Пак ли за досиетата? – ще кажат с досада онези,

Пак ли за досиетата? – ще кажат с скука тези, за които най-важно е личното им успокоение, по тази причина им е писнало от всичко, разбутващо рахатлъка в българското тресавище, дето си цамбуркаме в кавги ден след ден.

Пак ли за досиетата? – ще кажат и тези, чиито съвести заради някаква причина (семейна или друга) са гузни и се нервират от всеки, който им навира в очите незарасналите рани от предишното, от които обаче ни втриса, щем или не щем.

Пак ли за досиетата? – ще рекат най-накрая и тези, за които всичко е единствено бизнес, а договорката с предишното е толкоз безпроблемна, колкото пренията за нечии гащи в Народното събрание, стига някой да заплаща. Нали, както съобщи един несъстоял се ръководител на Комисията по досиетата, " обстоятелствата се трансформират, документите се трансформират ". Или ги подменят и преиначават. Въпрос на интерпретация.

Пак за досиетата! – ще би трябвало да кажем, повторим и потретим (перифразирайки дотук едно есе на Георги Марков); очевидно се постанова да приказваме за това, до момента в който и глухите чуят, а най-невнятните го проумеят.

Пак, тъй като спорим не за гащи или разгащени депутати, за мумифицирани мозъци и откровена морална тъпотия, а би трябвало да отстояваме истината за едно минало, което се вмества напълно в нашето настояще и единствено това ни открива бъдещето като план.

Другото е невероятно. Защото не бъдещето е това, което декларира себе си в сегашното, а противоположното – сегашното е едно постоянно обновено минало, което посредством благосъстоянието на опита си, ни задава бъдещето.

Светът е история. И тази конструкция на времето или азбучна философска истина е превъзходно изяснена още от блаж. Августин в неговите " Изповеди ", с цел да е нужно да бъде доказвана отначало и отначало пред група млади депутати от Българска социалистическа партия, които били толкоз млади (пак опираме до глаголните времена), че имали само… бъдеще.

Простете, а инцидентно да имате настояще? Да сте наясно за какво сте тук и в този момент, по силата на какво стичане на събитията и от кое място сте се пръкнали въобще?

И то забележете: в партия като Българска социалистическа партия, 80% от чиито последователи обитават единствено в носталгията (по Живков, дружбата със Съюз на съветските социалистически републики, комунизма, милинката от 6 ст. или огромната дупка на геврека, по-доброто остаряло време въобще, в което нямаше независимост, но имаше ред и то какъв).

И това е едната страна на обезумяването към предишното, която постоянно кара едни хора в " ляво " (сменящи се във времето) да желаят с пяна на уста все да " затварят досиетата ", да разпускат Комисията, занимаваща се с тях, да обезсилват достъпа до архивите на Държавна сигурност и производните секрети служби с въвеждането на специфични клаузи за отбрана на " националната сигурност ". Все едно и също. От началото на прехода до момента.

Има я обаче и другата наклонност: да " прецеждаме " предишното с политически цели. " За наши хора " така, за други – инак. Нали " обстоятелствата се трансформират, документите се трансформират ".

В този смисъл публичната готовност за отдръпването на кандидатурата на Антон Тодоров от страна на ГЕРБ бе значима стъпка в сложната българска борба за истината, където много страници така и така са изписани с мастилото на лъжата.

Тя е гражданска победа на тези, които имаха смелостта да реагират.

Защото с навременната си реакция те предотвратиха Комисията по досиетата – мястото на паметта за предишното – да се заблати до нивото на това, в което затъна Народното събрание по време на пренията си в тази връзка. А то е – цялостна погнуса.

Трябва да кажа, че проследявам деликатно парламентарните диспути от прехода насам, чел съм и дневници на Народното събрание от 1878 до 1944 година и с ръка на сърцето мога да заявя, че не си припомням парламентаристи да са затъвали в такива словесни нечистотии и да са падали чак толкоз ниско.

Така че на господата Антон Тодоров и Славчо Велков, Спас Гърневски и Александър Симов е обезпечено парламентарно величие.

Някой ден, когато тази постройка на Народното събрание се трансформира в музей на българската политика, вътре несъмнено ще има табелка – от тази естрада са говорили доктор Константин Стоилов и Теодор Теодоров, Янко Сакъзов, Никола Петков и доктор Петър Дертлиев. Върхове в българския парламентаризъм.

А в долната (кафява) гама сигурно ще участват и други имена, измежду които и на цитираните национални избраници.

Така или другояче изборът за ръководител и членове на Комисията по досиетата бе отсрочен и следва публичен спор.

Ала като видяхме какъв беше парламентарният, може би би трябвало да се избърза с формулирането някои хрумвания, на първо място да е потънало в нови храчки и вербални самозадоволявания.

И по този начин:

Редно е да се върви не от персони към хрумвания, а противоположното.

Макар и избирана от Народното събрание на квотен принцип, Комисията по досиетата не би трябвало да се попълня с политически лица, а с специалисти или фигури с несъмнено публично самопризнание. Само по този начин ще се подсигурява опцията прочитът на комунистическото минало да прерасне един ден в консенсусен роман.

Председателят на Комисията (тъй като отсам потеглиха споровете) би трябвало да е откривател с опит в работата с архивите на Държавна сигурност. Човек самостоятелен с тогавашните секрети служби, който в никакъв случай до момента не е прекрачвал рамките на настоящия закон – подобен, какъвто е. Нещо, което е от значително значение за престижа на институцията, другото би означавало тя да затъне в компромати или клюки.

В новия си мандат Комисията, известна още под мъчно произносимата абревиатура КРДОПБГДСРСБНА (Комисия за откриване на документите и за оповестяване на принадлежност на български жители към Държавна сигурност и разследващите служби на Българската национална армия), би трябвало да продължи с издаването на сборници с документи, отварящи белите страници на това минало. Може би е редно да отдели пари от бюджета си за една или две проучвателен стипендии (каквато е практиката и в други източноевропейски страни). Толкова тематики си остават непроучени. Например: децата и Държавна сигурност (на какъв брой години и по какъв начин са били вербувани те, има истории, от които косите ни ще настръхнат). Има още толкоз доста непрочетени страници.

Освен с настоящата си активност (проверка на лица предвид на принадлежността им към комунистическите репресивни служби) и даване на самостоятелен достъп на жители до техните досиета или досиетата на техни близки, Комисията би трябвало да изготви цялостен указател на кадровите офицери от Държавна сигурност и цифровизиран достъп до техните досиета. Защото те са тези, които са пречупвали ориси и са превръщали хора в доносници. Редно е имената им да попаднат под моралната глоба на историята.

Съществуването на Комисията в последна сметка е един честен акт: да покаже, че все пак злото е победимо, въпреки в даден интервал то да е градило свят върху костите на жертвите си.

Френският публицист Давид Русе (бивш концлагерист от Бухенвалд и един от първите изрекли истината за ГУЛАГ) споделя нещо доста значимо: светът на лагерите и страданията там е значим освен тъй като хората са умирали, а тъй като са живели.

Защото и другите на открито са живели в същия този свят. Дори да не са го съзнавали.

И в някакъв смисъл към момента живеем със сенките от него.

Това е нещо, което не би трябвало да забравяме.

То е част от бъдещето.