Живот като живот и смърт като ад на земята
" Падаше се в неделя ", Серхио Рамирес, превод Ангелина Димитрова, издателство " ТониПрес "
Това е алманах от 10 описа, симетрично подредени в три групи, както се вижда в наличието, сложено при започване на книгата. Схемата е 3 – 4 – 3, групирани съгласно тематиката и характера на героите. Времето на събитията е в наши дни. Дори когато става дума за история от преди към 40 години, истината за нея се разкрива тук и в този момент от учени археолози. Когато се споделя за закононарушения против обособени хора и против човечеството, следствията им оказват влияние и през днешния ден, а причинителите на тези закононарушения към момента са измежду нас, не престават да живеят безнаказано, а някои от тях даже заемат високи политически позиции.
Историята на Никарагуа е типична за множеството централно и южноамерикански страни. Плодородна земя, красива и великодушна природа, корупция и кръвопролитни цивилен войни. Социалното напрежение даже в късите интервали на видимо успокоение в никакъв случай не изчезва, а тлее и последователно набира мощ за последваща ерупция. В разказите на Серхио Рамирес няма да откриете естествени описания. Ягуарът, знак на страната, няма да прекоси страниците. Тук хубостта е в любовта и достолепието, а кланетата и издевателствата на едни хора против други са по-страшни от земетресение или изригване на вулкан.
В първите три описа Серхио Рамирес основава трогателни и прочувствено ангажиращи облици на мъже и дами, изправени пред съкрушителната мощ на самотата и старостта, безсилието да защитят фамилията си от бедността и престъпността в страната. Човешки разкази за това, какъв брой изплашени и изгубени можем да се окажем след някой избор, който ни се е виждал верен и само вероятен. Една жена е прекъснала необратимо връзките с родителите си поради мъж, който се е оказал неподобаващ. Млади родители са смутени, тъй като детето им се е сприятелило в учебно заведение със сина на мафиот. Мъж се оперира, с цел да си върне потентността, а интервенцията се оказва несполучлива. Тревогата, тъгата, съзнанието, че животът се изплъзва и възможностите са пропилени, са внушени с мъчителна мощ.
След което следва откос от четири описа за гражданската война. Изличаването на едно село от лицето на земята, ведно с всички негови поданици, е разказано в детайли, с отвращаващи елементи. Да бъдат убити стотици хора без мотив и без цел, това е трудоемка и уморителна работа; още по-мъчно е закопаването, горенето и разпръскването на тленните остатъци. Може ли да има нещо по-ужасно и гадно? Убит е синът на една жена, положително, мощно, гордо момче, и ние сме очевидци на страха, тъгата и гнева ѝ, на откриването на натрупа и на потресаващото преместване на ковчега по улиците през барикадите. По-лошо от това? Един транссексуален мъж е задържан и малтретиран до осакатяване в продължение на повече от година, ден след ден.
Тези от селото единствено ги убиха, щастливци.
Последните три описа сменят тона и средата, само че не и тематиката – отново са за гибел. За един фанатик на тематика здраве. За най-успешният бейзболен тим на Никарагуа, който победи против тима на Куба, и играчите си спомнят за тази победа до последния си ден. За публицист от жълт вестник, който отива да отрази гибелта на мъж, умрял от инфаркт в мотел със стаи на час. Обикновени случки, все едно зверствата не са се случвали и няма нищо изключително, град като град, сиво всекидневие…
Не знам за какво писателите си предизвикват това. Защо пишат за гибелта, за ужаса и униженията, за жестокостта и безразличието, за закононарушенията и несправедливостта. Навярно с цел да изпълнят дълга си към историята на своя народ.
А за какво ние, читателите по целия свят, четем и преглъщаме, и фантазията ни се взривява, и стоим будни нощем със съзнанието за личната си накърнимост и беззащитност пред злото?
Навярно с цел да осъществим дълга си към историята на човечеството.
Това е алманах от 10 описа, симетрично подредени в три групи, както се вижда в наличието, сложено при започване на книгата. Схемата е 3 – 4 – 3, групирани съгласно тематиката и характера на героите. Времето на събитията е в наши дни. Дори когато става дума за история от преди към 40 години, истината за нея се разкрива тук и в този момент от учени археолози. Когато се споделя за закононарушения против обособени хора и против човечеството, следствията им оказват влияние и през днешния ден, а причинителите на тези закононарушения към момента са измежду нас, не престават да живеят безнаказано, а някои от тях даже заемат високи политически позиции.
Историята на Никарагуа е типична за множеството централно и южноамерикански страни. Плодородна земя, красива и великодушна природа, корупция и кръвопролитни цивилен войни. Социалното напрежение даже в късите интервали на видимо успокоение в никакъв случай не изчезва, а тлее и последователно набира мощ за последваща ерупция. В разказите на Серхио Рамирес няма да откриете естествени описания. Ягуарът, знак на страната, няма да прекоси страниците. Тук хубостта е в любовта и достолепието, а кланетата и издевателствата на едни хора против други са по-страшни от земетресение или изригване на вулкан.
В първите три описа Серхио Рамирес основава трогателни и прочувствено ангажиращи облици на мъже и дами, изправени пред съкрушителната мощ на самотата и старостта, безсилието да защитят фамилията си от бедността и престъпността в страната. Човешки разкази за това, какъв брой изплашени и изгубени можем да се окажем след някой избор, който ни се е виждал верен и само вероятен. Една жена е прекъснала необратимо връзките с родителите си поради мъж, който се е оказал неподобаващ. Млади родители са смутени, тъй като детето им се е сприятелило в учебно заведение със сина на мафиот. Мъж се оперира, с цел да си върне потентността, а интервенцията се оказва несполучлива. Тревогата, тъгата, съзнанието, че животът се изплъзва и възможностите са пропилени, са внушени с мъчителна мощ.
След което следва откос от четири описа за гражданската война. Изличаването на едно село от лицето на земята, ведно с всички негови поданици, е разказано в детайли, с отвращаващи елементи. Да бъдат убити стотици хора без мотив и без цел, това е трудоемка и уморителна работа; още по-мъчно е закопаването, горенето и разпръскването на тленните остатъци. Може ли да има нещо по-ужасно и гадно? Убит е синът на една жена, положително, мощно, гордо момче, и ние сме очевидци на страха, тъгата и гнева ѝ, на откриването на натрупа и на потресаващото преместване на ковчега по улиците през барикадите. По-лошо от това? Един транссексуален мъж е задържан и малтретиран до осакатяване в продължение на повече от година, ден след ден.
Тези от селото единствено ги убиха, щастливци.
Последните три описа сменят тона и средата, само че не и тематиката – отново са за гибел. За един фанатик на тематика здраве. За най-успешният бейзболен тим на Никарагуа, който победи против тима на Куба, и играчите си спомнят за тази победа до последния си ден. За публицист от жълт вестник, който отива да отрази гибелта на мъж, умрял от инфаркт в мотел със стаи на час. Обикновени случки, все едно зверствата не са се случвали и няма нищо изключително, град като град, сиво всекидневие…
Не знам за какво писателите си предизвикват това. Защо пишат за гибелта, за ужаса и униженията, за жестокостта и безразличието, за закононарушенията и несправедливостта. Навярно с цел да изпълнят дълга си към историята на своя народ.
А за какво ние, читателите по целия свят, четем и преглъщаме, и фантазията ни се взривява, и стоим будни нощем със съзнанието за личната си накърнимост и беззащитност пред злото?
Навярно с цел да осъществим дълга си към историята на човечеството.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ