Отпуската ми е разписана и празните куфари ме чакат да

Отпуската ми е написана и празните куфари ме чакат да сложа в тях няколко кг положително въодушевление, стотици усмивки, една слънчева шапка, пропускаща намигванията на слънцето, джапанки, които да вървят единствено по пясъка и една специфична кутийка, в която съм поставила свидно опаковани в целофан капчици вяра. След като към този момент няколко пъти отпуската ми се проваля (както на стотици други хора тази година), се надявам този път да съумея да сменя хоризонта и да чуя разбиването на вълните на брега. Надявам се, че най-малко за няколко дни ще съумея да избягам от страховете, от личните си нагнетени терзания, от паниката на всекидневието, от високите упования, които сама си слагам. Затова тази кутийка вяра ще подредя най-прилежно, най-внимателно и ще се постарая да не я отчайвам, тъй като какво по-лошо от една ядосана, разчорлена вяра, която е изгубила принадлежността на стопанина си.

Но макар оптимистичния проект, който разписвам в мислите си, чувствам, че някаква упорита буца е заседнала в гърлото ми и не ме пуска. Много ни се струпа на нас – индивидите през последните месеци. Облада ни доста суматоха, неустановеност, стрес, паника, които не престават въпреки и по-леко да витаят из облаците и да надничат от всеки ъгъл. И хората, сякаш станаха по-раздразнителни, по-сърдити и ядосани. Като че ли страхът в тази спешна обстановка оконтури и направи по-ярки всички прикривани до момента страсти. Искахме да забележим в тази пандемия неповторимия късмет да се любуваме един на различен и на сегашното. Вместо това тя ни даде неподправеното чувство за неустановеност. И в този момент всички без значение на коя страна са, без значение дали имат вяра или не в съществуването на този вирус, всички живеят в боязън за бъдещето – икономическото, политическото, в бъдещето на живота въобще. И колкото и да ни се желае да затворим очи и да се създадем, че това не съществува, надали неглижирането е най-хубавият отговор.