Отзад“, за усилията на режисьора Maciek Hamela да спаси цивилни,

„ Отзад “, за напъните на режисьора Maciek Hamela да избави цивилни, блокирани от войната, е завладяващо удостоверение за тежкото състояние на милионите украинци, разселени от съветската инвазия. Докато награденият документален филм потегля по френските кина в сряда, неговият полски режисьор се надява, че ще подсети на феновете какво е заложено на карта в Украйна – и за страданието на бежанците от всички спорове.

Когато съветските танкове нахлуха в Украйна през февруари 2022 година, отприщивайки всеобщо изселване на бежанци, основаният във Варшава режисьор Мачек Хамела се причисли към хилядите си поляци, които се втурнаха към границата, с цел да предложат каквато помощ могат. В рамките на дни той караше микробус през цялата Украйна, събирайки цивилни, блокирани от спора, и ги караше на безвредно място.

Хамела скоро осъзна, че интимността, обезпечена от микробуса, обезпечава място за трогателни свидетелства за човешките жертви на война и стартира да снима размените. Резултатът е вълнуващ, скромен портрет на човешкото разселване, сниман за интервал от шест месеца и обхващащ десетки хиляди километри в страна, разрушена от война.

Както подсказва заглавието на кино лентата, вградената камера на Хамела е фокусирани върху пасажерите в задната част на 8-местния микробус, улавящи страданието им, до момента в който се отдалечават от борбата, оставяйки своите синове, съпрузи и домове. Някои пасажери седят безшумно, онемели. Други описват истории за заличаване, мъчения и гибел. Има и безгрижни моменти, когато те се отварят, с цел да споделят своите очаквания и желания за деня, в който войната свършва.

„ Морето! Ще се върнем тук, когато войната свърши, нали мамо? крещи малко момиченце, до момента в който се учудва на могъщата река Днепър, бъркайки я с морето. „ Абсолютно, давам обещание “, дава отговор изтощената майка.

На един стадий микробусът на Хамела се трансформира в спонтанна кола за спешна помощ, с цел да изтегля конгоанска жена с животозастрашаващи рани. Спътниците включват сурогатна майка, която е бременна с дете на западняк; възрастен фермер, чиито очи се напълват, когато приказва за обичаната крава, която е оставила; и малко момиченце, толкоз шокирано, че към този момент не може да приказва. Друго дете играе игра на камък-ножица-хартия, само че заменя последната с револвер, с цел да подсигурява, че печели – което води до френското заглавие на кино лентата „ Pierre, Feuille, Pistolet “.

Понякога камерата се измества, разкривайки изгорени изчезнали транспортни средства, изпотрошени здания и злокобни рискове – мини насреща, мост, сринат от обстрел – в пейзаж на пустота.

Полско-френско-украинската продукция имаше премиера по-рано тази година в страничната лента на ACID в Кан, успореден сегмент, отдаден на самостоятелното кино, и от този момент взе участие на голям брой фестивали. FRANCE 24 беседва с Хамела в коридорите на филмовия фестивал в Кан и в навечерието на премиерата на кино лентата във Франция след експлоадирането на войната сред Израел и Хамас. Следващото изявление е кратко от тези две полемики и леко редактирано за изясненост.

FRANCE 24: Можете ли да ни разкажете за първите дни на войната и какво ви накара да пресечете границата с Украйна?

В момента, в който стартира войната, започнах да групирам пари за украинската войска във Варшава. Много малко хора имаха вяра, че Украйна може да оцелее във войната. Имаше всеобщо изселване на бежанци, които се стовариха ненадейно на границата. Беше вцепеняващ мраз и нямаше никаква подготовка от полското държавно управление. Така на третия ден от войната си купих фургон и отидох на границата.

Когато дойдох, осъзнах, че не съм единственият. Имаше стотици други като мен, които имаха същата концепция. Взех инцидентни хора и ги заведох в моя апартамент и в тези на другари. След няколко дни се организирахме в [приложението за съобщения] Signal, с цел да намерим домове, филантропична помощ, превоз и така нататък Говорех свободно съветски, тъй че отидох през границата.

Оттам нататък стартира снежна топка. Моят телефонен номер се появи някъде в Telegram и хора започнаха да се обаждат от всевъзможни страни и да ме молят да отида да взема техни родственици, блокирани в Украйна. Отидох по-близо до фронтовата линия и започнах да върша по-кратки евакуации от села до по-големи градове и евакуационни влакове.

Как се ориентирахте в Украйна?

Началото на войната беше доста мъчно. Нямаше информация, нямаше карти, нямаше журналисти; не знаехме къде са руснаците. Можете да карате 200 километра и да откриете, че един мост е опустошен, а по-късно би трябвало да карате целия път назад, с цел да намерите различен маршрут. Разчитах на хората, които срещнах по пътя, за информация за пътищата, контролните пунктове и местонахождението на руснаците.

Кога и за какво решихте да започнете да снимате вашите евакуации?

В края на март взех решение, че не мога да остана самичък още дълго. Това ме изтощаваше, изключително нощното шофиране. Така че помолих непосредствен другар – който по случайност е оператор и също добър водач – да ми помогне и взехме решение да вземем камера.

Не знаехме, че ще стане филм. Но знаех, че това, което се приказва в колата, е неповторимо удостоверение за това през какво минават тези хора и по какъв начин наподобява процесът да станеш емигрант. Дали сега, в който пресечете границата, или в последния път, когато видите къщата си? В този миг на пътешестване стартирате да осъзнавате – и този развой се отразява в диалозите.

Как хората реагираха на камерата?

Бях доста сюрпризиран от това по какъв начин камерата стимулира някои от тези хора в действителност да опишат историята си. Някои са били изложени денонощно на съветска агитация, изключително в окупираните територии. Те имаха това предпочитание да приказват на света и камерата беше светът.

Налице е кресчендо на заплаха, защото близостта на войната става все по-очевидна. Колко плашещо беше да шофираш във военна зона?

Имаше огромен въпрос по какъв начин можем да поддържаме напрежението по време на кино лентата, до момента в който сме съвсем напълно в колата. Ето за какво изградихме това кресчендо, както в структурата, по този начин и в историите на пасажерите. Разбира се, имаше доста ужасяващи моменти, само че взехме решение да пропуснем най-драматичните. Това не е филм за заплахите от шофирането през разкъсвани от война територии. Не желая да съпоставям опита си с този на бойци във военна зона.

Във кино лентата ви има доста малко маркери за време и пространство. Беше ли тенденциозен избор?

Това беше предмет на полемика през цялото време. Усещах, че за украинците в нашия тим е значимо да загатват места и дати, да слагат щемпел върху събитията. Те също по този начин се опасяваха, че като оставим встрани действителните борби, няма да успеем да предадем заплахата от цялото прекарване. Но мисля, че беше значимо да устоим на изкушението да назоваваме на всички места, където отидем – в това число места, които от този момент са значително заличени, като Соледар [Бележка на редактора: град в Източна Украйна, който беше високомерен от съветските сили през януари 2023 година след опустошителна битка].

Искахме да изтрием това разбиране за време и място, да създадем филм, който не е единствено за войната сред Русия и Украйна, само че и за прекарването на самата война. Това, което се случва с хората в микробуса, има универсално качество, което може да ни каже нещо за това, което се случва с хората в Газа, Йемен или Судан.

Бяхте ли сюрпризирани от мащаба на всеобщия отговор в Полша?

Мисля, че изненада всички. Мислех, че ще бъда един от дребното хора на границата, само че видях дълги опашки от коли, елементарни хора, които идваха да събират бежанци и да ги водят по домовете им. Беше много електрически от позиция на това какъв брой пламенно и мобилизирано беше обществото при започване на войната.

Няма особено приятелство сред поляци и украинци, от време на време сме имали мъчно минало. Но имаме и общ опит: епохи наред живеехме в сянката на гладен комшия, на надвиснала заплаха над главата ви. Това ни накара да разберем, че тази война е и наша.

Притеснявате ли се, че поддръжката за Украйна избледнява с появяването на „ отмалялост от война “?

Шокиращо е да видите какъв брой бързо се притегля вниманието на света отдалечава се от Украйна, изключително след последните събития в Израел. Със сигурност има форма на отмалялост. Стана доста по-трудно да се събира и канализира филантропична помощ за Украйна.

В началото на войната имаше солидно, непринудено национално придвижване в поддръжка на украинците, само че идва миг, когато държавните управления би трябвало да поемат отговорността. Те би трябвало да схванат, че не можем да замразим спора. Русия играе дълга игра. Тя доста добре знае, че без западна поддръжка Украйна не може да удържи. Вече виждаме някои държавни управления – първо на Унгария, в този момент на Словакия – да отхвърлят да поддържат Украйна. Това е трагична неточност.