Най-дълго бедстващият корабокрушенец през Втората Световна война
Оцеляването в дивото е особено предизвикателство, в което индивидът и природата влизат в нечовечен дуел. Истината е, че нито едно човешко създание в миналото ще успее да победи в тази борба, само че има опция да се опознае задоволително и да осъзнае какъв брой дребен може да бъде. Следващата история споделя прекарванията на точно подобен човек. Запознайте се с Пун Лим. Пун е китайски моряк, който работил на английски търговски транспортен съд. В края на 1942 година се качва на следващия океански автобус, само че за жал не осъзнава, че SS Benlomond е маркиран като цел за немската подводница U-172. На 23 ноември някъде в Атлантика се предава сигнал за SOS, само че никой не може да се отзове толкоз бързо до пътуващия транспортен съд. Няма данни за оживели. Мотивът за торпилирането е въоръжаването на кораба, който пътувал от Кейптаун до Парамарибо към Ню Йорк.
Никой не знае каква брилянтна концепция е имал капитана, само че когато немската подводница забелязала уединен транспортен съд, който не се движи в ескорт, решила да го отстреля. Пун съумял единствено да стигне до избавителната жилетка и да скочи през борда. Според неговите разкази от целия екипаж съумели да изоставен кораба едвам 6 души и мнозина не оживели по време на детонацията. След два часа във водата, бедният моряк съумява да открие избавителен сал с размери от 2.4 квадратни метра. Корабът е потънал на към 1210 километра от река Амазонка, само че оживелият не знает тази детайлност.
Добрата вест е, че в избавителната лодка има няколко кутии с бисквити, които ще стигнат за идващите дни и към 40 литра вода. Сред другите скъпи материали участвали няколко сигнални ракети и фенерче. В идващите обаче се налагало да намерения за оцеляването си и почнал да лови риба. Питейната вода се събира благодарение на няколко избавителни жилетки и в случаите, когато стартира да вали дъжд, през останалото време даже този разкош е стеснен.
Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=12372728
За по-големите риби, които няма по какъв начин да бъдат ловени на кука, Пун вади един от пироните в сала с нокти. Усилието можело да коства доста съществено възпаление, но рискът си заслужава пред гладуването. Уловените риби имат потребност от разчистване, само че морякът помислил и за този сюжет – от една празна тенекия съумява да си направи нож. И за известно време се живеело добре, до момента в който не се разразила стихия. Яростните талази съумели да подплашат рибата и настъпвали нови гладни дни.
Съдбата се усмихнала още веднъж. Морякът съумял да улови гларус и да изпие кръвта му. Това дало спомагателни сили, с цел да може най-малко няколко пъти да се размине с други кораби, които решили да не се намесват и отказвали да спасят обезверения човек. Години по-късно Пун споделя, че множеството моряци очевидно считали, че е японски моряк и предпочитали да го уставят да почине, в сравнение с да оказват помощ. Практически никой не желал да помогне на бедстващия. От време на време се появявал някой различен американски аероплан, който пускал маркировка във водата за възможна избавителна задача след полета. С тези маркери идва и нова стихия, която автоматизирано затрила всички ориентири. В първите няколко седмици Пун почнал да маркира дните като прави възели на едно от въжетата, само че по-късно решил, че просто няма смисъл и почнал да брои пълнолунията.
На 5 април 1943 година след близо 133 дни на сала, Пун Лим съумява да се приближи до крайбрежия. Ориентира се няколко дни по-рано, осъзнавайки, че цвета на водата е малко по-различен – към този момент не била надълбоко океанско синьо. Прекарва към 4 седмици в Бразилия, до момента в който английското консулство урежда завръщането му в страната през Маями и Ню Йорк. При завръщането си схваща, че е единственият човек, който е оживял за толкоз дълго време в намерено море. Коментарът на бедния човечец е:
„ Надявам се никой да не успее да счупи този връх! “.
Завръщайки се във Англия, героят получава орден за смелост, съпроводен с още един орден на кралската флота за приложимост на новаторски техники за оцеляване. След войната Лим се пробва да емигрира в Съединени американски щати, само че квотата за китайски емигранти е към този момент запълнена. Неговата промяна на адресната регистрация идва благодарение на сенатор Уорън Магнусон. Лим умира през 1991 година в Бруклин. Неговата история въодушевява писателя Алфред Бестер за написването на романа „ Звездите, моята посока “.
