Младите украинци или Поколението на огъня. Мечтите след победата...
Пълномащабната инвазия принуди украинците на възраст сред 18 и 25 години да създадат сложен, от време на време изменящ живота им избор в миг, когато би трябвало да се радват на началото на зрелостта.
Ако не са в чужбина и не се пробват да се асимилират с непозната просвета, те се стремят да продължат да водят някакво сходство на естествен живот в Украйна или, в други случаи, пазят суверенитета на Украйна на фронтовата линия.
Честите паралели, които се вършат сред артилерийската и окопната битка на Украйна против Русия и ужасите на Първата международна война, ни карат да съпоставяме украинските младежи с по този начин нареченото " изгубено потомство ", появило се през първата половина на ХХ век. Но терминът " изгубено " може да бъде малко подвеждащ.
В този случай може би е по-подходящо да се позовем на прозвището, обещано на тази група във Франция по-късно през 20-те години на предишния век - " Поколението на огъня ". Тези, които са оживели, без значение дали са се сражавали на бойното поле или са претърпели ужасите на войната като цивилни, са били обединени от груповия си опит.
Разговорите със личното " Поколението на огъня " на Украйна, което е навършило пълноправие през последното десетилетие на съветската експанзия против страната им, разкриват ясно схващане на раздаването, макар моментите на обезсърчение или съвсем цялостно отчаяние.
" Изправени сме пред нуждата да плащаме за грешките на предходните генерации ", оплаква се 21-годишният Серхий от Черновци.
Но без значение дали са в чужбина, към момента са в родните си градове или се борят на фронтовата линия, доста от младежите в Украйна желаят да реализират велики неща, които ще бъдат от изгода освен за тях, само че и за бъдещето на Украйна.
" Някой ден ще се върна в Украйна "
Преди тоталната война в Русия да преобърне живота ѝ, Лариса е възнамерявала да учи медицина в родния си град Черновци.
" Преди влагах доста повече мисъл в очакванията и фантазиите си за бъдещето ", споделя тя. " Сега нямам визия какво да чакам ".
Първоначално мисълта за тръгване не й минава през мозъка - като всеки естествен младеж тя желае да приключи учебно заведение и да прекарва време с приятелите си. Но по-късно фамилията ѝ я убеждава да замине през март 2022 година и да се причисли към майка си във Виена, която към този момент работи там.
Черновци в миналото е бил част от Австро-Унгарската империя, тъй че сходният архитектурен жанр на Виена припомня за дома. Но езиковите и културните бариери през първите месеци на Лариса в Австрия затрудняват установяването ѝ.
Общуването с други млади украинци " беше едно от нещата, които ме държаха жива ", споделя тя.
" Дори не си припомням дали сме имали диалог, който да не е почнал с войната. В множеството случаи ставаше дума за някакъв тип травматично доближаване, при което всички просто споделяхме по какъв начин сме претърпели онази ужасна заран (на 24 февруари 2022 г.) ".
Лариса е била единствено дете по време на събитията от Евромайданската гражданска война през 2014 година, довела до отстраняването на прокремълския президент Виктор Янукович, последвано от противозаконното анексиране на Кримския полуостров от Русия и нахлуването в Донецка и Луганска област.
Войната постоянно е оставала настрана от всекидневието на младото потомство, до момента в който най-после не погълна всички негови аспекти.
Тя не си спомня ясно всички събития отпреди 10 години, само че има някои моменти, които се открояват в паметта ѝ, като да вземем за пример когато оказва помощ на майка си да изпече стотици кексчета, с цел да събере средства за украинските бойци, които се бият в източната част на страната.
" Чувствах се горда от себе си в този ден ", споделя тя. " Разбрах, че съм направила нещо, с цел да оказа помощ на другите ".
Лариса е в развой на довеждане докрай на курсове по немски език и физика, като възнамерява да стартира университетското си образование във Виена. Надява се да употребява знанията, които придобива в чужбина, с цел да окаже позитивно влияние след завръщането си в Украйна - само че към този момент непосредственото ѝ бъдеще е отвън нейните граници.
" Някой ден ще се върна в Украйна ", споделя Лариса.
" Искам да дам своя принос, с цел да се уверя, че страната ми е самостоятелна и че бъдещите генерации украинци нямат причина да я напущат. Искам те да се гордеят, че са украинци ".
" Нашето потомство ще би трябвало да възвърне страната "
Студентските години нормално се възприемат с обич като интервал на себепознание, който бележи прехода към зрелостта. Много от украинските младежи на възраст 18-25 години обаче бяха лишени от този опит, първо от пандемията COVID-19, а по-късно и от войната на Русия.
Тези, които не са избягали от страната със фамилиите си или не са се записали във въоръжените сили на Украйна след 24 февруари 2022 година, се оказват в обстановка да извършват една на пръв взор елементарна задача - да завършат университетското си обучение - при изключителни условия.
Основните грижи на студентите в идеалния случай биха се въртели към неща като университетски достижения, обезпечаване на стажове или насочване в сантименталните връзки. Но от началото на пълномащабната инвазия доста от тях би трябвало да се тормозят и за това да останат живи.
" Пълномащабното навлизане несъмнено нанесе голяма контузия на мен и на други младежи на моята възраст ", споделя пред " Kyiv Independent " Катерина, 21-годишна студентка, която приключва бакалавърската си степен в Харкивския народен университет.
" Страшно е да мисля за бъдещето. Когато го направиш, е прекомерно елементарно да изпаднеш в дълбока екзистенциална рецесия, а откакто успееш да се измъкнеш, не искаш да се връщаш. При такива условия да живееш ден за ден и да се носиш по течението на живота наподобява като единствения вероятен вид ".
От съображения за сигурност уроците в Харкивския народен университет, едно от най-хубавите образователни заведения в Украйна, към този момент се организират най-вече онлайн. Харкив постоянно е обект на съветски ракетни удари и удари с дронове заради близостта си до съветската граница.
Макар че онлайн уроците са най-реалната опция при тези сложни условия, съгласно Катерина те са " забележителен минус " както за учениците, по този начин и за учителите.
" На доста от нас им липсваше мотивация да учат, защото открихме, че се трансформираме в разнообразни хора, които към този момент не подхождат на специалностите, които в началото бяхме избрали да следваме ", сподели тя.
Това е предиздвикало и някои възпитаници да премислят целите си, когато става въпрос за избор сред работа и обучение, или да се задоволят с професионален път, друг от този, който в началото са избрали да следват.
Ежедневният живот на студентите в Харкив продължава, доколкото е допустимо, само че както отбелязва Катерина, ученето и общуването в този момент постоянно се случват на фона на повтарящите се съветски набези и гибелта на познати, другари или близки.
Като един от огромните градове в източната част на Украйна, през последното десетилетие Харкив се трансформира в дом на хиляди украинци, избягали от първичната съветска инвазия в източните Донецка и Луганска област. Катерина си спомня по какъв начин скоро в нейното учебно заведение са се появили от ден на ден възпитаници, които с горделивост са се представяли на другите възпитаници като хора от района на Донбас.
" Всеки в учебно заведение знаеше политическата позиция на родителите на съучениците си, тъй като тогава нямахме лична политическа позиция - повтаряхме най-много това, което родителите ни обсъждаха вкъщи ", споделя Катерина.
" Аз персонално осъзнах изцяло мащаба на тези събития едвам в 11. клас по време на уроците ни по история. Но даже и по-късно войната не излезе на напред във времето (в живота ми) - просто я знаех като обстоятелства, като исторически събития ".
Въпреки компликациите, с които се сблъскват жителите на Харкив, Катерина не може да си показа да напусне дома си.
" Това са моите хора, моята просвета, моят език, моята еднаквост ", споделя тя. " Наистина бих желала да остана и да пребивавам в родината си ".
Отправяйки се на запад към градове като Черновци, студентите от университета не са изправени пред непосредствената опасност от обстрел, както техните връстници в Харкив. Но призракът на войната продължава да бъде значим фактор в живота им, изключително за младите мъже.
В момента Серхий мисли за висше учебно заведение, защото приключва последната година от бакалавърската си степен.
Според него той е възнамерявал да продължи образованието си и да получи магистърска степен още преди пълномащабната инвазия. Сега обаче той следи от близко полемиките по отношение на отлагането на военните отговорности за търсещите висше обучение.
Младите мъже под 25-годишна възраст, които не са минали военно образование, понастоящем не подлежат на готовност.
В същото време те схващат, че към този момент са минали две години от началото на тоталната война в Русия и няма ясни индикации по кое време всичко това ще завърши. Те няма да бъдат студенти вечно.
" Нашето потомство ще би трябвало да възвърне страната ", споделя Серхий пред " Kyiv Independent ".
" Ето за какво, съгласно мен, страната би трябвало да се концентрира върху по-добрата отбрана на младежите, тъй като емиграцията от Украйна остава голям проблем. Демографската обстановка единствено се утежни поради войната, което прави знаещите младежи още по-ценни (за бъдещето на Украйна) с всеки минал ден ".
Никой от близкото обграждане на Серхий не е постъпил в армията. Те се пробват да се съсредоточат върху стажовете и подготовката за висше учебно заведение, само че войната към момента е тематика, която постоянно се появява в диалозите им. Той споделя, че той и приятелите му постоянно се пробват да подаряват средства за доброволчески фондове, когато могат, и да наблюдават новините от фронтовата линия.
Понякога също по този начин им е мъчно да схванат и да поддържат връзки с младежите, които познават и които са напуснали страната.
" Трудно е да си помислиш, че някои от твоите връстници са в чужбина и живеят - от време на време единствено на няколкостотин километра - без същата действителност на войната ", споделя той.
Но признава, че в Черновци са в доста по-голяма сигурност спрямо други елементи на Украйна и младежите в други елементи на страната може да гледат на тях по същия метод. Серхий има и други другари в по-опасни райони, като близката Одеса. Той постоянно се пробва да ги ревизира, когато има вести за ракетни или безпилотни удари.
" Това е ориста, която ни се падна, и разбираме, че би трябвало да създадем всичко допустимо, с цел да не преживеят бъдещите генерации украинци същите компликации ".
Първо оцелейте, след това планирайте бъдещето
Още от младини някои украинци " прелестно схващат кои са руснаците и какво желаят от нас ", споделя пред " Kyiv Independent " 21-годишен оператор на дрон, който се споделя Кеша.
" По-близо до 13-14-годишна възраст разбрах, че ще отида да послужвам в армията, а може би даже ще би трябвало да взема оръжие и да се удрям ".
По думите на Кеша, който е родом от Киевска област, той почнал да се приготвя физически и душевен за този резултат години по-рано, като посещавал медицински тренировки и учения.
След пълномащабното навлизане Кеша се записва във въоръжените сили на Украйна. Много от неговите другари и съученици вършат същото, само че защото жестоката война в Русия навлиза в третата си година, " не са останали толкоз доста ", споделя той.
23-годишният боен доктор с псевдоним Док също става директен очевидец на това по какъв начин сраженията на фронтовата линия трансформират живота на неговите другари и съученици. Много от тях са били убити, тежко ранени или взети в плен.
" Ако би трябвало да бъда почтен, не желая да виждам младежи на моята възраст тук ", споделя той. " Малко е мъчно да гледаш, когато някой на 20 години губи крака или по-лошо. Те можеха да имат целия си живот пред себе си ", споделя Док.
От друга страна, Кеша посочи дефицита на младото потомство на фронтовата линия, като акцентира техния капацитет да " реализиран доста повече " от по-възрастните бойци.
" Бих желала просто да знам, че (други млади хора) се интересуват от нас (докато минават през всекидневния си граждански живот) ", добави той.
Независимо от безспорното влияние, което всичко това е оказало върху психическото им благоденствие, те упорстват. Няма различен излаз. Животът, който са прекратили, ги чака вкъщи, макар че не са сигурни по какъв начин би могъл да наподобява гражданският живот за тях, откакто военната им работа завърши.
" Какво желая да върша (след войната)? Не знам... може би първо ще отида на море, а след това ще видя какво ще ми донесе животът ", споделя Док.
" Разбира се, че желая да основа семейство, само че към този момент това е единствено фантазия. Съсредоточен съм върху задачата, която имам, и ще забележим какво ще се случи по-нататък ".
Кеша съобщи, че желае " да живее в мир и тишина в дребна къща отвън града ", със брачна половинка и деца някой ден.
" Но всичко това е по-късно, след успеха... Първо би трябвало да оцелея. И даже това не е толкоз елементарно ".
Кейт Цуркан,. Преводът и заглавието са на редакцията на ФрогНюз.
Ако не са в чужбина и не се пробват да се асимилират с непозната просвета, те се стремят да продължат да водят някакво сходство на естествен живот в Украйна или, в други случаи, пазят суверенитета на Украйна на фронтовата линия.
Честите паралели, които се вършат сред артилерийската и окопната битка на Украйна против Русия и ужасите на Първата международна война, ни карат да съпоставяме украинските младежи с по този начин нареченото " изгубено потомство ", появило се през първата половина на ХХ век. Но терминът " изгубено " може да бъде малко подвеждащ.
В този случай може би е по-подходящо да се позовем на прозвището, обещано на тази група във Франция по-късно през 20-те години на предишния век - " Поколението на огъня ". Тези, които са оживели, без значение дали са се сражавали на бойното поле или са претърпели ужасите на войната като цивилни, са били обединени от груповия си опит.
Разговорите със личното " Поколението на огъня " на Украйна, което е навършило пълноправие през последното десетилетие на съветската експанзия против страната им, разкриват ясно схващане на раздаването, макар моментите на обезсърчение или съвсем цялостно отчаяние.
" Изправени сме пред нуждата да плащаме за грешките на предходните генерации ", оплаква се 21-годишният Серхий от Черновци.
Но без значение дали са в чужбина, към момента са в родните си градове или се борят на фронтовата линия, доста от младежите в Украйна желаят да реализират велики неща, които ще бъдат от изгода освен за тях, само че и за бъдещето на Украйна.
" Някой ден ще се върна в Украйна "
Преди тоталната война в Русия да преобърне живота ѝ, Лариса е възнамерявала да учи медицина в родния си град Черновци.
" Преди влагах доста повече мисъл в очакванията и фантазиите си за бъдещето ", споделя тя. " Сега нямам визия какво да чакам ".
Първоначално мисълта за тръгване не й минава през мозъка - като всеки естествен младеж тя желае да приключи учебно заведение и да прекарва време с приятелите си. Но по-късно фамилията ѝ я убеждава да замине през март 2022 година и да се причисли към майка си във Виена, която към този момент работи там.
Черновци в миналото е бил част от Австро-Унгарската империя, тъй че сходният архитектурен жанр на Виена припомня за дома. Но езиковите и културните бариери през първите месеци на Лариса в Австрия затрудняват установяването ѝ.
Общуването с други млади украинци " беше едно от нещата, които ме държаха жива ", споделя тя.
" Дори не си припомням дали сме имали диалог, който да не е почнал с войната. В множеството случаи ставаше дума за някакъв тип травматично доближаване, при което всички просто споделяхме по какъв начин сме претърпели онази ужасна заран (на 24 февруари 2022 г.) ".
Лариса е била единствено дете по време на събитията от Евромайданската гражданска война през 2014 година, довела до отстраняването на прокремълския президент Виктор Янукович, последвано от противозаконното анексиране на Кримския полуостров от Русия и нахлуването в Донецка и Луганска област.
Войната постоянно е оставала настрана от всекидневието на младото потомство, до момента в който най-после не погълна всички негови аспекти.
Тя не си спомня ясно всички събития отпреди 10 години, само че има някои моменти, които се открояват в паметта ѝ, като да вземем за пример когато оказва помощ на майка си да изпече стотици кексчета, с цел да събере средства за украинските бойци, които се бият в източната част на страната.
" Чувствах се горда от себе си в този ден ", споделя тя. " Разбрах, че съм направила нещо, с цел да оказа помощ на другите ".
Лариса е в развой на довеждане докрай на курсове по немски език и физика, като възнамерява да стартира университетското си образование във Виена. Надява се да употребява знанията, които придобива в чужбина, с цел да окаже позитивно влияние след завръщането си в Украйна - само че към този момент непосредственото ѝ бъдеще е отвън нейните граници.
" Някой ден ще се върна в Украйна ", споделя Лариса.
" Искам да дам своя принос, с цел да се уверя, че страната ми е самостоятелна и че бъдещите генерации украинци нямат причина да я напущат. Искам те да се гордеят, че са украинци ".
" Нашето потомство ще би трябвало да възвърне страната "
Студентските години нормално се възприемат с обич като интервал на себепознание, който бележи прехода към зрелостта. Много от украинските младежи на възраст 18-25 години обаче бяха лишени от този опит, първо от пандемията COVID-19, а по-късно и от войната на Русия.
Тези, които не са избягали от страната със фамилиите си или не са се записали във въоръжените сили на Украйна след 24 февруари 2022 година, се оказват в обстановка да извършват една на пръв взор елементарна задача - да завършат университетското си обучение - при изключителни условия.
Основните грижи на студентите в идеалния случай биха се въртели към неща като университетски достижения, обезпечаване на стажове или насочване в сантименталните връзки. Но от началото на пълномащабната инвазия доста от тях би трябвало да се тормозят и за това да останат живи.
" Пълномащабното навлизане несъмнено нанесе голяма контузия на мен и на други младежи на моята възраст ", споделя пред " Kyiv Independent " Катерина, 21-годишна студентка, която приключва бакалавърската си степен в Харкивския народен университет.
" Страшно е да мисля за бъдещето. Когато го направиш, е прекомерно елементарно да изпаднеш в дълбока екзистенциална рецесия, а откакто успееш да се измъкнеш, не искаш да се връщаш. При такива условия да живееш ден за ден и да се носиш по течението на живота наподобява като единствения вероятен вид ".
От съображения за сигурност уроците в Харкивския народен университет, едно от най-хубавите образователни заведения в Украйна, към този момент се организират най-вече онлайн. Харкив постоянно е обект на съветски ракетни удари и удари с дронове заради близостта си до съветската граница.
Макар че онлайн уроците са най-реалната опция при тези сложни условия, съгласно Катерина те са " забележителен минус " както за учениците, по този начин и за учителите.
" На доста от нас им липсваше мотивация да учат, защото открихме, че се трансформираме в разнообразни хора, които към този момент не подхождат на специалностите, които в началото бяхме избрали да следваме ", сподели тя.
Това е предиздвикало и някои възпитаници да премислят целите си, когато става въпрос за избор сред работа и обучение, или да се задоволят с професионален път, друг от този, който в началото са избрали да следват.
Ежедневният живот на студентите в Харкив продължава, доколкото е допустимо, само че както отбелязва Катерина, ученето и общуването в този момент постоянно се случват на фона на повтарящите се съветски набези и гибелта на познати, другари или близки.
Като един от огромните градове в източната част на Украйна, през последното десетилетие Харкив се трансформира в дом на хиляди украинци, избягали от първичната съветска инвазия в източните Донецка и Луганска област. Катерина си спомня по какъв начин скоро в нейното учебно заведение са се появили от ден на ден възпитаници, които с горделивост са се представяли на другите възпитаници като хора от района на Донбас.
" Всеки в учебно заведение знаеше политическата позиция на родителите на съучениците си, тъй като тогава нямахме лична политическа позиция - повтаряхме най-много това, което родителите ни обсъждаха вкъщи ", споделя Катерина.
" Аз персонално осъзнах изцяло мащаба на тези събития едвам в 11. клас по време на уроците ни по история. Но даже и по-късно войната не излезе на напред във времето (в живота ми) - просто я знаех като обстоятелства, като исторически събития ".
Въпреки компликациите, с които се сблъскват жителите на Харкив, Катерина не може да си показа да напусне дома си.
" Това са моите хора, моята просвета, моят език, моята еднаквост ", споделя тя. " Наистина бих желала да остана и да пребивавам в родината си ".
Отправяйки се на запад към градове като Черновци, студентите от университета не са изправени пред непосредствената опасност от обстрел, както техните връстници в Харкив. Но призракът на войната продължава да бъде значим фактор в живота им, изключително за младите мъже.
В момента Серхий мисли за висше учебно заведение, защото приключва последната година от бакалавърската си степен.
Според него той е възнамерявал да продължи образованието си и да получи магистърска степен още преди пълномащабната инвазия. Сега обаче той следи от близко полемиките по отношение на отлагането на военните отговорности за търсещите висше обучение.
Младите мъже под 25-годишна възраст, които не са минали военно образование, понастоящем не подлежат на готовност.
В същото време те схващат, че към този момент са минали две години от началото на тоталната война в Русия и няма ясни индикации по кое време всичко това ще завърши. Те няма да бъдат студенти вечно.
" Нашето потомство ще би трябвало да възвърне страната ", споделя Серхий пред " Kyiv Independent ".
" Ето за какво, съгласно мен, страната би трябвало да се концентрира върху по-добрата отбрана на младежите, тъй като емиграцията от Украйна остава голям проблем. Демографската обстановка единствено се утежни поради войната, което прави знаещите младежи още по-ценни (за бъдещето на Украйна) с всеки минал ден ".
Никой от близкото обграждане на Серхий не е постъпил в армията. Те се пробват да се съсредоточат върху стажовете и подготовката за висше учебно заведение, само че войната към момента е тематика, която постоянно се появява в диалозите им. Той споделя, че той и приятелите му постоянно се пробват да подаряват средства за доброволчески фондове, когато могат, и да наблюдават новините от фронтовата линия.
Понякога също по този начин им е мъчно да схванат и да поддържат връзки с младежите, които познават и които са напуснали страната.
" Трудно е да си помислиш, че някои от твоите връстници са в чужбина и живеят - от време на време единствено на няколкостотин километра - без същата действителност на войната ", споделя той.
Но признава, че в Черновци са в доста по-голяма сигурност спрямо други елементи на Украйна и младежите в други елементи на страната може да гледат на тях по същия метод. Серхий има и други другари в по-опасни райони, като близката Одеса. Той постоянно се пробва да ги ревизира, когато има вести за ракетни или безпилотни удари.
" Това е ориста, която ни се падна, и разбираме, че би трябвало да създадем всичко допустимо, с цел да не преживеят бъдещите генерации украинци същите компликации ".
Първо оцелейте, след това планирайте бъдещето
Още от младини някои украинци " прелестно схващат кои са руснаците и какво желаят от нас ", споделя пред " Kyiv Independent " 21-годишен оператор на дрон, който се споделя Кеша.
" По-близо до 13-14-годишна възраст разбрах, че ще отида да послужвам в армията, а може би даже ще би трябвало да взема оръжие и да се удрям ".
По думите на Кеша, който е родом от Киевска област, той почнал да се приготвя физически и душевен за този резултат години по-рано, като посещавал медицински тренировки и учения.
След пълномащабното навлизане Кеша се записва във въоръжените сили на Украйна. Много от неговите другари и съученици вършат същото, само че защото жестоката война в Русия навлиза в третата си година, " не са останали толкоз доста ", споделя той.
23-годишният боен доктор с псевдоним Док също става директен очевидец на това по какъв начин сраженията на фронтовата линия трансформират живота на неговите другари и съученици. Много от тях са били убити, тежко ранени или взети в плен.
" Ако би трябвало да бъда почтен, не желая да виждам младежи на моята възраст тук ", споделя той. " Малко е мъчно да гледаш, когато някой на 20 години губи крака или по-лошо. Те можеха да имат целия си живот пред себе си ", споделя Док.
От друга страна, Кеша посочи дефицита на младото потомство на фронтовата линия, като акцентира техния капацитет да " реализиран доста повече " от по-възрастните бойци.
" Бих желала просто да знам, че (други млади хора) се интересуват от нас (докато минават през всекидневния си граждански живот) ", добави той.
Независимо от безспорното влияние, което всичко това е оказало върху психическото им благоденствие, те упорстват. Няма различен излаз. Животът, който са прекратили, ги чака вкъщи, макар че не са сигурни по какъв начин би могъл да наподобява гражданският живот за тях, откакто военната им работа завърши.
" Какво желая да върша (след войната)? Не знам... може би първо ще отида на море, а след това ще видя какво ще ми донесе животът ", споделя Док.
" Разбира се, че желая да основа семейство, само че към този момент това е единствено фантазия. Съсредоточен съм върху задачата, която имам, и ще забележим какво ще се случи по-нататък ".
Кеша съобщи, че желае " да живее в мир и тишина в дребна къща отвън града ", със брачна половинка и деца някой ден.
" Но всичко това е по-късно, след успеха... Първо би трябвало да оцелея. И даже това не е толкоз елементарно ".
Кейт Цуркан,. Преводът и заглавието са на редакцията на ФрогНюз.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ