел ”. И получават гибел!
Защо?
Защото народът ни бил задремал и не желал да си скапва дълбокия сън.И даже и през днешния ден не желае да се разсъни от него.
2.
Разбира се, метафората се отнася до желанието, решителността и готовността за въстание и гражданска война, с които да се отхвърли робството. Нашите революционери и революционни журналисти са разбирали свободата като живот отвън робството и Османската империя. Те излизат към този момент отвън християнските правила и показа и възприемат буржоазните хрумвания и разбирания като водещи за битката, която следва.
Но тъкмо тъй като към този момент се постановат буржоазните хрумвания и разбирания за смисъла на живота, се получава разделяне и даже спор сред народа и революцията. Революцията е към момента идейна, интелигентска даже, гражданска война на думите и апелите. И тя се води от журналисти и емигранти в Румъния.
Народът обаче живее в различен живот и в различен свят. Революционната интелигенция е към този момент в Модерната ера и то в ХІХ век, до момента в който народът към момента в Средновековието и не е придобил буржоазно схващане. Защото битовият му живот (а той няма друг) е живот от Средновековието с религиозно схващане, което дефинира да се стреми към друга независимост. Свобода на християнин, а не на капиталистически бунтовник.
Бавно се открива и развива капитализмът по българските земи, а това пречи да се образува новата класа на буржоазията. А нали буржоазията е тази, която ще извърши национално-освободителна и буржоазно-демократичната гражданска война в България, с цел да се форсира основаването на нацията и се учреди свободната българска национална страна. Тези революции не могат да се извършат през Средновековието и без съществуване на буржоазия.
Буржоазията се образува постепенно и по друго време в другите български територии. И тя се образува като дребна, комерсиална и занаятчийска. Няма промишленост, нито банки, които да основава индустриалния и банковия капитал и едра буржоазия с друго от дребнобуржоазното публично схващане. Дори и през 70-те години на ХІХ век българският народ не се е обуржоазил, т. е. не е възприел и осъзнал концепциите на Модерната ера, заради което и обективната нужда от въстание и избавление не е станала негова същина. Той просто живее в друга обществена действителност! И е надалеч от свободата. Невъзможно е освен това състояние да бъде принуден принудително (т. е. като бъде „ разсънен “ от дълбокия сън.). Народът има друга независимост, която не е политическа и тя му е към момента задоволителна. Неговите интелектуалци обаче не желаят да го схванат и го упрекват, че не е подготвен, а и даже не желае да живее свободно.
По същата тази причина, заради която революционерите и революционните журналисти страдат, че народът е задремал и не желае да се разсъни, народът може да бъде неудовлетворен от своите революционни водачи, че не осъзнават в задоволително степен същността на времето, неговата плътност с условия и благоприятни условия за решение на настоящите проблеми. Българската гражданска война в действителност е гражданска война повече на концепциите и думите, в сравнение с политически стратегии и визии за бъдещето на България, за метода, по който да бъде проведена тя и да завладее цялото общество, а освен да основава революционни комитети.
Народът никога не е задремал, а просто не е навлязъл в революционна обстановка и към момента не се е обуржоазил, с цел да бъде подготвен на политически протест, който да промени системата на ръководството му и да го провежда за въоръжена битка.
Революцията постоянно е по-бърза и по-припряна от участниците в нея. Когато в една или друга степен обстановката узрее, двете страни търсят допирните си точки, с цел да се синхронизират дейностите, упованията, мисленето и говоренето. Колкото повече политическата обстановка става революционна, толкоз повече е допустимо общественото напрежение да се трансформира във въоръжен акт.
Затова мисля, че не е редно да означаваме 1 ноември като ден на тези, които сякаш са събуждали и разсънват и през днешния ден българския народ от дълбокия сън.
Днес медиите непрекъснато ни нападат с разнообразни тълкувания на събития и изяви на политически персони, само че малко от тълкувания са съответни. Хората се объркват, съблазняват се от обясненията на неподготвените коментатори и одобряват лъжата и заблудата за истина. Тази илюзия, която всъщност е съзнателна операция, съвсем постоянно води до съществени последствия, ускоряващи упадъка и разрухата на обществото и на обособената персона.
Лъжата, изключително когато е издигната до нивото на държавна политика и в метод на ръководство на страната, обрича страната и обществото на съсипия. Тя може да държи за известно време народа в послушание и да го лишава от причини в интерес на истината, само че рано или късно всичко се разкрива и възмездието идва като всеобща неволя и крах.
Днес будителят, т. е. глашатаят на истината, е доста нужен, с цел да се изправи и с гръмовен глас да възвести на народа, че го лъжат и заблуждават. Не е наложително да го приканва към битка, протест, въстание. Достатъчно е да уточни, че го потискат и ослепяват с неистини, с цел да го накарат да им служи и да се подчинява. Важно е да го убедят да не има вяра на пропагандата. И че животът му е учреден на лъжата и измамата, с цел да го държат сляпо послушание.
Вече не е заслужено да се самоукоряваме, че сме изостанали, тъй като няма по отношение на кого да бъдем такива. Общото ниво и в Европа, и в света не е кой знае какъв брой високо – да не приказваме за образованието, та да изпитваме комплекси за непълноценност и да се мъчим да догонваме другите. Тъй че не е належащо да се разбуждаме, с цел да ги догоним и се изравним с тях. Днес всички нации са изправени пред лъжата и ниската просвета, неналичието на полезности и тяхното нареждане в някаква подчиненост. Либерализмът прогласи, че всичко е разрешено и че най-важната независимост е свободата да пътуваш и да правиш, каквото пожелаеш. Защото животът бил твой и имаш право да разполагаш с него, както поискаш.
Но за това би трябвало да се приказва. Хората би трябвало да знаят чий е този морал и за какво се насажда тази безнравствена независимост. И какво се цели с неговото втълпяване.
Нравственият крах е най-голямото злощастие на актуалния свят. Ставащото със света и индивида към този момент е минало границата на разрешеното и допустимото и сме на прага на злополука, която няма да закъснее. Няма по какъв начин освен това разлагане да не последва отмъщение и то да бъде в най-скоро време въздадено. Да си напомним библейския роман за Содом и Гомор и за ориста, която Бог им отреди дружно с населващите го хора.
Призваните да приказват за тези неща обаче се занимават с осъществяването на поръчки за още по-голяма илюзия на хората, възхвалявайки сегашната система на злото и покварата. Те получават своите тридесет сребърника И те са им задоволителни да ги направят
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ




