ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 г. във Варна. Литературовед,

ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 година във Варна. Литературовед, мъдрец, историк на литературата. Главен редактор на списание „ Простори ” – Варна. Почетен лекар на Литературния институт „ Максим Горки ” в Москва. Член на Съюза на българските писатели. Автор на повече от 30 книги.
Постмодерните и неолиберални писатели сами си сътвориха митология за себе си, с цел да се настанят в историята и да се покажат като безсмъртни и безспорни. Това бе техният метод да убедят публичната маса, която ги акламира и утвърждава, че са прави за това, което отричаха на българската литература до тях: йерархията на естетическите полезности, наречена от тях „ канон “. Те облякоха себе си и своето „ писане “ с категории и понятия, съчинени от самите тях, с цел да прикрият празнотата в себе си и немощите на своята порочна хармония. Всъщност това бяха най-обикновени и не добре премерени пози, кълчения, заклинания, отрицания на предишното, присъди над създатели и творчества от втората половина на ХХ век. Времето им те нарекоха „ соца “ и хем се пробваха да го изпразнят от наличие, хем го натовариха с грехове и провинения, каквито им се искаше да има, с цел да могат с тях оправдават и постановат своите първи литературни опити и публицистични изяви. Зад гърбовете си те имаха страната, неправителствените организации, съдействието на университетите, множеството медии, интернационалните и локалните състезания с награди и издаване на книги в чужбина.

Те постановиха своите усети, искания, амбиции; започнаха да ги демонстрират по малкия екран, да взимат изявленията, да ги назначават на значими служби в ръководството на литературния живот. Дори ги оповестиха за най-големите модерни писатели. И освен се оповестиха, само че и започнаха да се държат като такива, както и да изискват да се отнасят с тях като висши вождове и далай лами. Постоянно им провеждат срещи с радостни и признателни читатели, с млади бъдещи писатели, учещи „ креативното писане “ по техния опит и инструкции, с „ жадни “ за контакти с тях последователи на постмодернизма и неолиберализма.

Те подмениха нормалната за историята на литературата битка сред поколенията с политически обвинявания и дискредитиране, със заклеймявания, механично прилепвани оценки (както позитивни, по този начин и отрицателни). Отричането на „ соца “ бе отричане и на цялата половинвековна литература с всичките й огромни и ярки писатели, произведения, събития, феномени. Новите герои оповестиха, че такава литература няма, а през това време са работили неколцина създатели и толкоз. Това бе техният успех на спечелили, пристигнали да събират плячката си и да демонстрират на посрещачите си какъв брой са мощни, умни, способни и непобедими.

Това бе тежко за тези, които принадлежаха на отречената литература. Но бе съдбовно за появяващите се имена, тъй като ги лиши от предходници и обичаи, от учители, чието дело да продължат. Те бяха алчни и ненаситни; желаеха всичко.

А в действителност бяха никои.

Такива си и останаха! Защото от нищото в никакъв случай не произлиза нещо – най-малкото писатели. Но те и този естествен закон бяха отменили, тъй като опонира на разбирането им за „ канона “. Нали бяха оповестили, че в този момент всичко е друго: даже и законите на литературното развиване са други и не подхождат на тези, които до в този момент са определяли реда в историята на литературния развой и литературния живот. Според тези неофити няма и книжовен развой, тъй като нямало „ канон “ и литературните обстоятелства и събитие не могат да се затварят в някакви рамки. Няма даже национална литература.

Трябва да признаем: революционните апели и дейности трансформираха фактически визиите за литературата, нейната история и критериите за нейното разбиране, оценяване и основаване. Рязко се промени литературният живот; историята на литературата не се учи (доколкото въобще се изучава) като история на процеса, а най-вече на имената и техните биографии. Но се навъдиха професори (те май към този момент са повече от студентите), редактори, рекламни литературни сътрудници, които от заран до вечер втълпяват кой кой е в днешната литература, прогласяват нов превод и издание в чужбина на този или оня (макар това е все еднакъв!), журират оферти за литературни награди, четат отчети, провеждат конференции. Почти като същинско е.

Литературата и изкуството обаче не са като развъждането на растения в оранжерия, с поливане и наторяване или по някакви други нови технологии за увеличение на добивите. Те са живи организми, живеят по свои правила и закони и не търпят да ги потискат и ръководят необмислено. Защото в случай че търпят прекомерно, могат и да загинат. Тогава ще настъпи покруса, равна на угасването на слънцето.

Историята на българската литература, а и на изкуствата не познава толкоз непостижими напрежения върху естествения й ход, както и върху нейната обичайната парадигма, каквито настъпиха в края на предишния век и не престават и до момента. Защото не се е появявало сходно тестване, каквото е постмодернизмът. Постмодернизмът не е модернизъм, а нормотворчество, което анулира досегашните закони и правила, с цел да и основава безпорядък. Хаосът е търпим и даже мечтан за новите създатели, само че той е нетърпим за възпитаваните в други обичаи и за училите се от огромни писатели, които познават историята и знаят за нейните превратности. Те помнят, че извращенията не траят дълго и че идва моментът, когато би трябвало да се стартира изначало и да се влезе още веднъж в традицията, с цел да продължи разумният и нормален ход на процеса.

Този миг към този момент е настъпил!

Все по-отчетливо се виждат безобразията на постмодернизма и неолиберализма, извращенията, незаслужените слави на техните определени. Ще го кажа напряко: вижда се тяхната незначителност, кълченията им, празнословието, обикновеното им мислене, имитацията на слово и мисъл. Колкото и тези избраници да се стараят да приказват умно, красиво, парадоксално, автентично, нищо не излиза. Защото от пустото произлиза празното. И настава краят.

Ерзац естетиката и нейните резултати би трябвало да бъдат безпощадно разобличавани, с цел да се види какво е завещание ни оставя постмодернизмът, какви „ полезности “ би трябвало да се прочистват и какъв брой отчайваща е посредствеността, която създава и стои зад всичко това. Истината би трябвало да се каже намерено, без боязън и увъртания, с цел да се сбогуваме колкото е допустимо по-скоро с това уродливо събитие в българската литература.

Няма по какъв начин да се възстановява и литературният живот, в случай че не се отхвърли най-накрая диктатурата на тази незначителност. Нещата би трябвало да се назовават с същинските им имена и да бъдем безпощадни към бездарните и посредствените. В литературата съществува подчиненост на полезностите!

Ще поддържа разсъжденията си с един гръмко афиширан диалог сред двама от най-титулованите и възвеличавани представители на българския и полския постмодернизъм и неолиберализъм в литературата Георги Господинов и Олга Ткачук, състоял се в Регионалния център за модерни изкуства „ Топлоцентрала “ - София. Разговорът сред тях сложи началото на първото издание на фестивала „ Литературни срещи ”. Разговорът е характерен за това по какъв начин си служат с думите, категориите, визиите за литературата тези създатели, какво схващат под писане, литература, слово. Удивителна е претенцията, с която се демонстрират като писатели. Тя няма и капка подозрение в себе си, не се подценяват и нито за момент не считат, че бъркат и се заблуждават, заблуждавайки освен това толкоз доста хора към себе си.

Постмодернистите не приказват за изкуство, литература, творчество. За тях това, с което се занимават, е писане. А продукта на писането им – текст. Тази индиферентност им е нужна, тъй като работата им е подчинена и обусловена от механика, а не от ентусиазъм, морал, нематериалност, обич към индивида, блян да се открият неговите секрети и тайните на живота. Не това е писане и нищо повече. „ Писане “ значи конструиране, позиция, предпоставена теза, опция за „ научно пояснение “. За Господинов най-важното е показано по този начин: „ Има нещо антимонументално в общото ни писане и това евентуално идва от традицията, от която излизаме. Има нещо, в което имаме вяра, мисля, и двамата, и това е, че нетрайното, дребното, това, което на следващия ден ще почине, е значимо и то би трябвало да бъде съхранено, разказано, вкарано в история. И двамата имаме вяра, може би наивно, че историите пазят и придвижват тези нетрайни неща “. А Токарчук добавя „ фундаменталната мисъл “ на Господинов с изповед за реализма: „ Имаме проблем с реализма – аз постоянно наблягам това, тъй като целият ми писателски живот е война против реализма – може би тъй като не се доверяваме на действителността, тази реалност доста постоянно ни е подвеждала. Трудно е за нас като Флобер да описваме в раздели и глави другите страни на живота, ние по-скоро се опитваме да избягаме от това “. Затова и основават своя действителност, която, тъй като е прекомерно обикновена, зле конструирана и бедна на хрумвания, характери, живот, бива орнаментирана със словесни извършения. Но словото не живее самичък о за себе си. То произлиза от живота, принадлежи на живота и му служи. Когато този живот е богат, трагичен, изпълнен с проблеми, а хората в него отстояват хрумвания, права, метод на мислене, предпочитание за правдивост, то се придобива наличие и зазвучава, даже и когато е безшумно или нежно, монументално, внушително, епически. Художникът му придава сили и сила, с цел да изрази духа на времето, концепциите на обществото. На този художник не му е нужно да враждува и се бори против реализма, а разказва и пресъздава това, което е същинско – даже и тогава, когато то не му харесва, ненавижда го или се опасява от него. Защото извършва не свои персонални прищевки, а служи на времето и обществото.

Какво значи писателят да бяга от историите на живота, от неговите проблеми, преображения, компликации, превратности, исторически драми и нещастия? Той не бяга, а просто не познава живота. Той не желае да го разказва и пресъздава, тъй като не му е непознат и даже не е погледнал какво съставлява. Това отвращение е креативна отпадналост и невъзможност. И търси причини, с цел да наподобява интелигентен, комплициран, неясен. А в действителност написаното от него е кухо и криво-ляво.

Войната с реализма е проявяване на идейна обърканост и естетическа отпадналост, само че и на човеконенавистна идеология. Защото същността на реализма е изобразяването и пресътворяването на индивида. Но когато индивидът към този момент не е важен; когато няма взаимност, обич към слабия и немощния; когато смисълът на съществуването са парите и триумфа, когато те зоват да се забавляваш, а не да мислиш, не да се бориш със злото, тогава в действителност реализмът е освен непотребен, само че той пречи на своеволията на тези, които се занимават с „ писане на текстове “. И които считат, че литературата е „ игра “. Игра, само че поради която получават пари, награди, командировки в чужбина. Награждават ги, с цел да видят всички останали писатели какво са длъжни да пишат, по какъв начин да го пишат и показват. Важно е литературата да бъде изпразнена от публичната действителност, от живота и индивида. Тогава ще се оправдае и идеологията на егоизма и егото, на триумфа и удоволствията, на атеизма и неоезичеството.

Тук ще изтъквам „ гвоздея “ в говоренето на Г. Г. Този откъс демонстрира какъв брой несистемна е литературната му подготовка, само че и методът му на мислене, учреден върху случайни тези, преднамерена метафоричност и предпочитание да наподобява интелигентен и хубав. Ето цитатът. Ако беше прочел деликатно описа на Хемингуей „ Старецът и морето “, само че и беше поразмишлявал съответно върху него, евентуално щеше да си спести това пилеене на думи: „ Всички знаете „ Старецът и морето “, тази история за остарелия риболовец, който хваща една риба, и по какъв начин се бори с нея, какъв брой всички сме горди, че най-после съумява да оцелее и да извади на брега гръбнака ѝ… И си споделям, добре, а какво би било, в случай че тази история бъде разказана от рибата, просто да си помислим тази история, разказана от жертвата, не от рибаря, на който съчувстваме. Това ми се коства значимо и мисля, че то потегля в литературата, има го като наклонност, тази промяна на гледната точка, да разкажеш другата история, да разкажеш историята на победения, историята на света през очите на губещия “ . Интересно по какъв начин би говорила и споделя нещастната риба, когато остане изцяло оглозгана, „ победена “ и „ губеща “. Но това към този момент е постмодернистка фантастика, която е непостижима за небогати и реалистично настроени читатели.

Човекът живее по друг метод, тъй като хората са разнообразни. Различието е благосъстоянието на човешкия свят. Задача на писателя е да го покаже, да вникне в него и от него да изведе типологията на единството, което господства в избраното време. Писателят би трябвало да пресъздаде това време, като го дефинира в неговото главно наличие и превъзходството на един или различен вид персона. Никой различен не е в положение да покаже времето, обществото и човек с изключение на литературата и писателят. Затова тя не се поддава на нормативни инструкции и не слуша какво я поучават.

Каквито е гледни точки да избираш, когато пишеш; както и да ти наподобява светът, в който живееш и искаш да покажеш, като формулираш главните му характеристики; колкото и да се напъваш да обясняваш същинската литература, която великите писатели са създавали, с цел да я направиш сходна на себе си, нищо няма да постигнеш. Защото не обичаш индивида, не го познаваш, непознат си на живота, който той живее; не обичаш и литературата, и словото. Колкото и да търсиш оправдания за всичко, което си изопачил с думите, които използваш; колкото и да се обясняваш и да придаваш някаква философска дълбочина на персоналния си креативен опит, нищо не се получава. Не се получава, тъй като е измислено, съчинено, а не живо и естествено. Затова е неистинско. И може през днешния ден да го възвеличават и показват за „ европейско “, то отново си е доморасло, провинциално незадълбочено и изпълнено с комплекси за непълноценност и мании за великолепие.

И в случай че ги назовем искания и пози на посредствеността и пошлостта, ще бъдем доста покрай техния непотребен смисъл и креативна отпадналост.

Б.а. Олга Токарчук на всичко от горната страна е притежател на Нобелова премия, а Георги Господинов към този момент е кандидат за нея. Това демонстрира къде е проникнал постмодернизмът и какви позиции и власт има в литературата. Но доста по-високо от тази премия е истината!