Спомен от миналото: Панаирът – емблемата на Пловдив между За...
Панаирното градче на Пловдив, което дружно с тези в Лайпциг и Познан са трите най-големи изложби в Югоизточна Европа. Той е ситуирано на 352 000 кв.м и има 17 многофункционални покои. Общата изложбената повърхност е близо 59 100 кв.м, от които 64 500 кв.м е покритата част. Началото обаче е през 1891 година, когато държавното управление на Стамболов слага начало на панаирното дело в България, като взема решение за образуване през идната година на огромно комерсиално ревю в Пловдив. Целта му е да подтиква прохождащата промишленост на България и нейното селско стопанство и да им сътвори интернационалните контакти.
Панаирът обаче заема изключително място в живота на пловдивчани. Поне по този начин е било в близкото минало. Един спомен на Красимира Дановска е напът да ни върне в едни позабравени, само че съкровени години. Красимира произлиза от огромния жанр на Тодор Бурмов –виден български възрожденец, герой за църковна самостоятелност и деен политически деятел след Освобождението. Тя е брачна половинка на театралния и оперен режисьор Владимир Дановски. Внучка е на писателя и книжовен критик Петко Росен, от 3-годишна е отгледана от баба си и дядо си Бурмови в Пловдив. Прадядо й е брат на първия български министър-председател Тодор Бурмов. Възпитаничка е на Музикалното учебно заведение в Пловдив и на Софийската консерватория. След дипломирането си работи няколко години като музикален оформител в Българската национална телевизия. От 40 години живее със брачна половинка си в Германия.
Автор: Красимира Дановска
Винаги, когато влизам в Пловдив и минавам около панаира, това е първото, което ме връща в детските и училищен мемоари от 50-те години на предишния век. Фасадата е същата, непроменена. Второто е реката. Дали пълноводна или безводна, Марица си е Марица. После идват тепетата – отляво и отдясно са на местата си. Тримонциум – също. Аз съм в Пловдив, градът основан да го харесваш и да го обичаш. Аз съм в къщи. Има една дребна книга на Набоков, която ми лежи на сърцето: „ Говорете мемоари, говорете... “
Международен мострен панаир. Запада и Изтока на пловдивски терен.
През 50-те години най-голямото събитие за града и две седмици магнит за цяла България, чието население от всички краища безусловно се изсипваше под тепетата. Имам мемоари по какъв начин хората лежаха и спяха на тревата в централната градина. Септември, един от най-хубавите месеци. Горещините са минали. Датите на откриването съвпадаха с началото на образователната година и по традиция имахме като възпитаници веднъж гратис посещаване и свободен ден от учебно заведение. Влизахме под строй, и след входа на групи или всеки тръгваше накъдето желае. От дясната страна бяха социалистическите покои. Отляво капиталистическите. Разположението не съответстваше на идеологическите направления. След входа аз и моите три приятелки съученички започвахме от дясната страна с братските социалистически страни, както му беше реда. От румънската в унгарската палата, оттова в чехословашката, полската, Германска демократична република.
Снимка: Статуята на Георги Димитров - края на 50-те
Машините, дали комунистически или буржоазен, нито ни интересуваха, нито вълнуваха. В учебно заведение нямаше нищо по-досадно от наложителните часове по машинознание (2 пъти седмично). Миризмата на метал, която се натрапваше на всички места, ме е отблъсква и до през днешния ден, без значение в каква марка кола влизам. Но това е мой персонален проблем. От павилионите не излизахме с празни ръце: брошури имаше в обилие. Бяхме щастливи – хубаво време, шир, няма учебно заведение. Светът пристигнал на краката ни.
Снимка: Панаира - френската палата - края на 50-те
Вляво от входа палатата на Франция – първият „ буржоазен “ адрес. И там метал и отново метал. От двете страни медицински и зъболекарски уреди. Едно огромно шише Dior под стъклен капак върху една подпора до стената подсещаше, къде сме попаднали.
Изложителите стояха зад пердета и паравани. От време на време някой се появяваше като обещаващ знак и тъкмо този миг беше нашата цел. Важно е в живота да улучиш мястото и времето. Вървяхме постепенно с тълпата, крачка по крачка, въоръжени с самообладание. Цената на Запада е висока. Надеждата крепи индивида. Надеждата се свеждаше до придобиването на една найлонова торба и в най-хубавия случай химикал. Да не приказваме за вероятността да попаднем под напръскване във въздуха с въпросния парфюм – патент на Франция.
Снимка: Мострен панаир - коли на компанията Мерцедес- Бенц - 60-те
Същата вяра крепеше баба ми да чака часове на опашка за един тиган и емайлова тава, екземпляри от Германска демократична република. Всъщност единствената облага в къщи години наред от интернационалния панаир. И тук шанс да улучиш мястото и времето когато се продава.
И по този начин от палата в павильон, от павильон в палата минавахме небрежно, едвам се разпишем. Имаше павилиони на братските африкански нации с екзотични плодове. Самите ние сами по себе си бяхме една екзотика.
Немислимо беше да пропуснем и да не влезем в българската и руската покои, тъй като в близки дни неизбежно ни очакваше съчинение за визитата на панаира. Българската палата – наша национална горделивост, витрина на изобикието и плодородието. Зеленчуци и плодове в огромни размери, каквито нямаше на никое място на пазара, само че не трябваше да се не помни, панаирът беше Мострен. Витрината през годините беше една и също, надлежно и нашите съчинения.
Снимка: Въздушна фотография на палатата на Съюз на съветските социалистически републики - 1962 г.
Съветската палата – най-висока и най-мощна, на най-голяма повърхност. Имаше огромни и по-малки спътници, дори и миниатюри на макет, които ни приличаха на играчки. Навън навън дефиле на красиви рускини с кожени палта и шапки на музикален декор „ Лебедово езеро “. Там се спирахме по-дълго. Ново за нас беше „ мороженое “ – сметанов шоколадов сладолед на пръчка. Дотогава познавахме единствено млечен във фуния. Със скромното наличие мляко (не на прах), яйца и захар замразени.
Чудото „ Мелба “ се появи по-късно в „ Тримонциум “.
Днес в световна Европа можеш да консумираш същински сладолед единствено в Италия и на никое място другаде. Сладоледената промишленост предлага безбройни разновидности, само че трите скромни продукта са сменени с прахове, есенции и оцветители. Съвременната технология от дълго време е в стихията си, освен при сладоледите. Още преди 30 години прочетох в немски вестник: „ Нов вид домати, които са вкусни като същинските “.
Една година, таман бяхме стигнали езерото, т. е. края на панаира и срещнахме съученички, които ни върнаха назад към италианската палата, с цел да забележим италианците и на първо място обувките им. Не помня къде беше италианската палата, само че ние открихме палатка. На настилка от трошляк пред два фиата бяха седнали с тъмни очила и мокасини на два преносими стола двама млади италианци с небрежна грациозност крайник връз крайник.
Почти прочут кадър от киното.
Ако имаше нещо, за което ние, девойките от нашия клас, бяхме луди, това бяха италиански и френски филми. Може би най-голямото ни наслаждение. Марчело Мастрояни, Ралф Валоне, Ален Делон, Морис Роне съпровождаха пубертетните ни години. Тогава нямаше телевизия. Имаше в неделя в 4 следобяд радио-театър и веднъж в годината „ Международен мострен панаир “.
Пак по време на панаира в края на 50-те години, бяхме в 6-ти или 7-ми клас в учебно заведение „ Лиляна Димитрова “ (днес СУ „ Свети Патриарх Евтимий ”), пристигна в нашата класна стая една група да избират девойки за кино лентата „ Малката “. Избраха ни с моята другарка Жана. Тя руса, аз тъмна. Седяхме на едни чин, бяхме на един растеж и на един ум. Филмът се снимаше в остарелия град. Любовна история на артиста Анани Явашев с гимназистка. Снимачният екип се беше разположил там, където през днешния ден е античният спектакъл, а учебното заведение през днешния ден е АМТИИ. На една от площадките на стълбите, които водят нагоре, Жана трябваше да скача на въже, а аз да подмятам топка, тъй че да попречим на Явашев, който бързаше по стълбите за среща с гимназистката. Казано, сторено. Това беше първото ни и последно присъединяване в българското кино. С хонорар 14 лв.. По същото време се появи по екраните френският филм „ Вещицата “ с Марина Влади. Жана доста приличаше на нея и беше най-красивото момиче в Пловдив. С нея ме свързват доста училищен мемоари, в това число от панаира. Връщахме се изморени и изтощени късно следобяд с някоя найлонова торба – трофей за деня. Пеш през моста на Марица: да се пътува с претъпкания градски превоз беше невероятно. И по този начин до следната година и идващия панаир.
Най-хубавото ни прекарване на панаира беше китайската палата.
Вътре „ Сезам отвори се “. Приказен свят на коприни, тафти, кадифета в тюркоаз и циклама. Чудни материи във всички ярки цветове, пирамиди от прежди във всевъзможни пастели. Някои от цветовете бях виждала в кварталната книжарница на топки за елха в кутии „ Сделано в Китае “. Днес китайските цветове са заляли цялата планета. От тогавашните материи няма и помен, единствено изкуствени заместители. Но както се споделя, „ всички красоти ги няма на този свят “.
По време на сивото обграждане на 50-те години пурпурно-червеният цвят (безспорно красив), преобладаващ в флагове, плакати, пионерски връзки и карамфили, не търпеше други ярки цветове. А китайските пастели, примерно розово и светло-синьо, можеше да ги забравиш или да чакаш зюмбюли на пролет на „ понеделник пазар “.
Доколкото си припомням, учехме в учебно заведение че: има две съсловия, едната е излишна; има два святa, единият е непотребен. Тези цвята и двата също бяха непотребни. За зла орис майка ми оплете блуза с две биета в розово и синьо. Веднага в учебно заведение ме нарекоха „ зоза “. Проклетата злоба е спътникът, който ни съпътствуваше от ранно детство. А проклятието „ зоза “ не беше безобидна насмешка, а равно на „ капиталистически излишък “, също като остатъка ангора на нашия таван. Имаше и друго определение: „ разхайтена мадама “ (аз бях в трети клас). След години нещата се променяха. Жените последователно започнаха да вършат всичко допустимо да замязят на „ зози “. А през днешния ден към този момент някои дават отговор със забележителен триумф по тип и държание на понятието „ разхайтени кокони “. Но това е еволюция в границите на 70 години.
Сърдечни поздрави на моите съученички и съученици в Пловдив, които скоро влизат в 8-то десетилетие! – ваша Красимира Дановска.
Панаирът обаче заема изключително място в живота на пловдивчани. Поне по този начин е било в близкото минало. Един спомен на Красимира Дановска е напът да ни върне в едни позабравени, само че съкровени години. Красимира произлиза от огромния жанр на Тодор Бурмов –виден български възрожденец, герой за църковна самостоятелност и деен политически деятел след Освобождението. Тя е брачна половинка на театралния и оперен режисьор Владимир Дановски. Внучка е на писателя и книжовен критик Петко Росен, от 3-годишна е отгледана от баба си и дядо си Бурмови в Пловдив. Прадядо й е брат на първия български министър-председател Тодор Бурмов. Възпитаничка е на Музикалното учебно заведение в Пловдив и на Софийската консерватория. След дипломирането си работи няколко години като музикален оформител в Българската национална телевизия. От 40 години живее със брачна половинка си в Германия.
Автор: Красимира Дановска
Винаги, когато влизам в Пловдив и минавам около панаира, това е първото, което ме връща в детските и училищен мемоари от 50-те години на предишния век. Фасадата е същата, непроменена. Второто е реката. Дали пълноводна или безводна, Марица си е Марица. После идват тепетата – отляво и отдясно са на местата си. Тримонциум – също. Аз съм в Пловдив, градът основан да го харесваш и да го обичаш. Аз съм в къщи. Има една дребна книга на Набоков, която ми лежи на сърцето: „ Говорете мемоари, говорете... “
Международен мострен панаир. Запада и Изтока на пловдивски терен.
През 50-те години най-голямото събитие за града и две седмици магнит за цяла България, чието население от всички краища безусловно се изсипваше под тепетата. Имам мемоари по какъв начин хората лежаха и спяха на тревата в централната градина. Септември, един от най-хубавите месеци. Горещините са минали. Датите на откриването съвпадаха с началото на образователната година и по традиция имахме като възпитаници веднъж гратис посещаване и свободен ден от учебно заведение. Влизахме под строй, и след входа на групи или всеки тръгваше накъдето желае. От дясната страна бяха социалистическите покои. Отляво капиталистическите. Разположението не съответстваше на идеологическите направления. След входа аз и моите три приятелки съученички започвахме от дясната страна с братските социалистически страни, както му беше реда. От румънската в унгарската палата, оттова в чехословашката, полската, Германска демократична република.
Снимка: Статуята на Георги Димитров - края на 50-те
Машините, дали комунистически или буржоазен, нито ни интересуваха, нито вълнуваха. В учебно заведение нямаше нищо по-досадно от наложителните часове по машинознание (2 пъти седмично). Миризмата на метал, която се натрапваше на всички места, ме е отблъсква и до през днешния ден, без значение в каква марка кола влизам. Но това е мой персонален проблем. От павилионите не излизахме с празни ръце: брошури имаше в обилие. Бяхме щастливи – хубаво време, шир, няма учебно заведение. Светът пристигнал на краката ни.
Снимка: Панаира - френската палата - края на 50-те
Вляво от входа палатата на Франция – първият „ буржоазен “ адрес. И там метал и отново метал. От двете страни медицински и зъболекарски уреди. Едно огромно шише Dior под стъклен капак върху една подпора до стената подсещаше, къде сме попаднали.
Изложителите стояха зад пердета и паравани. От време на време някой се появяваше като обещаващ знак и тъкмо този миг беше нашата цел. Важно е в живота да улучиш мястото и времето. Вървяхме постепенно с тълпата, крачка по крачка, въоръжени с самообладание. Цената на Запада е висока. Надеждата крепи индивида. Надеждата се свеждаше до придобиването на една найлонова торба и в най-хубавия случай химикал. Да не приказваме за вероятността да попаднем под напръскване във въздуха с въпросния парфюм – патент на Франция.
Снимка: Мострен панаир - коли на компанията Мерцедес- Бенц - 60-те
Същата вяра крепеше баба ми да чака часове на опашка за един тиган и емайлова тава, екземпляри от Германска демократична република. Всъщност единствената облага в къщи години наред от интернационалния панаир. И тук шанс да улучиш мястото и времето когато се продава.
И по този начин от палата в павильон, от павильон в палата минавахме небрежно, едвам се разпишем. Имаше павилиони на братските африкански нации с екзотични плодове. Самите ние сами по себе си бяхме една екзотика.
Немислимо беше да пропуснем и да не влезем в българската и руската покои, тъй като в близки дни неизбежно ни очакваше съчинение за визитата на панаира. Българската палата – наша национална горделивост, витрина на изобикието и плодородието. Зеленчуци и плодове в огромни размери, каквито нямаше на никое място на пазара, само че не трябваше да се не помни, панаирът беше Мострен. Витрината през годините беше една и също, надлежно и нашите съчинения.
Снимка: Въздушна фотография на палатата на Съюз на съветските социалистически републики - 1962 г.
Съветската палата – най-висока и най-мощна, на най-голяма повърхност. Имаше огромни и по-малки спътници, дори и миниатюри на макет, които ни приличаха на играчки. Навън навън дефиле на красиви рускини с кожени палта и шапки на музикален декор „ Лебедово езеро “. Там се спирахме по-дълго. Ново за нас беше „ мороженое “ – сметанов шоколадов сладолед на пръчка. Дотогава познавахме единствено млечен във фуния. Със скромното наличие мляко (не на прах), яйца и захар замразени.
Чудото „ Мелба “ се появи по-късно в „ Тримонциум “.
Днес в световна Европа можеш да консумираш същински сладолед единствено в Италия и на никое място другаде. Сладоледената промишленост предлага безбройни разновидности, само че трите скромни продукта са сменени с прахове, есенции и оцветители. Съвременната технология от дълго време е в стихията си, освен при сладоледите. Още преди 30 години прочетох в немски вестник: „ Нов вид домати, които са вкусни като същинските “.
Една година, таман бяхме стигнали езерото, т. е. края на панаира и срещнахме съученички, които ни върнаха назад към италианската палата, с цел да забележим италианците и на първо място обувките им. Не помня къде беше италианската палата, само че ние открихме палатка. На настилка от трошляк пред два фиата бяха седнали с тъмни очила и мокасини на два преносими стола двама млади италианци с небрежна грациозност крайник връз крайник.
Почти прочут кадър от киното.
Ако имаше нещо, за което ние, девойките от нашия клас, бяхме луди, това бяха италиански и френски филми. Може би най-голямото ни наслаждение. Марчело Мастрояни, Ралф Валоне, Ален Делон, Морис Роне съпровождаха пубертетните ни години. Тогава нямаше телевизия. Имаше в неделя в 4 следобяд радио-театър и веднъж в годината „ Международен мострен панаир “.
Пак по време на панаира в края на 50-те години, бяхме в 6-ти или 7-ми клас в учебно заведение „ Лиляна Димитрова “ (днес СУ „ Свети Патриарх Евтимий ”), пристигна в нашата класна стая една група да избират девойки за кино лентата „ Малката “. Избраха ни с моята другарка Жана. Тя руса, аз тъмна. Седяхме на едни чин, бяхме на един растеж и на един ум. Филмът се снимаше в остарелия град. Любовна история на артиста Анани Явашев с гимназистка. Снимачният екип се беше разположил там, където през днешния ден е античният спектакъл, а учебното заведение през днешния ден е АМТИИ. На една от площадките на стълбите, които водят нагоре, Жана трябваше да скача на въже, а аз да подмятам топка, тъй че да попречим на Явашев, който бързаше по стълбите за среща с гимназистката. Казано, сторено. Това беше първото ни и последно присъединяване в българското кино. С хонорар 14 лв.. По същото време се появи по екраните френският филм „ Вещицата “ с Марина Влади. Жана доста приличаше на нея и беше най-красивото момиче в Пловдив. С нея ме свързват доста училищен мемоари, в това число от панаира. Връщахме се изморени и изтощени късно следобяд с някоя найлонова торба – трофей за деня. Пеш през моста на Марица: да се пътува с претъпкания градски превоз беше невероятно. И по този начин до следната година и идващия панаир.
Най-хубавото ни прекарване на панаира беше китайската палата.
Вътре „ Сезам отвори се “. Приказен свят на коприни, тафти, кадифета в тюркоаз и циклама. Чудни материи във всички ярки цветове, пирамиди от прежди във всевъзможни пастели. Някои от цветовете бях виждала в кварталната книжарница на топки за елха в кутии „ Сделано в Китае “. Днес китайските цветове са заляли цялата планета. От тогавашните материи няма и помен, единствено изкуствени заместители. Но както се споделя, „ всички красоти ги няма на този свят “.
По време на сивото обграждане на 50-те години пурпурно-червеният цвят (безспорно красив), преобладаващ в флагове, плакати, пионерски връзки и карамфили, не търпеше други ярки цветове. А китайските пастели, примерно розово и светло-синьо, можеше да ги забравиш или да чакаш зюмбюли на пролет на „ понеделник пазар “.
Доколкото си припомням, учехме в учебно заведение че: има две съсловия, едната е излишна; има два святa, единият е непотребен. Тези цвята и двата също бяха непотребни. За зла орис майка ми оплете блуза с две биета в розово и синьо. Веднага в учебно заведение ме нарекоха „ зоза “. Проклетата злоба е спътникът, който ни съпътствуваше от ранно детство. А проклятието „ зоза “ не беше безобидна насмешка, а равно на „ капиталистически излишък “, също като остатъка ангора на нашия таван. Имаше и друго определение: „ разхайтена мадама “ (аз бях в трети клас). След години нещата се променяха. Жените последователно започнаха да вършат всичко допустимо да замязят на „ зози “. А през днешния ден към този момент някои дават отговор със забележителен триумф по тип и държание на понятието „ разхайтени кокони “. Но това е еволюция в границите на 70 години.
Сърдечни поздрави на моите съученички и съученици в Пловдив, които скоро влизат в 8-то десетилетие! – ваша Красимира Дановска.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ